Начало Идеи Гледна точка 3 години 6 месеца и 20 дни, или Шестоднев
Гледна точка

3 години 6 месеца и 20 дни, или Шестоднев

3114

„Лиричен дневник“ – така жанрово определя своята последна книга със стихове „Две години – два дена“ („Жанет 45“, 2022) поетът Калин Михайлов. И да, дневник е: на почти всички стихотворения е посочена датата, когато са създадени (при някои датата е обобщена за цели цикли). А това значи, че времето на написването им за написалия ги е важно и той не току така ги е обозначил времево: има в този жест смисъл, има символ, има подсещане. То – ако речем да сме точни, подсказка е и самото заглавие „Две години – два дена“ (почти като „Ден година храни“, известната мъдрост): сочи концентрираност, сочи съсредоточеност и плътност; плътност като на звездно бяло джудже. Знаете как се появяват тия мъници: когато огромната звезда, именувана „червен гигант“, изхвърли/изразходи термичната си обвивка, остава само ядрото ѝ и то се превръща в бяло джудже. Това свиване на времето в стихосбирката на Калин Михайлов ни подсказва един своеобразен ядрен синтез; нещо същностно, изключително, необикновено; с други думи, нещо изначално. А какво по-изначално от генезиса, от зараждането, от сътворението? – „Две години – два дена“ е всъщност стихосбирка-шестоднев: онези напрегнати Божии дела, гъсто побрали се в 3 години 6 месеца и 20 дни, в които Той само за шест дена е създал света и така се уморил, че на седмия трябвало да си почине. Стихове, които със смирение (с неподправено смирение, трябва да подчертаем), повтарят Божия акт, за да го въплътят в света на човешкото и така да осветят този наш все по-изпадащ от Бога човешки свят, да му придадат святост и блясък. Да грейне той със светлината на Бога („Да бъде светлина!“), че да ни се яви красен, личен, праведен (стиховете за цветовете не са случайни, едно от тях така е и наречено: „Похвала на цветовете“). Един свят, който се уповава и пребивава в Бога, не друг някакъв, който слепее и се шмуга извън Бога…

В метрото

Бог е чул молитвата,
сълзата – видял,
сърцето Му лесно
от болката трепва
и как ще остави
Адам на перона
самотен и сляп –
сълзата видял е,
молитвата чул е
Бог сърцеведецът.

Всяко сътворение е изпитание, изпитание изтощително и уморително; такова изпитание е и сътворението на Калин Михайлов. Започва с първия ден, цикъла „Скрит от света“, в който срещаме следната строфа: „с неумиращ живот“. Иде реч в тези думи за върховната саможертва, за „живота, който отдаде за нас“: ние потъваме в скръб днес, в най-тъжния ден, Разпети Петък, за да възликуваме след това в Деня на Възкресението, когато Иисус се въздига от мъртвите и „смертию смерт поправ“. В петъка целият свят, звяр и природа, се е снишил, притихнал, неделята обаче е ден за радост, ден за цъфтеж, когато осъзнаваме, че: „Чудо е, / че всеки ден се развиделява; / че мракът не е вечен“; поетическото слово иска да ни каже, че ние също сме участници в съзиданието, че в Божието сътворение и ние имаме пръст. Първият ден на Калин-Михайловото сътворение е съучастие: първоначално стиховете нямат дата, защото светът още не е налице, но след малко време, след много, много малко време човекът вече не е скрит от света, а се открива за света, защото вече сме се научили заедно с поета да стъпваме в стъпките на истината, „в стъпките невидими“.

Следва „От болничната стая“ – едно осъзнаване на върховната правда, че човек не може сам, трябва да има „езер к’негдо“, сиреч помощник, но заедно с това приятел, Приятеля невидим, способен да даде най-вярната, най-полезната помощ. Едно духовно събитие, което съединява всеки двама в тяхното особено, единствено тям присъщо едно, а – вече съединени – ги съединява и с Бога, за да се осъществи по този начин най-сублимната връзка, най-възвишената кулминация, когато: „И разбира / детето Божие, / че още е възлюбено, / че още е желано / в чертога и в сърцето / на небесния Баща“. Да, това е начинът, единственият начин слабостта ни да се превърне в сила, немощта ни – в могъщество, безсилието ни – в якост. Сам ли си – нищо си, с приятели ли си, видими и невидим – всичко си: ще пребъдеш, ще си, вечно си…

Третият ден е отреден за „Завръщане“, когато обръщаш лицето си към Бога, за да го съзреш в Неговата всеблагост и доброта:

Последният влак

Много пъти съм хващал
последния влак –
вече свиреха свирки
и перонът бе пуст,
ала вътре във влака
ме чакаше мястото,
Боже,
от Теб резервирано.  

