От най-ранната си младост знам, че моят дядо по майчина линия – офицер от българската армия, към 1944 г. достигнал до чин полковник в старозагорската (Тунджанска) дивизия – е бил осъден на смърт от т.нар. „Народен съд“ и е разстрелян в началото на 1945 г. Знам също последствията, които съпътстваха моята собствена биография до 1989 г. заради този мой дядо, когото никога не съм виждал освен на снимка (родил съм се цели 11 години след неговата смърт). От малкото, което си позволяваха да ми разказват за него, знам още, че действително е бил мобилизиран през 1944 г. за борба срещу нелегалните комунисти (т. нар. партизани), но никога не е съчувствал на германския нацизъм и е бил съзнателен англо- и франкофил. Знам също, че е бил подчинен на генерала, командир на старозагорската дивизия, който обаче – видите ли, бива оправдан от „Народния съд“ и даже преподава след 1944 г. в Селскостопанската академия[1].
Знам всичко това и все пак до съвсем неотдавна – било от лична немарливост, било защото близките ми, свидетели на онези години, постепенно си отидоха от този свят – аз не бях запознат с подробностите около тази семейна драма. И ето: преди около половин година неочаквана светлина върху тях хвърли един куп пожълтяла хартия, която открих случайно, търсейки нещо съвсем друго в дълбините на стария бюфет в хола на дома ни. И до днес не мога да си обясня как толкова години не съм попаднал на него. Бяха най-различни писма и документи – като се започне от венчалното свидетелство на баба ми и дядо ми, жалби до институциите с молба за връщане на „конфискувано“ домашно имущество – вече след 9.ІХ.1944 г., и се свърши с писма от и до роднини, чиято свързаност с мен вече не бих могъл да идентифицирам.
Та ето – именно сред всички тези листове намерих няколко, които буквално ме облъхнаха с трескавия въздух на онези дни. Част от писмо на баба ми, за съжаление без първия лист от него, за да видя датата, на която е било написано (от съдържанието му научавам, че е най-много месец, два преди разстрела на съпруга ѝ). Няколко нагънати на хармоника листчета от бележник, изписани с полуизтрил се химически молив и съдържащи нещо като много кратки дневникови записки, пак на баба ми, започващи от началото на септември 1944 г. и завършващи на датата на разстрела на дядо ми – февруари 1945 г. Накрай едно писмо – на пишеща машина, изпратено до баба ми – от роднина или близък приятел на семейството (не мога да разчета саморъчния подпис, с който завършва) – и в което неизвестният подател разказва за панихидата, отслужена полулегално на общия гроб на двадесетимата разстреляни от процеса на дядо ми.
Ще кажа, че докосването до подобни – интимни, родови документи – изведнъж ни отваря очите за две неща, за които инак много рядко си даваме сметка – едното е, че събитията се превръщат в исторически – стават „история“ – едва когато времето се отдалечи от тях на достатъчно значителна дистанция. В дните обаче, в които те се случват – случвали са се тогава точно така, както се случват и днес – те все още са били просто съдържанието на дните, неотделимо от ежедневните им грижи, от семейните дела, от връхлитащите „изпитания“, но без никакво, никакво съзнание, че в бъдеще биха могли да се окажат „история“. Тъкмо с това – осъзнах буквално ден-два след прочитането им – ме поразиха листчетата с „дневниковите записки“ на моята баба. Защото те носеха дати, които – вече в моето детство – се изписваха с главни букви („Девети септември“), характеризираха се с гръмки думи („Народно-демократична революция“, „Историческо възмездие над виновниците за третата национална катастрофа“, „Народен съд“ и т.н.), а ето, тогава, когато бяха изписани с химическия молив върху листчетата на баба ми, те бяха само дати от дните на нейния, на дъщеря ѝ – моята майка, а и на още много и много други лични животи, внезапно катастрофиращи тогава, след като са били предшествани непосредствено от дълги, обикновени, неподозиращи близкото си бъдеще дни; дати, на които, без никой от смазваните от случващото се тогава да може да си даде сметка, са се „завързвали“ съдбите на техните деца, че дори и на техните внуци, един от които след повече от десетилетие съм се оказал и аз.
Защото разгръщайки свитите на хармоника листчета, измъкнати от дълбините на стария бюфет, аз разбира се видях, че те започват от 3.ІХ.1944 г. – т.е. само шест дни, една работна седмица преди „историческата дата“. Започват (запазвам оригиналното изписване) с
3 септ. Сватбата на Мичето въ Варна
5 септ. върнахме се в Ст. Загора, спахме в хотел „Цар Освободител“
6 септември, прибрахме багажа от с. Зора
6 септември спахме за първи път в новата квартира
И ето – очаквайки със затаен дъх какво след тези абсолютно ординерни пътувания и премествания ще прочета за следващите – вече „исторически“ дни, аз видях следното:
7, 8, 9 септ. Бяхме в къщи.
