0
1903

Banksy и Christo

Откриха открадната картина на Banksy, Banksy отдаде почит на медиците, Banksy нарисува самоизолацията, ще излъчват в Москва филм за Banksy, с графит в Дувър Banksy отбеляза Брекзит, картина на Banksy се самоунищожи, собственичката ще запази полуунищожената картина на Banksy… Парадоксално е, но най-споменаваният съвременен художник е човек, за когото не се знае точно кой е, съществуват само предположения: бил Робин Кънингам, като с установяване на самоличността му се заел цял екип учени, прилагайки „комбинация от математически методи, криминалистика и географско профилиране“; бил Робин Банкс, чието име обаче може да е (уточнява се) уличен псевдоним на Кънингам; бил Роберт (3D) дел Ная, един от основателите на бристолската трип-хоп група Massive Attack; бил екип от художници, предвождани от Роберт де Ная, бил… За разлика от него Christo (нека да е светла паметта му!) не се криеше, напротив – изнасяше лекции пред почитателите си, обясняваше, разправяше, описваше… Първият разчита на добре пазената тайна, за да създава и впечатлява със своето изкуство; вторият разчита на широко разпространяваната публичност, за да създава и впечатлява със своето изкуство. От върха на това сравнение, мисля си: може би не чак толкова въпросът: „Кой е Banksy?“, колкото въпросът: „Защо се крие Banksy?“ е по-меродавен в случая. Свързано ли е с творчеството му, или вече е просто навик? Респективно: „Защо се огласява Christo?“; какво той цели с това, че излага плановете си на всички погледи?…  

Лесният отговор за тайната на Banksy е, че така си вдига акциите. Цената сиреч. Един български артист, режисьорът на филма „Лили Рибката“ Ясен Григоров, точно този отговор предложи. Даже се изхвърли, малко непремерено: „Банкси е фалшив герой“. Основанията: „Ако Банкси беше унищожил изцяло „Момиче с балон“, той щеше да бъде бунтар. Ако Банкси беше разкрил самоличността си след първия милион, това щеше да бъде честно спрямо артистичната му позиция“. Christo никой не го обвинява, че е „фалшив герой“ (най-много да го обвинят, че е фалшив българин, ама това тук, патриотарите в България, онези с възстановките и цървулите, не по света), напротив – след смъртта му мнозина политически лидери и прочути интелектуалци изказаха възхитата си от него и работата му. Работа, случваща се пред очите на всички: ако Banksy създава под прикритието на тъмнината, Christo създава в светлините на рампата. И не крие, че го прави, за да си вдига акциите – това е начинът да финансира своите проекти, продавайки рисунки и чертежи от изгледа на бъдещата land art творба. Banksy не казва защо се крие, но пък е факт, че се продава скъпо и прескъпо.

То и Christo върви скъпо, без съмнение. Преди време Яра Бубнова, директорката на НХГ, сподели идеята дали да не се купи с дарението от $ 1 млн., пристигнало от Австралия, един цял комплект документация, рисунки, чертежи, фотографии, видеа, ескизи, колажи и т.н. от някой проект на Christo и Jeanne-Claude, за да бъде изложен в специален кът на галерията. Прочее, тогава може би – ако се случи това, разбира се, напълно приемливо би било да се нарече Квадратът на името на Christo. Нейното желание обаче показва съществен момент от изкуството на Christo, много характерен: неговите художествени проекти се създават в определено пространство, траят определено време („Преходното е естетическа категория – казва той – и в нашето творчество с Жан-Клод е отправна точка“), но подготовката за тях е музеен експонат, par excellence изкуство; неслучайно думичката art звучи тъй често на срещите му с публиката. Christo – независимо от всичкото новаторство, което носи творчеството му, е класически художник и за него музеят е важна, неотменима, насъщна и необходима институция на съвременното изкуство; без нея не може, без нея не става. При Banksy нещата стоят иначе, напълно наопаки, по повод на думичката „изкуство“ той споделя леко присмехулно: „Аз рисувах плъхове цели три години, а след това някой ми каза: колко талантлива е тази анаграма на думата „изкуство“ (art = изкуство, rat = плъх). И ми се наложи да се преструвам, че съм знаел това цял живот“. Ето защо смятам, че цените, на които се продават произведенията му на артистичния пазар, са всъщност наложителен елемент от неговия стрийт арт, който освен всичко друго е и провокативен спрямо изкуството и спрямо днешното прехласване пред изкуството от отегчената западна снобско-парвенюшка публика. Един дързък пърформанс срещу празните съдържания на съвременното изкуство. Цените на Christo обаче са нещо съвсем друго: елемент от неговия ленд арт, възвеличаващ изкуството, доказателство, че то е ценно и че без него не може; всеки човек, очарован от неговото изкуство, без значение купувач или просто посетител на „Плаващите кейове“, е привлечен в неговата art-секта, спечелен поклонник за единствената възможна вяра на объркания, непостоянен и люшкащ се съвременен глобален свят. Един вид крепък фундамент срещу клатушкащите се кейове на съвременния свят. В отличие от тази вяра на Christo, Banksy ненавижда света на съвременното изкуство, казва: „Съвременното изкуство е бедствена зона. Никога досега в човешката история толкова много не е било съсредоточено в ръцете на толкова незначително количество хора, за да се каже толкова малко“. Тоест вярва стрийт-художникът, изкуството е останало без послание, превърнало се е в самодоволен art pour art. Според него единственото, което си струва да се гледа в музея, били ученичките от средните училища, поели на екскурзия. Думи, които вероятно биха възмутили мнозина, Яра Бубнова със сигурност. И думи, абсолютно несъвместими с убеждението на Christo, че: „Красотата, науката и изкуството винаги ще триумфират“. За Banksy тази вяра в триумфа на изкуството е поредна капиталистическа заблуда; илюзия, която ни пробутват на нас, наивниците, копелетата от върха, могъщите корпорации, за да си правят каквото искат. 

