Години наред се канех да изровя няколкото писъмца и пощенски картички, които имам от Петя Дубарова, и да ги изпратя на семейството ѝ. Но вече така и не помня дали го направих, или не. Но най-дългото писмо, което ми изпрати Петя в казармата през есента на 1979 г., се загуби. Загуби се и моят отговор, бях изписал половин тетрадка и продължавах да пиша. Държах нещата си под дюшека в спалното на учебната рота, където бяхме нагъчкани в легла на два реда 160 новобранци. Бях се изхитрил да пиша някакъв комсомолски доклад и вечер след проверка с разрешение на ротния, капитан Георгиев, се качвах в класната стая на втория етаж и трескаво редях страница след страница от писмото до Петя. Сигурно е било хубаво писмо, вече не си спомням нищо от него. Един ден, като се прибрахме в спалното след вечеря, след дългия двукилометров марш с песен от столовата до спалното, младсержантите не харесваха как пеем и постоянно спираха и бавеха строя, предстоеше клетва и трябваше да се научим да маршируваме като гвардейци, като се прибрахме най-сетне в спалното, казвам, след двучасовата маршировка, всичките ни багажи изпод дюшеците – всичко онова, което се бяхме опитали да скрием и спасим от цивилния живот – беше изтърсено на пода. Старшината беше правил тараш и сега с огромна наслада наблюдаваше паниката ни. Получихме заповед веднага да изметем и да изхвърлим всичко. Старшината беше кореняк индианец от Елин Пелин, беше се попочерпил, както си е редно и беше блъснал фуражката си назад и следеше да не скрием нищо.
Така писмото на Петя и моят дълъг отговор до нея отидоха на боклука.
Клетвата мина и замина, беше на стадион „Славия”. Мина като сън и половиндневната отпуска вкъщи. Дойде декември, мрачният декември на 1979 г. Мрачният, казвам, защото имахме още близо две години служба. И отново 160 човека след вечеря блъскахме като луди цинтаците по асфалта в тъмното, пеейки „Велик е нашият войник”. „Дай тон за песен. О-о-одом марш!”
Но онзи ден си го спомням като днес. Строят завива в мразовитата вечер покрай щаба, излизаме на дългата двукилометрова отсечка, водеща към корпуса на Учебната рота, младсержантите вървят край строя и пушат, някой от нас също се изхитряват да запалят цигари, двамата младсержанти не са слънце да огреят навсякъде, аз съм се паднал в строя до едно момче от Бургас от съседен взвод, той ми иска да му дам бързо огънче и сетне, дръпвайки дим до петите, ми казва, че Петя се е самоубила. В началото не разбирам за коя Петя говори, после разбирам. Говори за Петя Дубарова. Казвам на няколко момчета от нашия взвод, мои съученици от Английската, те бяха чели Петя в „Родна реч” и я знаеха. Те казаха на други. Строят се развали. Единият от младсержантите също беше от Английската, и той знаеше Петя. Не ни направи забележка. Остави ни да вървим и да пушим. Така нашият войнишки строй изпрати Петя в онзи далечен мразовит декемврийски ден на 1979 г.
Запознах се с нея на семинара, организиран от сп. „Родна реч” седем-осем месеца по-рано през същата година, през април, по време на пролетната ваканция. Тридневният семинар се проведе в хотел „Орбита”. Току-що бяха ни изплатили и някакви хонорари от списанието, първите ни пари, спечелени с писане, сумата хич не беше малка, помня, че бях взел около трийсет лева. През почивките пресичахме булеварда и отивахме да пием с нашите си пари бира в заведението отсреща – с Елко Чернев, Бойко Ламбовски, Пламен Мавров, той беше от Бургас и беше приятел с Петя, с Кольо Кицевски, с Ангел Малинов, с Цанко Лалев. Къде сте, момчета? Пръснахме се. С повечето от тях не съм се виждал от години. Младен Савов и Пламен Мавров ме запознаха с Петя. Беше хубаво момиче, слабо и височко, малко ъгловато още, но обещаващо да стане красива жена. Кожата ѝ имаше меден оттенък, тъмните ѝ очи бяха много красиви и малко опасни, като на владетелка на големи тайни. Държеше се малко рязко, сега си давам сметка колко малка е била тогава, едва на седемнайсет. На една от срещите седнахме един до друг край огромната облечена със зелено сукно маса. Георги Константинов изнесе основният доклад, после Росен Босев говори за белетристиката на средношолците, публикували в списанието през изминалата година, а Николай Кънчев – за поезията. С Петя Дубарова си разменяхме закачки, кой от присъстващите в залата известни писатели на какво ни прилича. На глухарче, на изгоряла кибритена клечка, на молив.
През лятото на същата тази 1979 г., преди казармата, отидох на гости на Петя в Бургас. Улицата, на която живееше, не се казваше „Уилям Гладстон”, а „Ернст Телман”.
Обядвахме тримата с майка ѝ, помня, че на масата имаше красиви сребърни прибори, а сетне с Петя дълго се разхождахме из Бургас, из центъра, из Морската градина. Петя беше много горда със своя град.
Гледахме морето и корабите. „Искам да съм чайка – каза Петя. – Да мога да отлитам и да долитам, когато си искам.”
В средата на 90-те тримата с Ангел Малинов и Бойко Ламбовски получихме покана от Дома-музей „Петя Дубарова” да изнесем рецитал в него. Отидохме, дворчето беше пълно с млади хора. Беше ми странно да говоря за Петя Дубарова пред толкова много очи в индиговата бургаска вечер. Разказах как войнишкият ни строй е замръзнал при вестта за смъртта на Петя. Как 160 войника са отдали нещо като гвардейски почести на поетесата. Така си беше. Не си измислях. На другия ден с Ангел Малинов се качихме на влака за София. Тогава още имаше вагон-ресторанти. Седнахме с Ачо във вагон-ресторанта, поръчахме първите бири и се загледахме в препускащия край очите ни пейзаж. Много е хубаво да пътуваш във влак със стар приятел – поет.
Толкова много неразказани спомени има. А спомените трябва да се разказват, защото иначе изчезват като чайки в морето.
