Дискусията при представянето на сборника „9 септември 1944: литература и политика“, книга 9 от поредицата „Литературата на НРБ: история и теория“ на департамент „Нова българистика” на НБУ и издателство „Кралица Маб“, се състоя на 16 юни в Националната библиотека.

В разговора участваха съставителят доц. Пламен Дойнов и някои от авторите на студии: проф. Николай Аретов, проф. Михаил Неделчев, доц. Емил Димитров и доц. Морис Фадел.

Сборникът „9 септември 1944: литература и политика“ включва текстове, представени на научната конференция „9 септември 1944: край и начало, литература и политика“, организирана в НБУ на 14 ноември 2014 г. В него за пръв път след 1989 г. се съгражда плътна литературно-историческа картина на събитията от есента и зимата на 1944 г., проследяват се процесите, които трайно променят българската литература и култура, очертан е драматичният избор, пред който са изправени писатели и литератори, реконструиран е литературният образ на девети септември чрез анализи на архиви, художествени произведения и публицистични текстове. Специално място е отделено на катаклизмите в Съюза на българските писатели и чистката, извършена в него, както и на поведението на отделни фигури в най-динамичните месеци на 1944/45 г. Така се откроява дискурсът Девети септември в литературата – „корпус от творби и спомени за „ден първи“, за „слизането на партизаните“ от планината и влизането им в литературата, за следите на събитието в сборници и антологии, в романи и лирически сбирки“.

Сборникът се състои от няколко тематични цялости: в първата част е представен разломът девети септември – същностното разцепване в литературата и съюза на писателите, чрез текстовете на Пламен Дойнов и Мария Огойска. Втората част обхваща студии, посветени на образите на девети септември, появили се непосредствено след преврата в литературните издания. Тук са: приносният текст на доц. Емил Димитров за Георги Петров – „главен народен обвинител“, една от ключовите фигури след 9 септември; текстът на Михаил Неделчев: „Как се конструира образът на 9 септември 1944 г. (в четене на първите тематични антологии и на някои други книги от 40-те години на ХХ век)“; на Морис Фадел: „Девети септември като литературен обект“ и др. Третата част разглежда конкретни казуси около девети септември: в текста на Яни Милчаков „Левият читателски „избор“ на прага на 1944. Инструктираният читател (рецептивни директиви-паратекстове в антологията „Покрусена България“)“; на Мира Душкова: „Константин Константинов и Димитър Шишманов в разлома на историята“; на Николай Аретов: „Още нещо за „алтернативата”: 9 септември в прозата на Асен Христофоров“ и др.

Пламен Дойнов: Веднага след 9 септември цялата българска литература е сменена

Мога да твърдя с категорична убеденост, че това е първият сборник, който целенасочено се стреми да деполитизира изследването на 9 септември 1944 г., именно от неговата литературно-историческа страна. Веднага ще последват иронични усмивки с въпроса: възможно ли е изобщо да изследваме 9 септември, ако не говорим за политика, след като в крайна сметка това е радикално, дълбоко разломно политическо събитие? Възможно ли е да има само литературна история на 9 септември, не е ли тя винаги неизбежно литературно-политическа история? Ето, правим голямата разлика: дори когато изследваме политиката, социалните напрежения, репресиите, чистките около тази дата, дълбоко съм убеден, че сборникът представя именно не политизирана, не идеологизирана, а литературно-историческа версия на всички тези събития, т.е. самите подходи са литературно-историческите, изследването се осъществява през текстове – документи, публицистика, лирика и художествена проза.

Онова, с което са съгласни всички литературни критици от онази епоха след 1944 г., от Борис Делчев, сътрудник на ЦК на БРП (к) в отдел „Агитация и пропаганда“ (той го заявява в обзорен текст в края на 1944), до Константин Петканов, директор на Народната култура в Министерството на пропагандата, който в текст от 1946 г. казва, подобно на Борис Делчев, че след 9 септември 1944 г. не се е създало нищо значително. Това е големият дефицит. Аз наричам това епоха на жанров стрес и на тематичен колапс. Българската литература открива като основни жанрове агитката и маршовата песен в поезията, а в прозата – очерка.

Можем да кажем, че веднага след 9 септември цялата българска литература е сменена. Днес тече дебат, особено сред културните историци и най-вече историците на идеологиите, доколко има приемственост между периода до 9 септември 1944 г. и след това. Редица изследователи намират напоследък много белези за приемственост – по посока на ксенофобията, на етатистките настроения. Твърдя, че между литературата до 9 септември 1944 г. и литературата веднага след това почти няма приемственост. Има силен разрив, има опит българската литература да бъде сменена (не казвам подменена, тази дума има друг нюанс), както по посока на нейните представителни лица, така и на произведенията.

