За странните съвпадения, за мистерията в прозата на Георги Господинов и трудностите при нейното филмиране – с продуцентите на филма „8 минути и 19 секунди“ разговаря Мариана Първанова.
По време на 22-я София Филм Фест кино „Люмиер“ не успя да побере всички желаещи да видят новия български игрален филм-омнибус „8 минути и 19 секунди“ („8’19“), създаден по шест разказа на Георги Господинов. Фестът обаче се реваншира, като дава втори шанс на зрителите с още една прожекция филма на 16 април (понеделник), в Дома на киното от 19 часа.
„8’19” е продукция на БНТ, съвместно с VIP Media Film. Заглавието идва от едноименния разказ в сборника на Георги Господинов „И всичко стана луна“. С нелеката задача да филмират късата проза на един от най-обичаните съвременни български автори са се нагърбили продуцентите Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов, който е и режисьор на една от новелите, озаглавена „Закъснелият дар“. Той е поканил още петима режисьори да „преразкажат“ по свой начин, с езика на киното други пет разказа. Петър Вълчанов снима „Обащиняване“, Кристина Грозева – „Дъщеря“, Теодор Ушев – „Кристин, която маха от влака“, Надежда Косева – „Старецът и морето“ и Любомир Младенов – „Лицата от последните дни“.
В ролите ще видим известните български актьори Светлана Янчева, Иван Бърнев, Цветан Алексиев, Китодар Тодоров, Ирмена Чичикова, Таня Шахова, Иван Савов и други, включително и майстора на фотографския портрет Симон Варсано, който дебютира като актьор. За аниматора Теодор Ушев това също е дебют в игралното кино.
Оператори са Крум Родригес, Веселин Христов, Диан Загорчинов, Кирил Проданов и Дилян Георгиев.
Разговаряме с Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов за трудностите при екранизацията на творчеството на Георги Господинов, за новата вълна в българската литература и нейното отражение в театъра и киното. Двамата са творчески тандем от около 20 години – когато, след като всеки е изминал свой път в собственото професионално поле, започват да правят художествено-документалната поредица „Умно село“, един от най-успешните проекти за култура на БНТ.
Защо се насочихте към творчеството на Георги Господинов? Как се спряхте на тези шест негови разказа?
Владимир Люцканов: Нищо концептуално. Много харесвам Господинов. Труден е за екранизиране, поне засега ми се струва невъзможен за театър. Някак си не мога да ги видя все още тези къси разкази на сцена…
Антоанета Бачурова: Преди четири години се срещнахме в една лятна ваканция с Тео Ушев и се оказа, че двамата с Влади едновременно четат Господинов и си мислят за едно и също…
Вл.Л.: Да, аз тъкмо четях „И всичко стана луна“. Нали знаете – когато си на море, съзнанието е изпразнено и чисто, и четейки сборника, си казах, че от това може да стане филмов омнибус, защото късометражният формат като че ли е най-адекватен на прозата на Господинов. След няколко дена съвсем случайно се срещнахме с Тео Ушев във Варвара, после – на Синеморец, и се оказа, че той чете същия сборник и също мисли за кино. Така се роди идеята. Когато тръгнахме да правим филма, събрахме и другите режисьори и всеки си избра разказ. Тео предложи едната новела да бъде анимационна и това да е… „Сляпата Вайша“. Междувременно обаче споделил за този проект в Канадския филмов борд. След време те го попитали:
– Какво става с твоята анимация?
– Чакаме субсидия.
– Я, докато чакате субсидия в България, ти си намери нещо друго за този проект, а „Сляпата Вайша“ ще я субсидираме ние.
Така „Сляпата Вайша“ се превърна в претендент за Оскар…
А.Б.:…А ние останахме да чакаме субсидията.
Вл.Л.: Субсидията дойде сравнително бързо. Организацията също стана сравнително бързо. Тя се забави от това, че трябваше да бъдат събрани шестима режисьори. Първо имената бяха повече, после се прецизираха.
А.Б.: И всъщност останаха най-точните. А някои дори не познаваха Господинов. Просто приеха тази работа и в процеса се запознаха с него. И много добре работиха заедно, защото Господинов е съсценарист с всеки от тях поотделно.
