Константин Вирджил Георгиу
Как се случва така, че цивилизовано поруганото достойнство на човешката личност все пак успява да се запази и отвъд предела на безсрамното й унижаване? Как е възможно да се случи такова чудо?
Приемам до голяма степен тезата на един френски критик, че в прочита на художествената творба може да се потърси онзи съществен момент, който е ключов за нейното разбиране, онази привилегирована “точка” в текста, откъдето да започнем разплитането на неговия смисъл като цяло – както ни е нужно да намерим началото на едно кълбо с прежда, за да го развием. Романът на К. В. Георгиу “Двадесет и петият час”[1] изглежда особено подходящ за прилагане на подобна изследователска процедура, защото богатството на внушенията му, положено в антиутопичната традиция, към която принадлежи, изкушава тълкувателя да се впусне в различни, често пъти изключващи се една друга посоки на четене. Затова и аз ще се опитам да не изпусна нишката, след като веднъж я подхвана.
В романа на Георгиу се открояват редица сцени, врязващи се трайно в съзнанието на читателя – коя от тях да припознаем за ключова? Тъй като творбата ни говори за съдбата на човешкото изобщо, ще си позволя да “скицирам” няколко от тях, характеризиращи се с максимална степен на обобщеност:
- “Виждаме” как един от централните персонажи в романа, Йохан Мориц, жител на неголямо румънско село, малко след началото на Втората световна война е “реквизиран” като вещ, за да бъде изпратен по “погрешка” (всъщност по фалшив донос, в полза на заинтересовано от интернирането му лице) в трудов лагер за евреи.
- Следваща картина: същия този човек – вече в разгара на войната и в качеството му на чужденец, изнесен с решение на унгарското правителство като труженик в Германия, но смятан за унгарец там, – го причисляват, след щателен преглед от вещо военно-научно лице и по “сигурни” антропологични белези, към митичното “героично семейство” с древни арийски корени, разбира се, опазило се векове наред, без да се смесва с някакви “нечисти” етнически съставки.
- Отново Йохан Мориц, без съмнение същият човек, прекръщаван според обстоятелствата на Яков, Йон, Янош, Янкел и пак Йохан, при поредното преместване от лагер в лагер, вече не за евреи, лежи на дъното на смраден товарен вагон, пребит от своите съзатворници, задето си е позволил да отправи дружелюбен поздрав, през процепите на вагона, с който ги превозват, към застаналия отвън французин, принадлежащ към група от бивши затворници, наскоро освободени от немски плен. Той е припознал във французина свой добър приятел от пленническото време, прекарано заедно в Германия, на когото е помогнал да избяга от плен; но онези с камъните са “припознали” в него единствено “нацистката свиня” (поздравът на Йохан е изречен на немски) и затова са обсипали с камъни спрелия за малко на междинна гара “вражески” вагон, а част от камъните са успели да проникват и във вътрешността му.
- Като достоен и напълно митологичен представител на т. нар. “героично семейство” ще се прояви друг персонаж от романа, епизодичен, но важен за сюжета и посланието му, персонаж, чийто последен подвиг е в центъра на следната картина: гигантът с румънско име Йоргу Йордан, който обаче не е етнически румънец, не е и германец, избира да умре със смъртта на героичен германски воин; ето го – прилежно избръснат и облечен в своята офицерска униформа, самопрострелял се и проснат в целия си великански ръст в “красивата” поза на епически персонаж, завещал на единствената жена (естествено, героична германка), която е в състояние да изпълни последната му воля, а именно – да залее с бензин тялото му и да го запали. Поръка, която жената, по “случайност” оказала се втора съпруга на злополучния Йохан Мориц, ще осъществи с цената на своя живот и на невръстното й дете от Йохан.
