След почти два месеца на протести българската подкрепа за демокрацията и за ЕС се е повишила.
Ако Росен Плевнелиев наложи вето върху актуализацията на бюджета, депутатите-летовници ще бъдат принудени да насядат преждевременно по парламентарните банки. А е твърде вероятно Плевнелиев да предприеме точно тази стъпка.
„Няма нищо случайно”. Наскоро, уверявам ви, случайно, ама съвсем случайно, дочух тези думи в радиоефира, докато назидателен глас чертаеше помпозна поанта на поредната „конспиративна теория” за случващото се в България.
Над 70-80 коня били откраднати само за последните месеци от Карловско. Полицията вдига рамене и се чуди и се диви къде са конете. За сметка на това младичката репортерка за ден-два успява да разплете възела.
Моя страна, моя България, кебапчета, Бузлуджа. Ядене и пиене на корем, за да превозят петдесет хиляди ведри и бодри, усмихнати привърженици на „правителството Орешарски” на Бузлуджа. Ужасяващият монумент там.
Във вторник вечерта, на четиридесетия ден от своето начало, протестът в София най-сетне прие един по-подобаващ му, радикален облик и това още на другия ден предизвика невероятно лицемерните крясъци на онези, срещу които той е насочен.
Управлението на държавата наистина се осъществява чрез партиите, но практически то се извършва от личности. Личностите са, които ръководят управлението и изпълняват неговите функции.
„Бял автобус ме преследва в живота и неизменно след мене върви”. А едно време беше друго – не беше някакъв раздрънкан бял автобус, а мерцедес! Да, златните 90-те! Няма да се върнат. Никога. Какво време само беше. Човек можеше да си мутрее необезпокояван.
Оздравяването идвало след очистване на телата и душите, едва тогава личният и социален живот започвал да се гради наново – нови хора, на нови места, с нови институции. Така в Европа са се справяли с реалната чума, докато избавлението от политическата чума винаги е било по-трудно. И все пак не е невъзможно.