Господинов имаше ли някакви изисквания, насоки по време на работата с вас?
Вл.Л.: Не, нямаше. Също като в прозата си, той е човек, който в съвместната работа много тихо казва нещата, които мисли. Моят сценарий например беше много по-пространен. Там имаше включени елементи и от други разкази. Той нито за момент не ми е наложил нещо. Просто някак си аз стигнах до това, че става прекалено голямо, че не може да се побере в 15 минути. И ми хрумна да бъде one shot: в един кадър. И тогава от само себе си отпаднаха другите места – апартаменти, случката с жената, с която той се развежда, нейната бременност и т.н.
А.Б.: По някакъв начин литературната основа, на която се опряхме, сама наложи решенията и в екранизацията. Имаше идея да разпределим между отделните части на филма самата новела „8’19“, за да покажем тематичната обвързаност, понеже е филм-омнибус. Всичко това отпадна от само себе си. Просто при екранизирането тази минималистична литература сама отказа всякаква натруфеност. Литературата си поиска жанра. Това беше много странно. Също много мистично беше това, че едва след като всеки бе заснел и монтирал своя кратък филм, успяхме да се съберем и да изгледаме материала заедно. Навързахме новелите по някакъв начин на прима виста. И от мига, в който ги изгледахме по този начин, филмът не помръдна като подредба. Не се наложи да го прекомпозираме. Правехме опити, но бяха неуспешни. Всеки филм е страшно различен – като режисьора си, но има нещо, което видимо обединява тези толкова различни режисьори и разкази, и мисля, че в крайна сметка това е силата на литературата на Жоро.
На фейсбук страницата ни има събрани много отзиви на зрители, които успяха да видят премиерната прожекция на СФФ в „Люмиер“, и тази, която имахме на пловдивското издание на Феста – рейтингът е 5. Безапелационно. Една зрителка, която не познавам, е написала: „Малко думи, с много мисъл и разсъждения наум…“
Вл.Л.: В моята част не мога да се похваля с особено мълчание. Иван Бърнев говори 13 минути, без да спре… Въпреки всичко това говорене също е продиктувано от мълчанието. То присъства пак по някакъв начин.
В литературата на Господинов има вътрешна, невидима сила, която силно въздейства на емоциите, а това много трудно се предава на екран. Как успяхте да се справите с това предизвикателство?
А.Б.: Съжалявам, че ги няма и другите режисьори в този разговор, но е много трудно да ги събере човек на едно място. Изключително съм впечатлена и благодарна за това, как при лимитирания бюджет и време за снимки, които имахме, без да коментират тези обстоятелства, със замах и привидна лекота режисьорите влязоха в необходимите рамки и заснеха своите части. Така че не зная точно как са го постигнали, но мисля, че те просто доказаха умението си да боравят с езика на киното. Дали филмът ще се хареса на някого като внушение, или не, е субективно, но това, което не може да се оспори, са авторските почерци, с които са заснети отделните новели. Защото професионализмът се измерва не с умението да преразкажеш на екрана някакъв текст, а с произлизането от текста на една автономна творба със собствена образност. Петър Вълчанов и Кристина Грозева са майстори в това да разкажат истинска история, която граничи с абсурда – в нашия случай – с фикцията. Надя Косева е емоционална и пристрастна към литературата на Господинов и защото вече е правила късометражния „Омлет“, селекциониран за Сънданс. Любчо Младенов е концептуален и верен на един свой тих и поетичен – и същевременно силно експресивен на втори план стил. Тео Ушев със замах миксира жанрове, но в една издържана художествена еклектика…
А вие от самото начало ли бяхте избрали Иван Бърнев да изпълнява монолога във вашата новела?
Вл.Л.: Да, още едно странно съвпадение: когато му изпратих да прочете разказа, той попита: „Ти откъде знаеш, че съм работил над този разказ?“. Никога не съм знаел… Оказа се, че той много го харесва и преди години е правил опити в Сфумато да го постави на сцена, но те не са видели бял свят… Самият аз много отдавна бях замислил да направя нещо от „Закъснелият дар“ – на кино или на сцена. Ето че му дойде моментът.