- И последно: сцената, в която майката на Йон-Яков-Янош-Янкел-Йохан и неговата първа (и последна) съпруга Сузана, след като са извлекли полумъртвия свещеник Александру Коруга сред труповете на разстреляните в селото “народни врагове” на комунистическата власт – го спасяват in extremis, заставайки отстрани на пътя, по който се изтеглят отстъпващите немски войски. Те викат отчаяно към тях единствените думи, които знаят, и чрез които успяват – парадоксално – да осъществят невъзможната иначе езикова комуникация: “Христос!”, “Христос!”; конвоят спира, свещеникът е натоварен и откаран в близката болница, където спасяват живота му…
Мога да продължа изброяването с още няколко, не по-малко ярки от споменатите “картини” или да приведа други силни пасажи от повествованието (специално внимание заслужават “изявленията”, дело на писателя Траян Коруга, който е син на споменатия о. Александру и също се явява централен персонаж в романа на Георгиу), но е време да стигна до ключовия за избраната от мен тълкувателна призма момент. Смятам, че той настъпва, когато Траян е изпратен да се лекува в лечебницата на последния за него лагер, преди да го изпратят за известен период от време в местната градска лудница, защото отказва и храната, и медицинската помощ, и после да го върнат отново, по негово изрично желание, в лагера (престоят в лудницата ще докаже единствено, че е физически здрав; че болестта, от която страда, е друга). Като отказва да прекрати гладната стачка, която е започнал, Траян Коруга обръща гръб не само на храната, но и на отвратителната гледка, откриваща се от прозореца на лазарета: обискирането на строените на плаца голи лагеристи за скрито по и в тялото им злато. Преди да обърне гръб на тази срамна сцена, “свидетелят на двадесет и петият час” (ако използвам формулировката на Тони Николов от предговора към романа, която може да бъде отнесена и към автора му, и към героя – до голяма степен “проекция” на автора в творбата) успява да забележи нещо удивително: унизителната процедура сякаш не е в състояние да засегне някои от лицата, които са подложени на нея – например митрополит Паладий Варшавски. И не защото митрополитът е отвъд случващото се, така да се каже трансцендентно издигнат и непричастен към него, а защото процедурата не успява да го обезличи, да го разтвори в “масата” на останалите лагеристи. След този момент обаче Траян не може да наблюдава случващото се повече, той може само да чака, с лице към стената и с болезнено усещане в иначе изтощените сетива, докато цялото срамно зрелище приключи. И да задава реторичните си въпроси към слушащия го с досада и изпълващ се все повече със самосъжаление, че изобщо е дошъл да го посети, лейтенант Джейкъбсън, коменданта на американския лагер в Германия, където се събират отново пътищата на свързаните с румънското село Фантана Траян Коруга и Йохан Мориц.
Защо смятам именно този момент от романа за ключов? Защото дава концентриран израз на прехвърлянето на мярата, за което говори цялата творба на о. Георгиу, при това видяно през очите на “автора” й, вписан в самото повествование: достойното е унизено; сакралното е профанизирано, при това по “технически” безучастен, отчужден от човешкото и човещината начин; интимността е осквернена чрез излагането й на публичен показ. На пръв поглед, а и обективно преценено, това прехвърляне на мярата изглежда за предпочитане пред онова, другото, което по варварски маниер чисто и просто заличава човека и човешкото от лицето на земята (за него романът на Георгиу също не премълчава)[2], но тъкмо защото Траян Коруга се е надявал на фундаментално различно отношение в този лагер, душата му е така дълбоко поразена и съкрушена от наблюдаваното. Ще цитирам само част от думите, които той отправя към все по-неразбиращия го лейтенант Джейкъбсън, по повод на проточилия се и непоносим за писателя обиск, думи, които придобиват характер на визионерско обобщение за недалечното бъдеще: “[…] това е само началото. Утре ще одерете кожата им [на обискираните, б. м., К. М.], за да търсите злато под нея. Ще изтръгнете мускулите от костите, за да видите дали вътре не се крият златни монети. Ще отворите черепите на хората. Ще ровите из вътрешностите им. Ще ги нарежете на късове. Всичко това, за да намерите злато. Златни монети, златни пръстени, златни халки. Ще разкъсате сърцата на парчета, за да търсите злато.” (с. 475–476). “Ще разкъсате сърцата на парчета, за да търсите злато” – този възглас предупреждение на Траян Коруга отеква със силата на нечут камбанен звън в междувременно напуснатото от лейтенанта празно пространство на болничната стая. А той трябва да се възприема не само и не главно буквално, трябва да бъде разбиран в по-широк, всеобхватен смисъл, визиращ душите и манталитета на европейските хора, основни виновници за двете световни войни, на всички хора по земята – както тогава, през 1949 г. (годината на появата на романа), така и днес, почти седем десетилетия по-късно.