Девети септември слага началото на един буферен период, който все още не е комунистическа диктатура, все още няма еднопартийно управление. Този период дава възможност българската литература да изживее – поне до 1947 г., илюзията за някакъв свой плурализъм. От днешна гледна точка е много лесно да се каже, че всичко е предопределено. Не е така, фигури като Трифон Кунев, Константин Петканов имат своята надежда, че поне писането им няма кой да бутне, че ще могат да пишат като автономни личности. И тази надежда трае поне до лятото на 1947 г. Да, надеждата е трагическа. Наша задача е да фокусираме вниманието си и върху тези актове на автономно писане и съществуване. Защото в условията на постепенно свиваща се автономна литература те успяват до последно да бранят тези острови на автономността. Само те си знаят колко ужаси и страх са преживели.

Писателите, представители на западния, некомунистически антифашизъм, не се нагаждат, не влизат в колаборация, у тях няма страх. Защо? Защото у тях липсва чувство за вина и те много дълго време запазват позицията си на автономни творци.

Докато на Асен Разцветников, Багряна, Елин Пелин и др. им е внушено чувство за вина и те всячески бързат да се дистанцират и да заявят: „Ние не сме фашисти и великобългарски шовинисти (другият негативен маркер, който Георги Димитров натрапва)“.

Михаил Неделчев: 9 септември и сблъсъкът на двата антифашизма

Напълно поддържам тезата на Пламен Дойнов, че 9 септември е един разлом. Това не е първият разлом в българската литература. Разбира се, винаги има личности, които са връзка между предишната и новата литература, но това не означава, че разломът не съществува, той съществува и е толкова дълбинен, че с него трябва да се занимаваме. Този разлом е същностен елемент и на самата история на литературатата.

Колкото и да е парадоксално, образът на девети септември е крайно нефокусиран точно в най-пропагандните книги. Има един неописан голям конфликт, който се разиграва на български терен. Това е конфликтът между един прозападен, да го наречем трансатлантически, демократичен, десен антифашизъм, който сякаш в историческото съзнание не съществува, и другия антифашизъм, който идеологически, като стил на изразяване и форма на живот е сталинисткият, прокомунистически антифашизъм. Точно около образа на девети септември се случва сблъсъкът на тези два вида антифашизъм.

Непрекъснато се забравя, че българският политически елит не е прогермански и прохитлеристки настроен, огромната част от него, включително и политическите партии, са прозападно настроени, англофилски, проамерикански, профренски и т.н. Най-интересните текстове, които разказват за девети септември, са израз точно на този антифашизъм. Това са текстовете на Константин Константинов в „Птица над пожарищата“, излязла през ноември 1946 г.; това са няколкото текста на Константин Петканов; това са два-три фрагмента на Атанас Далчев около 9 септември, както и едно стихотворение на Асен Разцветников, което остава непубликувано.

В България няма фашизъм като държавна, като политическа система, но има фашизоидни нагласи, има хора с фашистко съзнание. По това време антифашизмът в Европа е транснационален, а западният антифашизъм глобализира света. Колкото и да е парадоксално, макар да е експанзионистичен, фашизмът, националсоциализмът, са винаги локални, те са затворени в отделните граници, навсякъде имат локален характер и национална специфика. Съветският антифашизъм е агресивен, той изнася не само революции, но изнася репресии. В превод на български излязоха книги от испански и английски автори върху това, което се случва по време на Гражданската война в Испания в самите леви среди – челен сблъсък между двата антифашизма. КГБ изпраща шпицкоманди, които директно оттам задигат хора, водят ги в СССР и ако не им теглят куршума, оттам ги пращат в Сибир.

На територията на българската литература по илюстративен начин се случва сблъсъкът между тези два антифашизма. Непечатането на стихотворението на Асен Разцветников се дължи точно на това: не трябва да бъде допуснат не наш човек до антифашизма, не трябва да го допуснем да съгражда образа на великото събитие.

Тази хора, които са настроени антифашистки – в един глобален, прозападен смисъл, чакат края на войната и унищожаването на хитлеристката напаст. Големият трагизъм е в това, че те много добре знаят, че с идването на болшевишкия антифашизъм очакването им ще бъде измамено. Драмата е, че първоначално те не са в състояние да го кажат.

