В дълбоката предутрин ще се събудя от неочаквано придобилата бездънна отвореност тъмнина. Ще погледна и ще видя на небето такова тържествено безвремие, че дори ще ми се завие свят и няма да знам къде е това „сега“, което е над мен.
Дали не живеем в сянката на терористичното покушение срещу кулите близнаци, в някаква своеобразна „пост-9/11“ епоха, която така изцяло е завладяла нашия свят, че никой не е в състояние да ѝ се измъкне, понеже няма къде да избяга.
В дните около 9 септември вълна от носталгии по „светлото минало“ на комунистическия режим заля интернет. Което ме подсети за тази история, която най-добре представя истината за онова време от първо лице.
Влакът спря на гарата. Как беше оцеляла тази малка гаричка, че на нея да спират влакове, това никой не знаеше. Но беше факт. И надписът с името на гаричката беше истински, и перонът с белите и черни правоъгълници.
В една прекрасна лятна утрин на централна улица в София, близо до дома ми, се сблъсках с брутален графити надпис, рисунката на който първоначално не успях да разгадая, но бях шокирана от текста над нея.
Целият ви свят е вече съвсем друг. Изобщо целият този свят е светът, който, понеже Той направи Свой, е и… нещо божествено.
Господстващият в НР България паспортен режим ми отвори очите. Тогава бях само на 20-ина години, възнамерявах да завладея всички поднебесни пространства, а се оказа, че и до едно Марикостиново не мога да стигна!
Северозападът си има една мечта – тунела под Петрохан. Това пътно съоръжение му се вижда като панацея, решение на всичките му проблеми – изостаналостта, затънтеността, безперспективността.