Тъй, отричайки изкуството, Banksy смята, че отрича лицемерието на днешния глобален свят. В този смисъл, твърди той, че не прави изкуство, а изпраща послания. Послания за един по-добър свят. Но въпреки посланията му самият той също не се спасява от обвинения в лицемерие (не е единствен нашият артист, дето го разобличава, роят се и други). Джон Долън например, стрийт-художник, изрича по повод факта, че творби на Banksy биват изрязвани от фасадите на сградите, за да бъдат продадени за милиони: „Това е Робин Худ наопаки – краде се от бедните, за да дава на богатите“. Christo, за разлика от Banksy, никога не е упрекван в лицемерие, напротив – за преклонението му пред сакралността и безалтернативността на изкуството е единствено възхваляван. Но кредото му е, че изкуството е сакралност, която трябва да бъде достъпна, затова и нарича онова, което прави, опаковането, „публично изкуство“. Публично, тоест масово: зрителят също е част от творбата с това, че идва да я види, да се разходи по/под нея, да я снима, да я документира: „Концептуално и в грандиозни мащаби изкуството на Кристо и Жан-Клод изисква от зрителя да се движи, за да се наслаждава и да участва в творбата“, пише Ивайло Попов. Изкуството на Christo слиза до масите, до публиката, до хората – по този начин той иска да ги прелъсти и възвиси; изкуството на Banksy пониква сред масите, сред публиката, сред хората – по този начин той иска да ги провокира и освести. Само изкуство – 1; изкуство плюс още нещо – 2. Първото с/в целия си процес на създаване крещи и вика: „Аз съм изкуство, единствено изкуство!“; второто с/в крайния си резултат крещи и вика: „Аз не съм никакво изкуство, аз съм само плакат!“ Ала публиката (търговците също) го превърнаха в изкуство и така обезсилиха плакатността, преобърнаха графитите му от послание в притежание. След нарязването на картината „Момиче с балон“ шефът на отдела на „Сотбис“ Алекс Бранчик коментира, че всички в една от най-големите къщи за търговия с изкуство били „избанксени“, но всъщност „избанксеният“ или по-точно „обезбанксеният“ е именно Banksy и то именно от „Сотбис“ и нейните клиенти: от „Момиче с балон“ платното бе преименувано на „Любовта е в кошчето“, а платилата за него някъде към милион долара собственичка съобщи, че ще го запази, гордо заявявайки, че вече притежава част от историята на съвременното изкуство в дома си. С цените за творбите му онези, към които Banksy питае такова презрение, просто му извадиха жилото, неслучайно последните му произведения са повече сладникави, емоционално захаросани и промислено политически коректни, отколкото провокативни и предизвикателни: сравнете „Мъж виси от прозореца“ и „Дете играе с кукли“, и ще видите огромната разлика.

Всъщност на Banksy май не му остана нищо освен тайната: разконспирира ли се, разкрие ли се – край с него. Това трябва да се разбере: прави го не за парите, прави го за творбите (си). Защото махне ли булото, без съмнение ще последва съдбата на Жан-Мишел Баскиа и други майстори на графити-изкуството през 70-те години на миналия век: показват се, превръщат се в мода, влизат в музеите и галериите и… И изкуството им залинява. Тайната и изненадата е онова, което крепи изкуството му: какво ли ще нарисува сега, с какво ли ще ни сюрпризира? При Christo тайни няма, нито изненади: след „Плаващите кейове“ се знаеше от всекиго, че наред е Триумфалната арка в Париж и съм почти убеден, че въпреки смъртта му проектът ще се реализира; той е оставил замисъла си материализиран, всичко е на масата. А Banksy няма какво друго да остави като коз на масата освен тайната на самоличността си. Затова така съкровено я пази. Като това не е укор към него, нито отричане на онова, което прави; това е само израз на простата истина, че когато в изкуството се вмъкнат някакви неща отвън, които не са изкуство – независимо от благородството на подбудите, то лесно бива дресирано, фризирано, накъдрено и белосано, губейки така същността си на истина.

Няма по-радикален социален акт от чистото изкуство, няма по-опитомен социален акт от изкуството с примеси…             

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияИсторията според Путин
Следваща статияВреме и опит