Разкажете нещо повече за екипа, за операторите?
Вл.Л.: В целия омнибус са петима оператори. Това са Веселин Христов, Кирил Проданов, Крум Родригес , Диан Загорчинов и Дилян Георгиев.
А.Б.: Петър и Кристина винаги работят с Крум Родригес. Диян Загорчинов дойде специално от Германия да снима новелата на Любчо Младенов, Кирчо Проданов снима с Надя Косева и с Тео Ушев, но като втори оператор на Дидо – Дилян Георгиев. А особено комично се получи с новелата на Влади.
Вл.Л.: За „Закъснелият дар“, която е един цял статичен кадър с неподвижна камера, аз имах цели… четирима оператори. С Веско Христов и Кирил Проданов ние работим вече от много години заедно. Те доведоха със себе си оператор на фокуса. Още един оператор имаше на терен, който се занимаваше с прехвърлянето на материала. И в един момент се оказа, че отвън на студа, при минус не знам колко градуса, от 11 часа през нощта до 4 часа сутринта, седи Иван Бърнев и се бори със стихиите и с текста, и с моите изисквания, а зад стъклото седи на топличко един екип с една камера и четирима оператори.
А.Б.: Никой не е искал да си тръгне, такава всеотдайност на тези момчета. Безупречно боравене с фокуса, като се имат предвид импровизираното приближаване и отдалечаване на актьора в отделните дубли, колкото и да са репетирани. Нямаше един брак от осемте дубъла – но така или иначе, във филма остана последният, който е направен в 5 часа сутринта. А след прожекцията на филма в Пловдив, където пак разказахме тази история, дойдоха хора да им кажат, че изобщо не са били излишни четиримата оператори, защото в един момент неподвижната камера, уж неподвижна, е била като герой от действието.
Имаше 3 прожекции на „8’19“ в рамките на тазгодишния София Филм Фест – в София, Пловдив и Варна. Каква беше реакцията на публиката?
А.Б.: Зала „Люмиер“ беше препълнена. Знам, че е кинофестивал, знам, че киногилдията беше любопитна да види този проект. Но така беше и предния ден в Пловдив – там пък преобладаваше редовата публика – пловдивчани имат Георги Господинов за „свой“ автор – от издателство „Жанет 45“ тръгна неговата литературна кариера. Не само интересът, вълнението на зрителите беше голямо. Същото е било във Варна – Надя Косева е била на прожекцията, хората са искали да разговарят след това. Давам си сметка, че на такава прожекция идва онзи процент публика – нея ще я видите и на определени спектакли в театрите – все хора, на които не им достига киното и театърът да са само забавление. Те искат, дори с малко думи, да бъдат облъчени от мисъл и смисъл. И разбира се, това е предимно „лобито“ на Георги Господинов – той има огромен брой фенове. Все пак е сред най-четените и несъмнено – най-превежданият съвременен български автор. Страхотно харесвам едно определение – мисля, че е на литературния критик Бойко Пенчев – прозата на Господинов действа като серум. Той забърква много умело и в точно премерени дози тъга и меланхолия, но така, че да действат терапевтично срещу депресията, а не да те вкарат в нея. Мисля, че това е абсолютно точно казано и че се отнася и до нашия филм. Хората гледат и го възприемат като терапия. Докосва те, за да поразклати нещо дълбоко лично, да стигне то нагоре, до гърлото и после да се утаи отново, за да отстъпи място на надеждата. И пак ще цитирам зрителка: „И всичко стана… тишина… отдавна не бях присъствала на пълен салон в пълна тишина…“
Кога ще можем да видим „8’19“?