Да, моята баба, която само след пет месеца ще остане вдовица с единадесетгодишната си дъщеря – моята майка – и моят дядо, когото ще заринат в общ гроб, на седми, осми и „Девети“ септември просто са си били… в къщи, в новата си (тогава) къща. Животът им въобще не е бил все още нито „история“, нито „в историята“ – бил е просто животът им. И ето той изведнъж бива сграбчен от тази „история“ на следващия, само на следващия ден – на 10.ІХ. (неделя), когато най-вероятно, все още изпълнявайки заповед от довчерашното си началство „Христо (т.е. моят дядо) замина с аероплан за Драма“ (по онова време, нека припомня, в окупираната от нашата армия Беломорска Тракия). Той заминава, а баба ми продължава:
11 септември заминах с Люли (дъщеря ѝ Людмила – б.м.) за Търново.
17 септември Христо се връща в Ст. Загора (законопослушно подчинявайки се на заповедта на новата власт за мобилизация и изпращане на фронта с вече новите ни съюзници срещу отстъпващата германска армия – б.м.) и бива арестуван в щаба на дивизията.
Оттук нататък ще цитирам без коментар дневниковите бележки от хартиената хармоничка на баба ми, от чиято ужасяващо сгъстяваща се лаконичност, толкова години по-късно научих за последните месеци и дни на своя дядо:
24 септември. Върнах се от Търново. Отидох при Христо в 8-ми артилерийски полк гдето го задържат. Вечерта заминах за София.
24 септ. се върнах от София и всеки ден ходих на свиждане с Христо.
10 окт. И на тоя ден се видяхме, на следващия прекратиха свижданията.
17 окт. Започна следствието в Ст. Загора.
25 окт. препратиха го на чирпанските обвинители. Следват бурните и адски дни на неговите мъки и страдания. Аз всяка събота, а после сряда и събота отивам в Чирпан да му нося храна и дрехи. Три месеца никакво свиждане.
11 януари 1945 г. първо свиждане. Сълзи. После се виждахме всяка седмица в ІІ уч. Следват нови пътувания до София.
12 февруари. Пред нар. съд.
24 февр. Ръцете му бяха вързани отзад. Отчаяние.
25 февр. 1–2 часа по обед последно свиждане, ръцете вързани отзад. Последна целувка… пред раздялата.
25 февруари 4 часа присъдата.
5–6 часа сл. обед на връщане от съда го видях за последен път. Махна ми с глава, защото ръцете му бяха вързани отзад, казваше ми: „Обичам… До виждане там горе“
25 февр. 11.5 полунощ, екзекуцията.
Не зная по какъв повод и кога именно са направени тези кратки записки от моята баба. От тях аз не просто след толкова години научих къде и кога точно е убит дядо ми, какво е предшествало за семейството му тази трагедия, за която в младостта ми в моя дом мълчаха (разбира се, за да ме предпазят, доколкото биха могли, от „стигмата“, залепена за мен от самото ми раждане). В тях аз усетих обаче как т.нар. „история“ брутално нахлува и преобръща малките, интимни родови истории, които всъщност я съставляват и колко несправедливо тя, „историята“, заглушава, погребва в „постфактичния“ си режисиран и камуфлиран грохот гласа на живите, на личните истории, които собствено са плакали, будували са, стояли са с изтръпнали нозе пред вратите на затворите, съзирали са за последен път лицата на своите погубвани близки, произнасяли са думите за сбогуване, вричали са се за среща „там горе“.