Но нека останем още малко при споменатата сцена с обиска на лагеристите и да се запитаме: как се случва така, че, парадоксално, цивилизовано поруганото достойнство на човешката личност все пак успява да се запази и отвъд предела на безсрамното й унижаване? Как е възможно да се случи такова чудо: да (у)стоиш в достойнството, когато всички граници на човешкото са “отменени”, защото са прехвърлени, сякаш не съществуват? Възможно е само по свръхестествен, благодатен начин; възможно е, защото съществува онова измерение на действителността, за което, като цяло, и “варварите”, и “цивилизованите” люде в творбата на К. В. Георгиу са загубили сетива. То е станало недостъпно, а значи и несъществуващо за тях. Но на изнемощелия от гладна стачка и отвратен от случващото се Траян Коруга му е дадено, именно дадено, по благодат, да види за миг нещо отвъд срамната сцена с обиска на плаца – златистите ореоли над част от лагеристите: “Главата на митрополита е обгърната от светлина, има ореол. Зад това чело има наситена светлина, много по-наситена, отколкото неона или електричеството, на която се дължи лъчението около главата. Златиста светлина. Ореолът не е измислица на иконописците”, помисли си Траян. Той огледа и другите затворници. Над други глави също се забелязваше ореол. Не познаваше всички, но видя, че над главата на ректора на Виенската академия имаше ореол. Над една млада журналистка от Берлин – също. Гръцки министър и румънският посланик в Берлин също имаха ореоли. Други също. Техните чела излъчваха светлина, подобно на силен огън или електрически рефлектор. Ала тази светлина бе по-красива от огъня или електрическата светлина. Лъченията, които бликаха от челата им, можеха да озарят целия свят. Така че никога вече мракът да не тегне над земята…” (с. 471).
Позволих си толкова пространен цитат, за да стане ясно, че о. Георгиу не “запазва” спасението само за митрополитите или свещениците, дори не единствено за представителите на своето изповедание, православното. От друга страна, именно тук, както и в други подобни моменти от романа, се проявява силата му на автентичен християнски автор, отстояващ с творбата си възгледа, че християнството не е религия на обезтелесения, обез-плът-eн човек, а път към неговото богоуподобяване, тържество на възможността за обожение на цялата му личност – дух, душа и тяло. И първите плодове на този процес, водещ към “пакибитието”[3], т.е. към вечността на обновеното в Христа творение, могат да бъдат видени и “вкусени” в някаква степен още в земния живот на човека, те не са “запазена марка” само за неговото отвъдгробовно, следсмъртно битие. Всичко това, както видяхме, е изразено чрез раздвояването в самата символика на златото, раздвояване, което говори за съществения сблъсък в художествения свят на “Двадесет и петият час”: златото на светостта срещу златото на настъпващия цивилизован автоматизирано-технически Мамон, заплашващ да завладее и онези пространства, които са оцелели – пак по чудо! – нестъпкани от суровото, примитивно варварство на болшевишкия ботуш.
И така: писателят Траян Коруга е стигнал отвъд предела на поносимостта към случващото се и към заобикалящата го “атмосфера”, той вече живее в “двадесет и петия час” на европейската цивилизация, за който повествува неговият роман, но и отвъд този предел устояването в човешкото достойнство се оказва възможно. По-горе попитах как е възможно случването на чудото на устояването в нечовешки обстоятелства и намерих един отговор: слизащата свише и обитаваща у човека Божия благодат. Тук се налага още веднъж да попитам защо, с оглед на фундаменталната положеност на човека и човешкото в света: защо човекът, в крайна сметка, все пак отказва да бъде обезличен напълно, абсолютно, безповратно? Мисля, че отговорът на К. В. Георгиу гласи: защото той, въпреки всичко, няма как да бъде сведен изцяло до групова “категория”, да бъде редуциран до физиката си, или до каквото и да е нещо по-малко от онова, което е призован да бъде – единственото измежду творенията, носещо и явяващо Божия образ на земята. Единственото измежду тях, което подлежи на богоуподобяване, на охристовяване. И тъй като неговото достойнство се корени в тази реалност, тя е неотнимаема от него – Божият образ у човека се издига като единствения сигурен залог за човешко достойнство, с друг той просто не разполага (дарът на словото е свързан пряко с този залог). Затова насилието, идеологическата лъжа, варварството, обезчовечаващите човека цивилизационни практики се оказват безсилни срещу реалността на Божия образ у него, стига да не загуби пътя към богоуподобяването в Христа – на това се корени и надеждата, която романът ни оставя и която се съдържа в последните две изречения от цитирания по-горе пасаж: “Лъченията, които бликаха от челата им, можеха да озарят целия свят. Така че никога вече мракът да не тегне над земята…”[4].
