През 1990 г., година след падането на Берлинската стена, а сетне и през 1997 г., те са сваляли правителството. Затова днес българските управници, започват да треперят. Студентите влизат отново в танца.
През 1916 г. Хуго Бал чете за пръв път свои „звукови поеми” в кабаре Волтер в Цюрих. Тяхната цел е да покажат невъзможността на езика да бъде посредник в общуването между хората. Сто години по-късно политическата реторика в България е също толкова изпразнена от съдържание.
Налице е увеличен натиск върху журналистите да защитават интереси, свързани с частни компании, стоящи зад една или друга медийна група. Това е рамковият проблем на българската медийна среда. Много медии започнаха да заемат партизанска позиция в услуга на корпорации или на партии.
Всяка вълна студентски протести бележи нов стадий в демократичното развитие на България. Днешните студенти ни казват недвусмислено и решително – не желаем да живеем в лъжа. Поколението от 1997 г. е с тях!
В годината на Албер Камю, когато отбелязваме 100-годишнината от рождението на големия писател и философ, ви предлагаме тези негови интервюта, непубликувани на български. В тях Камю говори за своето поколение, видяло „как под фалшивите цветове на надеждата една нова лъжа се наслагва над старата”.
Липсата на доверие оскъпява живота в България. Тук всяка система е конструирана върху недоверието и страха. Сирийските бежанци бягат от военен конфликт, а ние ги „посрещаме“ със стигми и предразсъдъци за арабския свят.
Да се опитваш да връщаш историята е може би желание на лудостта или просто конвулсия на инстинкта.Свидетели сме на завръщането на идеята за врага. Цялата тоналност и мобилизация срещу протестите сочи в тази посока.
Когато простата демократична процедура, толкова ясно и безпроблемно описана от законодателя, стане обект на противоположни тълкувания, по всичко изглежда, че се е скъсала някоя брънка от веригата на нормалния парламентарен живот.
