Изпращат в атака куци и сакати – с патерици, в инвалидни колички, простреляни и зашити от горе до долу, и никаква категория „В“ (негоден за бойни действия) не е закон за командирите, това отдавна е рутина.
Това, на което станахме свидетели, не беше спонтанно. То беше една режисирана психоза. Спусната от медиите и институциите. Подхранвана, подклаждана, старателно притопляна, за да не залинее интересът, грижливо аранжирана за политически цели.
24 февруари 2026 г. е не само четвъртата годишнина от началото на голямото руско военно престъпление, но и красноречиво потвърждение, че неандерталският закон на силния така и не успя да победи. Днес нашата страна е не само отворена рана, но и източник на сила.
Докато Западна Европа реагира безсилно и страхливо на упадъка на своите демокрации, в Централна и Източна Европа съпротивата отново се засилва въпреки огромните рискове.
Ако емблемата на ООН ни казва, че съдбата на планетата е в ръцете на цялото човечество, емблемата на Съвета за мир сякаш подсказва, че нищо извън Северна Америка няма значение.
Поведенческата анемия на България в ЕС е произведена, а не инерционна. Тя е базирана на култивирано незнание и на напълно съзнателната опозиция срещу дълбоки реформи в множество публични сектори.
Тя не предполага черно-бели оценки и пристрастия, а очертава поредица от възможности – част от тях по-скоро необходимости, по които отношенията между САЩ и Европа могат и трябва да бъдат възстановявани.
Не съм първият човек, който го казва – физически Румен Радев силно напомня на Тодор Живков. Дали приликата им идва от общи убеждения, или от подобен произход – не знам. Но с годините тя се засилва.
