Жорж Бернанос е изключителен публицист, яростен защитник на човешката свобода от всякакви диктатури, автор на вдъхновени християнски есета, сред които особено се откроява малката му книга „Свети Доминик“ (1928). Публикуваме откъс от изданието на фондация „Комунитас“.

Жорж Бернанос (1888-1948) е сред най-изтъкнатите френски автори на ХХ в. и един от най-големите съвременни християнски писатели. През 1929 г. той печели наградата „Фемина“ за романа си „Радостта“, а през 1936 г. – Голямата награда на Френската академия за романа „Дневникът на един селски свещеник“ (бълг. превод – 2009 г.), който Андре Малро определя като „една от най-добрите съвременни творби по своята дълбочина и сила“. Впоследствие читателите откриват и неговия първи роман – „Под слънцето на сатаната“ (публикуван през 1926 г., бълг. превод 2005), екранизиран от Морис Пиала и спечелил Златната палма на кинофестивала в Кан (1987). Бернанос е и изключителен публицист, яростен защитник на човешката свобода от всякакви диктатури (фашистки, нацистки или комунистически), автор на вдъхновени християнски есета, сред които особено се откроява малката му книга „Свети Доминик“ (1928).

Жорж Бернанос, „Cвети Доминик“, първо издание на български, превод от френски Тони Николов, художник Яна Левиева, фондация „Комунитас“, 2015 г.

Cвети Доминик

Речем ли за първи път да питаме за живота на някой от тези светци, сиреч на светите основатели на ордени, гласовете, които ще се разнесат в отговор, ще ни се сторят тъй неизброими и разнородни, че биха могли да предизвикат у нас душевен смут. Направо ще ни се завие свят, решим ли стъпка по стъпка да следваме реда на фактите, тъй като тяхната последователност ни казва съвсем малко или почти нищо. Тези големи съдби, повече от всички други, се изплъзват от какъвто и да е детерминизъм: те сияят и озаряват всичко с непомръкваща красота.

На пръв поглед единствено геният е в състояние да придаде на толкова изключителни съществувания подобен характер на независимост, на суверенна спонтанност. Ала не е така. Би могло да се твърди точно обратното – подкрепено с какви примери!, – че геният съдържа в себе си нещо враждебно и несломимо, някакъв принцип на стерилност. Дори да се постигне подобно чудо на вдъхновението и равновесието, каквото е завършеното произведение на изкуството, щом за него не е допринесла божествената любов, тогава то е дело на специфична чудовищност, която изчерпва всички сили на душата и я оставя да бъде погълната от горделивостта на безчовечния егоизъм. Гениалният човек тъй малко присъства в творчеството си, че често то се превръща в безжалостно свидетелство срещу самия него. Докато делото на светеца е неговият живот, той изцяло е в своя живот.

Затруднението няма как да бъде отстранено: в тази точка на размисъла то е почти неразрешимо. Човешкият опит ни учи да проникваме дълбоко в хорските намерения по пътя на сравнението – вече доста жестоко – между публично и частно. Няма поведение, колкото и то да е притворно, което да не разкрива собственото си противоречие, няма измама, колкото и тя да е цялостна по своя замисъл, която да не може да бъде ударена в гръб. Както хирургът изучава живота чрез смъртта, както биологът анализира органичните отпадъци, за да разкрие тайната на промяната и на функциите, така и моралистът знае, че има пред себе си един изкуствен и измамен персонаж, „скрит труп“, жертви на чиято измама се оказваме ние или другите, докато първият поглед на Съдията отвъд смъртта не го накара да се разлети на парчета. Ала светецът е пред нас онова, което ще бъде и пред Съдията. Ето защо с възхита установяваме, че сме изправени не пред принизен живот (както някои държат да ни убедят), който умъртвлението неспирно окастря, а пред живота в същинското му излияние и зараждане, самият живот като преоткрит източник. Преоткрит, защото е бил изгубен, а намерим ли го, пак ще го изгубим. По същия начин някой клет номад, който сред пясъчните пустини се мъчи да изцеди от земята за себе си и стадото си струйка мътна вода, едва ли е в състояние да повярва, че някъде съществува страна на изворите и че там човек може да долови с устните и ръцете си хладната й милувка, да се наслади на нейния лазурен и пенест скок.

