Иван Давидков, „Не отлагай да обичаш“, съст. Калин Донков, издателство „Захарий Стоянов“, 2025 г.
Тази година се навършват 100 години от рождението на писателя, поета и художника Иван Давидков. Едва ли има по-силен начин да почетем твореца от издаването на книга с негови стихотворения за любовта. Любовите в живота ни са като пръстовите отпечатъци – уникални като нашето ДНК. В любовта сме най-истински и автентични. Те са нашето най-точно Аз, но и най-дълбокото ни и проявяващо се Несъзнавано. Изборът на тези точно 89 творби, подбрани сред близо 150 любовни стихове на Иван Давидков, остава тайна на съставителя. За да създадеш толкова многолика любовна лирика, се изисква увереност, че имаш какво ново да кажеш на света със своите поетични ескизи. И макар да ни се струва, че за любовта всичко вече е казано, всеки, който дръзне да разкрие душевните си лабиринти, го прави по свой неповторим начин. Защото всяка любов е стара колкото света и заедно с това винаги нова.
Още от психоанализата – метода, преобразил неимоверно литературата и изкуството, или „науките за духа“, както ги нарича Фройд – знаем, че Ерос и Танатос са алфата и омегата на световния кръговрат. Тези два нагона, равни по сила и взаимно потенциращи се, се обуславят взаимно – като живота и смъртта. Психоаналитичният прочит ни напомня и за значението на ранното детство – периода, в който се формира Азът ни чрез преодоляването на първичните страхове и фантазии. Обръщам внимание на тези процеси, защото детството рядко е само безгрижно; в него детето често се сблъсква с екзистенциални въпроси, непосилни за възрастта му. Любовта е именно един от тези фундаментални въпроси. Като всеки голям творец Иван Давидков също се изкушава от тази тема, а неговите близо 150 любовни стихотворения са ключ към разбирането на дълбоката му духовност.
Семейната среда неизбежно моделира личността, а съдбата на Иван Давидков е белязана от ранна загуба – едва деветгодишен той губи баща си, а по-късно е оставен на грижите на своя дядо. Според Фройд загубата на бащата е най-травматичният момент за едно момче – събитие, оставило неизличим отпечатък върху развитието и израстването му като мъж и творец. И макар с Давидков никога да не е правена анкета за житейския му път, която да ни разкрие коя е била жената, „хванала първа ръката му“, неговото творчество ни предлага много повече. Макс Граф (бащата на „малкия Ханс“ от анализите на Фройд) съветва: „Ако искате да опознаете писателите – четете произведенията им“. Именно в тези любовни стихове можем да прочетем една вълнуваща психограма на неговите емоционални липси, които животът рядко успява да компенсира. Това издание, подготвено с толкова пиетет и внимание, ни позволява да надникнем в най-интимните кътчета на душевната сцена на поета.
В ранните, а и във всички по-късни творби на Иван Давидков са втъкани изначалните прототипи на неговия свят – между тях и на жените, които е обичал. Какво по-силно откровение от самия стих, избран и за заглавие на антологията: „Не отлагай да обичаш…“ и кореспондиращ с античния апел Carpe diem („Грабни мига“)? И ако Марк Твен казва, че всеки ден без смях е загубен, то със същото основание можем да добавим, че всеки ден без любов е изгубено време. Какво ни дава любовта? Давидков отговаря с изящен риторичен въпрос: В душата ти какво се ражда? Песен? И веднага рисува образ: Седни и с капки дъжд върху прозореца я запиши („Казино“). Любовта тук е многотонална; тя е мощният двигател, който превръща първичната енергия в творчество – процес, който психоанализата нарича сублимация. В „Тотем и табу“ Фройд говори за магическата сила на изкуството – онази атавистична вяра във всемогъществото на мисълта, която откриваме и в поезията на Давидков. В някои от творбите му съвсем осезаемо оживяват и първите юношески трепети:
Ще се обърнеш – лятото върви насреща.
Като момче, обикнало за първи път,
ще те прегърне мълчаливо. И под неговата
длан гореща
задъханите ти слова ще закръжат.
(„Хотел“)
В тези стихове думите на влюбения се превръщат във вихрена амалгама, създавайки цяла вселена. Един от най-чистите примери за този юношески копнеж е стихотворението със семплото, но сякаш съдържащо всичко заглавие – „Чувство“.
Тя бе обикновена – като всички, –
но слезе в моя юношески сън
и ме обгърна с аромат и звън
златистият прашец на нейните лунички.
Глаголът „слезе“ чертае особена вертикала – от високо слизат звездите, птиците, ангелите. Това навява асоциация с Далчевия ангел от Шартр, който „слита“ към земята. Тази близост във възприятията не е случайна – Далчев е оценявал високо творчеството на Иван Давидков, смятал е, че критиката така и си остава негов длъжник. За поетиката на Давидков Далчев казва: „Неговият стих, който сега се развива свободно, акцентуван само от ритъма, е като голяма мрежа, натегнала от улова на образи и красота“. Любовното чувство у Давидков е истинска полифония от надежда, очакване и споделеност. Сякаш огромният капацитет за любов в сърцето на поета е компенсация за липсата на споделеност в неговото детство:
Много сме дали на тоя свят,
малко радост към нас се прокрадва,
ала с надежди човек е богат
и на трохите им той се радва.
С болки богат е. С любов. С доброта
и със тъга в сърцето.
(„Празник“)
Любовта е амбивалентно чувство – в нея съжителстват радостната пълнота и прокрадващата се болка от несигурността. Сърцето се лута в този богат диапазон от чувства от едната крайност в другата, питайки се:
Щастлива ли си ти?
За тебе мисля.
Защо болиш отново, тиха рана?
Понякога чувството е ефимерно „като морска пяна“, друг път в него нахлува ревността:
Някой друг беше идвал при нея.
Дрехата му висеше на закачалката в ъгъла.
(„Любов“)
Иван Давидков е истински майстор на еротичната лирика. Той възпява споделеността на интимния миг като свещенодействие: Кажи на тялото си: „Днес е твоят празник“ („Посвещение“):
… и тялото жадуваше за нежност…
Ръцете ми те чакаха, за да те отведат при
моята усмивка.
Или:
Ти също се събличаше,
разклатила с ръце спокойствието на прозореца.
Нощта поемаше сребристата ти рокля
и я надипляше по облегалката на стола.
(„Кипариси“)
Тези филигранни стихове за любовта биха правили чест на всяка световна поетична антология, посветена на любовното чувство. Метафоричните сливания на Иван Давидков с „вселенските маркери“ – море, усмивка, есен, вечност, искра – затвърждават усещането за Ерос като сила, равна на Танатос. Накрая откриваме и неговото поетическо кредо: Ти, залутана искра, ще трябва да пребродиш вечността. / Не отлагай, че пропуснатият миг не се завръща…
Включените в изданието женски портрети, рисувани от самия автор, завършват този цялостен портрет на поета Иван Давидков.