Комунистите правят всичко възможно – чрез унищожаването на политическите партии и на друг тип опозиционна дейност, включително и литературата, да ликвидират прозападния антифашизъм.

Защо не е фокусиран образът на девети септември в комунистическата литература? Защото за комунистите това не е голямото събитие, това е естествено събитие, което се чака двайсет и няколко години –  присъединяването към „Великото Пролетарско Отечество“ (те го изписват с главни букви). „Тази земя не е моя, тази земя е чужда, душата ми, сърцето ми са там, затова аз идеално живея там, аз съм облъчен от Москва, а тук вегетирам, защото моята страна е окупирана.“ И ето, най-после това се случва. Събитието е много по-голямо за хората, които изразяват некомунистическия антифашизъм, защото за тях това е краят на Втората световна война. А за онези няма край, войната е перманентна.

Николай Аретов: какво е литературната история?

Какво всъщност е литературата? Дали това, което бива публикувано, или литературата е нещо по-друго? Крайно интересната фактология около репресиите, събранията, гласуванията – това ли е литературната история? Тя е по-скоро политическата история или историята на обществото. Нямам никаква представа Джойс къде е членувал и как е гласувал. Както нямаме представа и за Томас Ман. Тези неща не са важни за други литератури. Съвсем утопично си мечтая за една история на българската литература, в която не политическите събития ще са в центъра, а, да кажем, напрежението Яворов – Далчев. И тогава може би ще видим, че около 9 септември са текли някакви други процеси.

Много са факторите, които влияят на начина, по който един автор пише или не пише. Не са само политически.

Морис Фадел: Защо българските писатели толкова бързо се подчиняват на режима?

Сборникът представя по много системен начин категоричната промяна, която се случва с литературата след 9 септември. Учудващо е колко бързо протича тя, учудващо е, че у нас липсва дългият преход, който го има например в руската литература. Някак изведнъж много от българските писатели започват да се държат сталинистки, започва да се забравя наследството на авангарда включително и на левия авангард. Автори на подобни произведения стават изведнъж сталинисти, започват да пишат със звънки рими. Това за мен е много странен процес, бърз и неочакван. Към какви изводи ме води този процес? Първо, че чрез тази трансформация литературно-исторически мога да заключа, че няма такова нещо като автономна литература. Опровергава се и хипотезата, че литературата е отражение на историята и политиката. Интересното е, че съветизацията на България върви заедно със съветизацията на българската литература. Имаме не отражение, а един общ процес. Кое кара писателите толкова бързо да застанат заедно с режима? Само слугинаж ли е това? Каква е тази странна трансформация? Изведнъж да се появи стихосбирката „Пет звезди“ на Елисавета Багряна! Защо българският авангард и модернизъм се оказват толкова слаби и толкова бързо се подчиняват на режима? Това са дискусионни въпроси, на които нямам отговор.

Емил Димитров: Прокурорите на народния съд са архетипичните поети на народната република

Едно от лицата, които са пуснали са колосалната машина на страха и до ден днешен остават непрояснени, е Георги Петров[1] „главен народен обвинител“ на народния съд. Той се оказва писмовен човек и оставя след себе си много старателна документация, поредица от текстове, единия от тях – написан две седмици преди смъртта му през 1959 г. Самите историци изобщо не бяха обърнали внимание, че има цял фонд в Централния държавен архив.

Потресаващо е, когато човек види оригиналните ръкописи на лицето Георги Петров, който е и поет, това беше едно откритие. Оказа се, че е първият поет на Народна Република България в буквалния смисъл. Един ден след референдума (който сменя монархията с народна република – б.р.), когато вестник „Работническо дело“ обявява ден първи на народната република[2], първото стихотворение, публикувано в броя, е точно на Георги Петров. А съседното стихотворение е на Никола Ланков, още един от прокурорите на народния съд. Прокурорите на народния съд са, така да се каже, архетипичните поети на народната република. И това съвпадение съвсем не е случайно.

Абсолютно нагла лъжа, която професионалисти си позволяват да разпространяват чрез национални медии, е, че навсякъде било така. Напротив, текстовете на Георги Петров и първите му доклади показват, че делото на народния съд е абсолютно безпрецедентно (по своя размах и радикалност, другояче казано – жестокост)[3]. Прокурорът на народния съд в съседна Югославия, назначен от Тито, е идвал, така да се каже, на специализация при Георги Петров. Той е възмутен, че уроците му не са послужили в Югославия, и казва: „Много меки бяха там другарите“.