Смята се, че светци като Бенедикт[1], Доминик[2] и Игнаций[3] са ни по-близки, отколкото Йоан Кръстни [4] или Катерина Сиенска[5], защото са били законодатели и завоеватели. Вярно е, че те ни дават уроци, които човешкото благоразумие е в състояние да усвои. Ала колко ограничен е подобен възглед! Честолюбецът, който мечтае да намери у тях метод и оригинални насоки, просто си губи времето. Светостта няма формули или може би е по-правилно да се каже, че тя обединява всички формули. Тя събира и прославя всички сили, тя осъществява хоризонталната концентрация на най-висшите способности на човека. И за да я разпознаем, ще кажа, че тя изисква от нас усилие и че по някакъв начин ставаме съпричастни на нейния ритъм и неудържим порив. Несъмнено е много по-лесно да се опише, и то с по-понятен речник, историята на основаването на Ордена на проповедниците, отколкото някое озарение на Анджела от Фолиньо[6]. И все пак, ако беше по силите ни да обхванем Божиите дела с един единствен и чист взор, навярно Орденът на проповедниците щеше да ни се яви като самата любов на свети Доминик, осъществена в пространството и времето като негова видима молитва.

Ето защо модерните методи на историческата критика не престават да ни разочароват. Големите човешки страсти, отвъд привидния си безпорядък, запазват някакво грубо единство, което позволява да вместим даже най-изключителните от тях в плана на обикновения човешки живот, за да можем, така да се каже, да намерим техния общ знаменател. Няма нищо по-монотонно от страстта, повтаряща се по толкова жалък начин. Цезар ни дава възможността да разберем някой честолюбив началник на кантон, а пък друг колониален чиновник ни открива душата на Нерон. Страстта обзема всичко, което й отстъпим, и то безвъзвратно. Докато християнската любов дава всичко, но й се дава още повече. Кое свръхчовешко счетоводство би могло да отчете една толкова великолепна размяна? Ако историкът се придържа само към строгата точност, от него ще узнаем твърде малко за живота на някой светец. Старите легенди ще ни кажат много повече, защото те описват дълбоките реалности чрез символи. В тях несъмнено се съдържа голяма доза наивност, която обърква нашата логика и нашия опит. Ала как да няма подобна наивност? Всеки живот на светец е като нов разцвет, изблик на живот в един свят, който, заради наследството на греха е роб на своите мъртви – тъй че това е чудодейна, райска наивност.

*

В този смисъл едва ли е от особено значение, че Доминик се е явил на бял свят тъкмо в знатната фамилия Гусман и е бил родственик на древните крале на Испания. Достатъчно е да знаем, че произхожда от войнствена кръв и да си представим този младенец с руси, непокорни коси и сини очи, който има бялата кожа на своите визиготски прадеди – Родерик, Вилхелм или Фройла. Родил се е във висините на скромната сеньорска кула на Калеруега, уникален правоъгълен torreón, издигнат от неговия дядо на границата със страната на маврите, откъдето се вижда как бистрите води на Дуеро се носят към морето. В края на хоризонта, отвъд сивите равнини, нашарени на ивици от червеникавите пясъчници от триаската ера, обрасли с розови калуни, жълтурчета и солянки, набухнали с лавандула, исоп и розмарин, където намират паша малки черни прасета, сиерата на Гуадарама издига към небето високите си и мрачни била, а зад техния огромен масив е Толедо, където кастилските владетели водят война срещу маврите. Малките коне, не знаещи умора, взимат разстоянието добрега на реката само за един или два прехода, а там вече могат да се видят развяващи се бели наметки и позлатени ризници… Макар че до неотдавна на мавританските пазари жена християнка се е продавала за един дирхам, а християнско дете – за половин дирхам! В измазаните с глина колиби, струпани край донжона[7], още се разказват чудни истории, страшни и кървави, част от гения на този народ, кален в злочестия и бедност. Пастирът, облечен от глава до пети в овчи кожи, се е изправил насред стадото си, подобно на някакъв по-голям звяр, и там дава простор на бляновете си, облегнал се здраво на своята гега, обкована с желязо. Ала той разказва сподавено за роднините си – баща, син или брат – похитени от вероломни езичници, продадени като добитък или обречени на бавна смърт в мъките и ужасите на робството, в подземията на някои от онези далечни и тайнствени градове, спотаили несметни богатства под омайното си небе. Понякога жените споделят помежду си някое сърцераздирателно послание, дошло отдалеч – чрез някой подозрителен каталанец, навярно отстъпник, или пък чрез някой евреин. Освен отчаян спомен за онова, което клетникът не ще види нивга веч, известието свенливо оповестява и цената за откупа – непосилна сума, болезнена химера! „Пленничеството у маврите била една от незарастващите рани на Испания, по-болезнена дори от глада“, пише отец Петито. А щом тези груби селяни или пък техните тъй подобните на тях благородници със сигурност са мечтали за възмездие, за пълен разгром на врага и отрязани глави, не е ли допустимо да предположим, че и малкият Доминго, който до сетния си час си остава тъй предан приятел, е усещал как при подобни разкази сърцето му се преизпълва със състрадание? Дитрих от Аполда[8] ни разказва как двадесет години по-късно, Доминик, вече като млад каноник от Осма, един ден решава да се продаде в робство, за да откупи сина на някаква бедна жена. Може би тук се докосваме до най-съкровената тайна на неговото детство, за която хронистите не ни съобщават почти нищо. Деликатното въображение на Доминго е било жестоко наранено от робството. Другите млади кастилци, подложени на същото изпитание, ожесточават сърцата си. Докато той инстинктивно и всецяло се открива за божественото състрадание. Така, без съмнение, започва поемата на неговата християнска любов.