От второто намерено и незапазено в цялост писмо на моята баба от същия период си дадох сметка пък за другото нещо, което обикновено не осъзнаваме, живеейки дара на своя живот. Защото ние обикновено наистина не осъзнаваме, че нашият тъй „естествен“ и „саморазбиращ се“ живот чисто и просто е могъл… да не се случи, понеже всъщност е зависел от десетки станали (но и не станали) обрати, тайнствено направлявани от Божията воля за нас и о, чудо – именно за нас. Защото още преди да прочета писмото, което ще цитирам след малко, аз вече не можех да не си дам сметка, проследявайки означаваното на датите от дневниковите записки на баба ми, че ако моят дядо „заминал – както пишеше тя – с аероплан за Драма“ на 10.ІХ.1944 г., не бе проявил наивността (законопослушната военна наивност) да се върне на 17.ІХ. в Стара Загора, където го арестуват, а бе останал в Гърция, а сетне – емигрирал някъде из Европа, както много, много други, цялата „моя“ родова история би могла да се развие по съвсем друг начин и чисто и просто да не стане моя история. Та нали тогава той вероятно би издействал „изтеглянето“ от комунистическа България на съпругата си, моята баба, и на дъщеря си – моята майка; последната би се омъжила за някой съвсем друг човек в друга страна, и ето тогава аз чисто и просто не бих се появил. Но аз бих могъл никога да не се появя на бял свят най-вече поради онзи потресаващ пасаж, който прочетох в писмото на моята баба и с който то най-вече ме порази. Защото в него, след отчаяните молби до роднината, към когото е адресирано да се застъпи „за Христо пред тукашните (сиреч чирпанските или старозагорските – б.м.) обвинители“, понеже „той не е убивал нито е издавал заповед за убийство от свое име, а само е провеждал заповедите на генерал Сираков“, а пък „генерал Сираков е свободен, а подсъдим оставят Христо“, след съкрушените думи, че вече „едва имам сили, сърцето ми е зле, с лекарства се поддържам, остава ми вярата в Бога“, баба ми е доверила на неизвестния роднина следното ужасило ме при прочитането му изречение: „случи ли се нещо с Христо – написала е тя в треската на онези безнадеждни дни – взела съм решението си вече – отровата ми е готова – детето и после себе си. Нито ден повече няма да преживеем след него“. Какво бих могъл да кажа значи, научавайки 77 години по-късно за тези, очевидно сериозно узрели в ума на баба ми мисли? Едно единствено нещо: „благодаря ти, бабо Марие, маминке – на теб и на твоя ангел-хранител, че все пак не си привела в изпълнение това свое решение, че не си паднала в отчаянието на онези дни (което много добре разбирам). Благодаря ти, защото в противен случай днес аз нямаше да прочета това писмо чисто и просто защото нямаше да ме има – не само мен и моята майка, но и моите деца, а „историята“ – тази тогавашна червена хищница – щеше да се е окървавила – неподизирано от никого – с още, при това абсолютно анонимни жертви на своето фалшиво величие.
Най-накрая – понеже този текст е лична (родова) история – се изкушавам да приведа края на писмото на онзи мой роднина, или близък на семейството, който пише на баба ми 40 дни след разстрела на моя дядо и от което писмо пък – след толкова години – научавам къде именно лежат (и отдавна вече са пръст) неговите кости. Повтарям: нечетливият саморъчен подпис в края на писмото не ми позволява да идентифицирам автора му. Начинът, по който е написано обаче, ми свидетелства за човек, най-малкото изкушен в литературното и поетическото слово.
След като съобщава на баба ми кой от осъдените как се е държал в съда и как е посрещнал присъдата си (очевидно е имал достъп до определени „вътрешни кръгове“), той пише следното (запазвам оригиналния правопис – б.м.): „На 5 април – на четиридесеттях дни (сиреч от разстрела – б.м.) ходиха в Чирпан почти всички от града ни. На гроба освен кръста е поставен голям фенер. От далече прилича на паметник. Там са били, както вече казах, почти всички родители, съпруги, братя, сестри, деца и роднини. При благоговейно мълчание, нарушавано само от невъздържано хълцане на грохнала майка или тежка въздишка по изгубено чедо на стар баща, се отслужва панихидата. Пращят вощениците, а кандилцето, мъждукащо, кротко гледа от фенера събралите се в този тъжен ден в ранно пролетно утро на отрупания с венци и пресни цветя безмълвен гроб. Сълзи, стенания и скръб! Пролет е. Природата се събужда. Нивите са покрити с зеленина. Дърветата, покрити с бели и розови цветове в ляво и дясно, север и юг, близко и далече сякаш са изплели жив венец над гроба на толкова свидни и скъпи люде, на чийто край през онази злокобна февруарска нощ само те и луната бяха неми свидетели. Далече някъде гората е посивяла. Хвърля своята зимна дреха. Белее. Раззеленява се. Живот се ражда. Да, живот се ражда през тази тъжна пролет. Но за майките, децата, съпругите, братята и сестрите живота на техните любими бащи, съпрузи, синове и братя няма да се възкреси! На този ден – 5 април, те – живите изплакаха своята натрупала се мъка, казаха си един другиму утешителни думи и накрай си дадоха дума пак на тритех месеца да се съберат на това място. Разотидоха се по домовете и на всеки е заседнала мъка в гърдите. Сякаш нищо друго не са запомнили освен белия кръст. Да, като че ли все той им е в очите. Като верен страж над гроб на забравени, на погребани далече от родно огнище, той бди над него… Вас, госпожа Мара, също ще чакат на 25 май. Приемете поздрави от всички ваши познати от Чирпан и Ст. Загора. Често приказват за Вас. Пишете на Райна и майка ѝ. От тях приемете много целувки, а от мен топли поздрави“. Подпис (не се чете).
Не знам реалистично ли е да се надявам белият кръст все още да го има някъде там, където аз – немарливият потомък, така и никога не съм стъпвал. Но знам, че само под неговите криле „историята“ и нейните жертви биха могли да бъдат примирени. Извън тях – никога.
–––––––––––––––––
[1] Става дума за генерал Асен Николов Сираков, който очевидно е бил съветски агент, вербуван още по времето на неговата мисия като военен аташе в Берлин, между 1936 и 1938 г., за което подробно описва в показанията си, които могат да бъдат открити с търсачката.