А.Б.: Филмът е с мажоритарен продуцент БНТ, което означава, че телевизията ще го излъчи. Но тъй като предвиждахме обществен интерес към него, сме направили и формат за кинопоказ – за да бъде качествено представян в киносалони. На 14 и 15 април има две прожекции в „Лъки синема“ в Пловдив, а на 16 април – в Дома на киното, в рамките на „най-доброто от СФФ“. През юни ще бъде показан в киносалон във Вила Боргезе, на Празника на българското кино в Рим. В момента разговаряме със „Синелибри“ – фестивала за литература и кино, в рамките на който да има поне две прожекции. Ще бъде показан на Празниците на изкуствата „Аполония“ 2018. Иска ни се да го покажем и на фестивала „Златна роза“. Имаме заявки за прожекции от различни общности на българите в чужбина. Разбира се, пращаме го и по международни фестивали. Това е засега. Ще мислим дали изобщо е нужна стандартна премира по кината – не е „молов“ филм със сигурност…
В последните години се забелязва една тенденция – българското филмопроизводство все повече се обръща към съвременната българската литература. Имаме примери като „Мисия Лондон“, „Възвишение“, подготвят се филми по Захари Карабашлиев. Слава Богу, и в театъра влезе едно по-младо поколение автори. Спомняме си времето, когато съвременната българска драматургия почти напълно отсъстваше от театрите.
А.Б.: Да, поставя се. Въпросът е, че в театъра няма как да няма драматургия, а в киното по-често има опити за авторски сценарии, на голяма част от тях обаче им личи, че зад тях не стои сценарен професионализъм.
Вл.Л.: Всеки има право да изкаже себе си, да се изрази. Може да не е намерил необходимата литературна основа и да е поискал сам да напише сценарий с всичките кусури и хубави неща. Все се надявам, че желанието най-вече на младите да пишат сами за нещата, които снимат или играят в театъра, изборът на вида театър не са егоистично себедоказване – просто, за да видите колко сме гениални, а има нещо, което се опитват да покажат.
А.Б.: Както казват те сега – „което ги възпалява“.
В.Л.: Все ми се струва, че именно това „възпаляване“ е в основата на това да се появяват къде по-успешни, къде не толкова драматургични и сценарни опити. Всяко нещо с времето си. Този път трябва да се извърви, ние имаме малко специалисти, които преподават сценарно писане, не че ги нямаме. Ние нямаме, както има в други държави, „доктори“, сценарни диалогисти, нямаме и строго изградена система за това на коя минута трябва да се случи еди-какво си, което е въпрос на занаят, въпрос на проучване. Това си е наука. И ние откриваме колелото, включително и аз в някои мои опити.
Къде по-добре се вписва българската литература – в театъра или в киното?
Вл.Л.: Не мога да се изказвам с обобщения, но ето, например Пловдивският театър има целенасочена политика на качване на сериозни литературни произведения на сцената. Като начинание това е нещо много хубаво.
Явно българската публика вече има нужда от смислени текстове, както казахте, и то български, за българската действителност.
А.Б.: Тук има една тънка граница, когато говорим за „българско“. Като говорим за Пловдивския театър – започнаха с „Възвишение“ на Милен Русков, след това с по-малко популярните „Вълци“ на Петър Делчев; преди това „Сестри Палавееви“ на Алек Попов – с висок художествен резултат и далеч от патриотарската ниша, в която започна масово да се залита, дори в изкуството, дори в литературата. Защото яхането на т.нар. българщина, пълна с бабаитлъци и потури, в момента е най-лошото, което може да се случи на България. Ние сме малки, комплексирани, бедни и целият този национализъм, който е от горе надолу по веригата, даже вече се официализира – пред всяка селска къща – полусрутена, неизмазана и мръсна, виси омацано българско знаме.
Може ли да кажем, че за 29 години преход се появи нова вълна в българската литература от автори, които ще се влеят и в новата вълна в българското кино?
А.Б.: Абсолютно. Мисля, че обществото просто жадува за това. Отдавна съм предложила много модерна класика – няма да кажа коя, но не е „Гераците“ или „Земя“ – за екранизиране. Шегата настрана – даже сега правим един опит за екранизиране на историческа драма по действителни събития с много симпатичен екип, с Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов.