*

Майката на Доминик, блажената Хуана, била дъщеря на сеньорите на Аса, имащи много древно благородническо потекло. Той е последното от децата й, може би най-обичното, ако се вярва на традицията, според която бъдещата слава на нейния син й била известена на сън. Седем години тя го задържа при себе си, а после го поверява на неговия чичо, архипрезвитер на Гумиел де Исан (което е само на четири левги от Калеруега). Там Доминго прекарва незабележимо и в учение до петнадесетата си година. Тогава решават да го изпратят да учи в Паленсия, където възниква знаменитият университет, по-късно преместен в Саламанка. Училището там било прочуто не само в цяла Испания, но и в целия християнски свят, а неговият възход се дължал на цялостния порив на славния тринадесети век.

Според толкова тачената каролингска програма шест години били отредени за изучаването на граматика, поетика и логика, а сетне на алгебра, астрономия и музика. След завършването на първия цикъл Доминго е бил на двадесет и една години, но той ще учи и ще преподава теология в Паленсия, докато навърши тридесет и една години. Едва тогава предстоятелят на капитула[9] в Осма Диего де Асеведо ще го извика при себе си и той ще стане каноник при капитула, а скоро след това и заместник предстоятел, когато на самия Диего бъде поверена епископската катедра в Осма. Доминик е на тридесет и четири години.

Мнозина други, със също толкова благороден произход, не по-малко ученолюбиви и красноречиви, са били предстоятели в Осма! И все пак, за разлика от останалите, и поради причини, може би неведоми даже за него самия, голямото дело вече е напирало, то е тревожело сърцето му. Този млад каноник с руси коси и красиви ръце, със силен и кротък глас, който обича да чете по бреговете на Усеро и отговаря на поздравите с изтънчена учтивост, тъй любима на неговите духовни чеда, вече замисля Ордена на проповедниците, воден не от някакво абстрактно изчисление, а по силата на самия жизнен порив.

Тук всичко е свежо, всичко е чисто, всичко е ново, всичко е устремено нагоре, като извисяването на изгрева. Това е Орденът на проповедниците – голямата жажда за наука и още по-голямото желание тази наука да се вмести в Христос. Това е Орденът на проповедниците – едно свято нетърпение, което принуждава Доминик под Разпятието в малката си килия „да ръмжи като лъв“ (a gemitu cordis sui rugitus solebat emittere). Това е Орденът на проповедниците – викът на апостола, който във време на глад продава онова, което му е най-скъпо – своите книги: „Как можете да учите от мъртви кожи, докато братята ви мрат от глад!“. Това е Орденът на проповедниците – възвишеното неспокойство на непонятния заместник предстоятел, който в разцвета на монашеския си живот, напразно търси устав по своя мяра и не го намира.

Доминик е тъй подобен на останалите люде – но във взора на Бога и на ангелите Му – нов, претворен, уникален!

*

Той е беден, сам, а времето му е ограничено: седемнадесет години, двеста и четири месеца! Нещо повече, изглежда, че не разполага с никакъв план, още не е наясно с пътя си. Ала има нещо по-добро от всеки план: изначалната обвързаност, вътрешната свобода, която без съмнение привлича Светия Дух от висините, подобно на някоя запленена птица. Тъкмо тогава му е даден първият знак, впрочем съвсем неясен. Кралят на Кастилия изпраща Диего де Асеведо и Доминик в Дания, за да сключат споразумение за брака на неговия син с тамошна принцеса…