В този цикъл има много пространство, много преместване – София, Германия, влак, метро, че даже и Магелан се появява, и това не е случайно: за да се стигне до Бога, трябва да се бие път, да пилигримстваш, за да Му се поклониш. Да достигнеш до Бога, да се съизмериш с Него и да просветлиш ума си с Божието, което е истинското:

Божие и човешко

Само под Твойто око –
всевиждащо
и милостиво –
добре ми е,
Господи.
Човешкото око
малко вижда,
много съди.     

Съизмерване обаче, което е смирение, не възгордяване: не съди, за да не бъдеш съден; не отричай, за да не бъдеш отречен; не отхвърляй, за да не бъдеш отхвърлен!… Като дървото бъди (прекрасна корица на Иво Рафаилов) – напукан и кръгов, с белези от живота, но търпелив, растящ, натрупващ тихо и незабележимо мъдрост и вяра.

И ако изпълниш това, идва четвъртият ден, денят на събитието, когато си: „Отново под високите дървета“. Това е състояние на радост, не на тъга, и е същностен въпросът – изконен и съдбоносен: „Едно само тъжно християнство – / дали християнство остава?“ Не, не е отговорът и се дават примери, че е не: „Пет сетива, или животът като препускане“, „След службата“, „Advent III“. Върви се в този цикъл към радостта, когато се озоваваш „В рая на птиците“ – стихотворението, което прозвучава почти като „Песен на песните“: „Идвай по-скоро / в рая на птиците, / възлюбена моя“; съприкосновяваш се със Суламит, хващаш я за ръка и я повеждаш там, където „единствено си почиваме“. Радостта, радостта е съ-битието с Бога, единственото възможно съ-битие с Него.

И тогава ставаш съпричастен, „Преди завоя“ вече си съпричастен. В сянката на Христа, в която си винаги цялостен, неделим, единен: „Когато Духът обитава у нас, / всеки разговор е духовен, / битието не се разпада / на две половини – / висока и ниска, / благородна и пошла“. И дори в инциденти, в нещастни инциденти като жалбата за младото лисиче или разбунилите се и наглеещи жаби в главата. Защото Треньорът знае как да те съучасти, да те привлече и утеши: „и ето, вземи / тази прекрасна напитка / (музика, филм или цвете, / стих или друго – / Той знае добре)“ – надникнал е в душата ти, открил е там мечта по Себе Си и тази мечта само Той може да утоли. С творение, което от Него иде, защото всяко творение от Него иде… Той е Авторът, единствено Той е Авторът, ние сме само смирени трансмисии на Неговата всесъздаваща ръка, защото: „Друг казва какво е добро, / какво – само фантазия / с малък размах“.

Накрая, на шестия ден, в „Сбогуване с един град“ откриваш какво трябва да правиш, как да се проявиш, за да бъдеш на крака – стабилен, непоклатим, изправен; да Му съдействаш: „Свèтият / ходеше с мене по тях / в немощта ми“. Почти като в ходенето към Емаус, където също има немощ – сляпа умствена немощ. Но тази немощ, когато съдействаш на „огромната канара“ ти, малкото камъче, изчезва, оживяваш и върху теб се излива благодатта; съществуваш, има те, вдигнал си се. Хванал си за ръка Онзи, Когото винаги трябва да държим за ръка, преодолял си онова наистина нищожно, но сякаш непреодолимо разстояние между Божията и Адамовата ръка, трагично изписано от неистовия Микеланджело, и си се справил, преборил си се, успял си:

След завръщането

Благодаря Ти,
че понесохме заедно и този път
товара на справянето –
Твоята част,
макар и невидима,
беше голямата,
моята – мъничка,
ала Ти се радваше
като баща,
който отваря вратата
пред малко дете,
а на него оставя
да я бутне лекичко
и да влезе. 

Случило се е влизането през тази врата на 28 март 2016 година. А е започнал Калин  Михайлов своя Шестоднев на 18 октомври 2012 година. Продължило е сътворението три години шест месеца и двайсет дена. Всъщност не – продължава сътворението безкрайно, продължава винаги, продължава безмерно, защото заедно с Бога, съвместно с Бога, едно с Бога нищо никога не свършва, а е вечно живо, вечно истинско.

Дори на Разпети петък, най-тъжния ден…  

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора