Стори ми се, че той съзнаваше много добре своята предопределеност, вярваше дълбоко в нея и не се двоумеше да я изрази. Той бе на една крачка от това да каже: „Бог ме е пратил да ви спася. Аз съм негов пророк“.
Едва тогава се появи ТОЙ. Беше от най-породист вид. Пристъпяше бавно и внушително, сякаш тежеше около тон.
Беше неделен ден, когато напуснах Москва… Волгата на Съюза на съветските писатели с мълчалив като сфинкс шофьор ме караше към Ясна поляна, за да осъществя може би единственото смислено нещо в целия ми престой в Русия.
„Ние ставаме снизходителни към миналото, може би защото е минало.“ Публикува се изцяло за първи път по ръкописа, предоставен от Цветан Марангозов.
„Жените на Варшава“ може да бъде четена именно като книга за спасителната сила на историите и за тяхната пагубна мощ.
Ако се опитаме да проследим нишката на живота си, ще открием, че може би най-точният синоним на думата „живея“ е „преминавам“. Животът не е нищо друго освен безспирно преминаване през времето и пространството, през хората и събитията, по пътища и в безпътица.
Темите на Бьол повдигат най-неумолимите и вечни въпроси на нашето съществуване, сведени до Хамлетовското „да бъдеш или да не бъдеш”, което изразено чрез Бьол би било „да принадлежиш или да не принадлежиш”. Кому? На религия, на общество, на идея?
Бих запитал Тодор Живков – въз основа на какви комунистически идеали съществува специалното снабдяване? Не се ли е случило нито веднъж на някой високопоставен другар да му приседне при мисълта за опашките?