Свети Доминик – живот в дати

1184-1198 – в Калеруега, провинция Бургос (Испания), се ражда Доминго Нуньес де Гусман. В първото житие на светеца – Libellus de principiis Ordinis Praedicatorum (Малка книга за началата на Ордена на Проповедниците), дело на Йордан от Саксония, не се споменават имената на родителите му. Едва по-късни биографии, писани през XV в., уточняват, че баща му се е казвал Феликс Нуньес де Гусман, а майка му – Хуана де Аса (беатифицирана през 1828 г.), както и че семейството е принадлежало към аристократичната фамилия на графовете на Медина-Сидония.
Според една легенда, докато майката на бъдещия светец била бременна с него, тя отишла на поклонение в бенедиктинското абатство „Св. Доминик“ в Силос, откъдето и дошло името на детето – Dominicus на латински означава „посветен на Господа“. Там тя сънувала пророчески сън, в който куче тичало, носейки в устата си запален факел, който озарявал всичко наоколо. Според доминиканската традиция този сън изцяло обобщава живота на бъдещия светец, кръстен на св. Доминик от Силос. А неговите последователи доминиканци с гордост приемат латинската игра на думи, с която те биват наричани domini-canes (Псите Господни), тоест облайващите враговете на вярата.
1184-1198 – живее в град Паленсия, където учи философия и теология в школата, която впоследствие се премества в Саламанка и дава началото на бъдещия прочут университет.
1196 – изпратен е от кастилския крал Алфонс IX да придружава епископ Диего де Асеведо в неговата дипломатическа мисия в Дания, чиято цел е да сключи брак между кастилския принц и датска принцеса. Преминавайки през Южна Франция, двамата духовници са поразени от разпространението, което намира там катарската или албигойската ерес. Те решават да посветят живота си на проповядването на Евангелието и на борба с ереста, превзела тези земи.
1206 – основават в Пруй първата женска монашеска общност, която да се бори с ереста. Тя се състои от дами от аристокрацията и бивши еретички. Епископ де Асеведо е отзован от папата, но Доминик остава във Франция.
1209-1213 – Доминик проповядва в Лангедок по време на кръстоносния поход срещу албигойците, оглавен от граф Симон дьо Монфор. Самият Доминик не участва пряко в битките с катарите и албигойците. Наричат го „чук за еретиците“ – прозвище, което споделя заедно със св. Антоний от Падуа, но той се бори срещу еретиците само с проповед и молитва. Трибуналът на Инквизицията е създаден в Южна Франция през 1229 г., тоест осем години след неговата кончина, независимо че доминиканската традиция в следващите столетия държи да назове основателя на ордена „първия инквизитор“.
1214 – създадена е първата монашеска общност в Тулуза. Първите шестима братя се превръщат в ядрото на бъдещия Орден на Проповедниците (Ordo fratrum praedicatorum, O.P.). Според преданието през същата тази година Доминик, след явление на Дева Мария, получава дара на популярната католическа молитва на св. Броеница.
1215 – по време на IV Латерански събор Доминик пристига в Рим и се обръща към папа Инокентий III с молба да утвърди устава на Ордена на Проповедниците.
1216 – папа Хонорий III утвърждава с булата Religiosam vitam устава на ордена. Той официално приема името Орден на Проповедниците (Ordo Praedicatorum, OP), макар впоследствие да го назовават Доминикански орден, по името на неговия основател. Задачи на ордена са проповядването на Евангелието и задълбочаване в науките.
1217 – Доминик отново пристига в Рим, където интензивно работи над организацията на новия орден.
1218-1219 – посещава манастирите на ордена във Франция, Испания и Италия. На първите генерални капитули на ордена той разделя дейността му по провинции.
1221, 6 август – Умира в Болоня, Италия.
1234 – канонизиран е от папа Григорий IX. Покровител е на учените и на Доминиканската република.

[1] Св. Бенедикт Нурсийски (ок. 480-547) – основател на Бенедиктинския орден и на монашеството в Западна Европа. Б.пр.
[2] Св. Доминик (1117-1221) – основател на Ордена на проповедниците, наречен по негово име „доминиканския орден“.
[3] Св. Игнаций Лойола (1491-1596) – основател на Ордена на йезуитите.
[4] Св. Йоан Кръстни (1542-1591) – испански богослов, поет, мистик. Реформатор на Кармилския орден заедно със св. Тереза Авилска.
[5] Св. Катерина Сиенска (1347-1380) – италианска монахиня, Доктор на Църквата (1970 г.).
[6] Св. Анджела от Фолиньо (1248-1309) е италианска монахиня, известна с мистичните си съзерцания.
[7] Донжонът е главната кула на замък, крепост или манастир, служеща за последната защитна позиция, в която може да се оттеглят защитниците на съответната сградна инфраструктура. Б.р.
[8] Дитрих от Аполда (ок. 1220-1302) – немски монах доминиканец, който пише в Ерфурт едно от първите жития на св. Доминик. Б.пр.
[9] Капитул – колегиум от духовници, наричани „каноници“, изграден около катедрален събор, който се председателства от епископа, в качеството му на негов предстоятел.