Вл.Л.: На последната сесия на НФЦ спечелихме субсидия за развитие на сценарий по темата за солунските атентатори. Вдъхновен е от пиесата на Георги Данаилов „Солунските съзаклятници“. Това е наша стара идея отпреди много години, за телевизионен сериал, но този проект отпадна. Сега ще опитаме с игрален филм, проектът се нарича „Терористи“ и макар да е в епоха, по-скоро трябва да е модерен еквивалент на случващото се безумие в света в момента.
А.Б.: Да, защото, макар да става дума за най-романтично-трагичната част от българската история, сценаристът Димитър Стоянович, който е и историк, изважда на бял свят обстоятелството, че опитът на неколцина млади българи в началото на ХХ век да разтърсят нехаещия за страданията на все още поробените народи в Османската империя цивилизован свят, организирайки серия мащабни терористични акции в пристанищния град Солун, на практика е раждането на тероризма в Европа.
Много се радвам за този ваш нов проект, защото мисля, че имаме нужда от подобни филми, които интерпретират нашата действителност, нашата история, и то стъпили на добра литературна основа.
А.Б.: Мисля, че българската публика узря за това. Същото се случва в поезията, в младата българска проза. Неотдавна си говорехме с Божана Апостолова, която каза: „Като си спомня как започнахме през 90-те години, а сега „вадя“ четвърто поколение български писатели“. И то все качествени. Четвърто! И действително нещо се случва в литературата, което е добре да се подеме от театъра и киното. Жалко, че висят хиляди проекти и чакат за субсидии, защото винаги има някакви неразбории.
Стана дума, че вече има литература, която българското кино и театърът да интерпретират. Но вие сте автори и на поредицата „Умно село“ по БНТ, в която интервюирате хора на духа. Намирате ли интелектуалци за вашата поредица?
А.Б.: Да, разбира се. Когато започнахме „Умно село“, имахме огромен списък от хора, които, слава Богу, познавахме, защото сме част от тази общност на изкуството и културата. Догодина отбелязваме 20-годишнина, това са около 300 филма. Това не означава, че хората са се изчерпали, но аз вече не познавам лично чак такъв голям брой. Това пък ми донесе другите приятни изненади – в търсенето на герои за филмите, се сприятелихме с невероятни хора. Да, има хора. Малка е България – няма какво да се лъжем, и в нея има такива, които са просто по един: Тодор Колев е един; Татяна Лолова е една; Стоянка Мутафова е една… Слабака, Гец, Велко Кънев нямат двойници. Но има още много такива хора, на които може би се крепи развитието на тази страна. Защото то не се крепи – уви – на просветени политици или бизнесмени, които почти изцяло липсват – а точно на тази маргинализирана група от хора на духа, които не се предават и продължават да живеят тук. И това всъщност е един от критериите да си пред камерата на „Умно село“. Трябва да са хора, които имат принос за обществото.
Вл.Л.: Всички хора, които каним в „Умно село“, са единици и без аналог.
А.Б.: Толкова са ярки, а са толкова скромни. Много от тях, като им отправиш покана за участие, питат: „Ама защо мен? С какво съм толкова важен?“ Тези хора са най-качествените: градят тъканта на обществото, защото просто не могат да живеят по друг начин. Или се оттеглят, като поета Борис Христов, който отказва да се рекламира по какъвто и да било начин.
Вл.Л. Дори и в „Умно село“, на което е голям фен…
Пожелавам ви още 20 години да намирате интересни хора за вашата поредица „Умно село“.
Вл.Л.: Много талантливи хора сме, талантлива нация сме по някакъв начин, обаче похабена. Похабено е всичко. Много парцаливо е. Парцалът е не само мръсен, но е на парче, скъсан, вехт. Тук парче от гоблен, там – парче от картина, другаде – парче от сърце. Парцалива държава, като разпръснат пъзел.
Умълчаваме се, вече в края на разговора. Изведнъж Влади Люцканов казва: „Забелязахте ли, че целия този разговор го проведохме някак… тихо. Независимо за какво говорихме, като че ли бяхме повлияни от литературата, която ни събра и филма 8’19“. Аз обикновено съм по-шумен и експанзивен, Тони също – а ето, че толкова време вече говорим – някак тихо, смирено и внимателно. Смълчано говорене, като при Георги Господинов…“