Ако Траян Коруга е “говорителят” на надеждата в романа, този, който може да я изрази в слово, защото е Поет, в най-широкия смисъл на думата, името и съдбата, с които свързваме осъществяването й по-нататък, в следвоенния живот, принадлежат на Йохан Мориц. Той е “усредненият” представител на най-потърпевшите, на жертвите пар екселанс в световния катаклизъм, за който повествува “Двадесет и петият час”. Йохан е понесъл сполетелите го едно след друго нещастия като в някакъв кошмарен, непонятен и абсурден филм на ужасите; оказал се е едновременно участник и зрител в него, неможещ да повярва докрай в действителността на ставащото. От първото му арестуване (“реквизиране”), което той наблюдава съвсем отчуждено, сякаш отстрани (това се повтаря и при задържането му в Унгария, когато е нарочен за румънски шпионин), до последния разпит, който ще реши неговото бъдеще, фигурата му ще “пораства” все повече, макар и почти невидимо, от участническа в свидетелска и така той постепенно ще се превръща в героя носител на една надежда, освободена от илюзии, в земния човек, който носи у себе си, без да го подозира, може би, кълновете на своето небесно призвание. Въпросните кълнове са хвърлени в една, на пръв поглед съвсем скромна почва – почвата на изстрадалото, но все пак запазило се в нечовешките изпитни негово семейство със Сузана. Също и на децата им – две от тях – свои – и едно – чуждо, плод на стоварилото се върху нея и мнозина като нея неописуемо сексуално насилие, – дете, което Йохан ще трябва да приеме или да отхвърли. И за да приключа със споменатите илюзии, няма как да не отбележа, че пред нас е семейство, твърде различно от утопичната прометеевска двойка в края на романа “Химн” от Айн Ранд: при Георгиу нямаме идеята за нов “Прометей”, който ще възстанови унищожената от тоталитарните идеологии и техните безумия индивидуална човечност, давайки начало на принципно нов вид човечество[5]. Имаме “само” човека свидетел на преживяното, а той знае в дълбините на сърцето си, че на без-образието на не-достойнството противостои единствено Ликът на онази смирена и прощаваща милост “без предел” (както я характеризира Данте в “Божествена комедия”), на която може да се разчита дори след двадесет и петия час на европейската цивилизация.
На главната страница: кадър от филма „25-ият час“ (1966 г.) на режисьора Анри Верньой, в главната роля Антъни Куин.
[1] Георгиу, Константин Вирджил. Двадесет и петият час. Прев. и предг. Тони Николов. С., Комунитас, 2016. Всички цитати от романа са по това издание, а в скобите след тях се препраща към съответната страница.
[2] Как да не си спомни човек за орките и за подобните на тях създания, както и за техните господари от писания приблизително по същото време роман на Дж. Р. Р. Толкин “Властелинът на пръстените”?
[3] Ср. Мат. 19, 28 и бел. в: Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Вехтия и Новия Завет. С., Св. Синод на Българската православна църква, 1998.
[4] Ср. със ситуацията в “1984 година” на Дж. Оруел, където няма никакви подобни лъчения или ореоли, не се и предвижда да има – човекът е сведен изцяло и единствено до социологическото измерение на своето съществуване.
[5] Ср. А. Ранд, Химн, прев. М. Попова, София: Изд. къща “МаК”/Изд. “Изток-Запад”, 2010, 66-71.
