Разпадът на институциите в една демокрация означава ли, че пътят към диктатурата е открит? Има ли предразположености към диктатура, произтичащи от историческата участ на една нация?
С напрежение завих от „Раковски“ към паркинга, който използвам, когато слизам в центъра на града с колата. Часът беше два следобед. Паркингът беше на двама братя близнаци, беше разчертан умно, за да побира максимален брой коли…
И до днес в Русия не е решен проблемът с наследството на Сталин. Това, което наблюдаваме в днешното руско общество, е реколтата от семената, посети през годините на партийната сеитба.
Разбира се в България днес няма тоталитарна сила, която да може да направи „думичките“, за които ще говоря тук задължително и масово „набивани“ в съзнанието ни, както бе със соцдумичките, за които си спомних миналия път.
Погледнато вън от партийните пропагандни клишета, ние бяхме просто и само жалки нещастници, окаяни дрипльовци, сбрали сетни сили да пръснем усмирителните ризи, в които класово-партийният хуманизъм ни беше стегнал.
Осемдесет софийски истории… А вече и повече, защото – напук на Франсис Фукуяма, историите никога не свършват. Поне историите на Тони Николов за София – неизчерпаеми, неокончателни, несвършващи.
Историята, която ще ви разкажа, се вписва в едно прочуто определение на Цветан Стоянов: тя е „тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална“. Убийството на едно дете винаги е скандал, открит въпрос към Бога и хората.
Познайте какво може да стане, ако по пътя лети със сто и двайсет двайсеттонен камион? Сега да усложним картината. Нека шофьорът да е гръмнал две-три бири, докато си е бърборил с бачкаторите на изкопа. Познахте какво може да се случи, нали!
Публичната лекция на Борисов бе замислена в духа на поговорката: „Думам ти дъще, сещай се снахо“. Но не сработи. Снахата с главно Д се оказа опърничава и не (иска да) се сеща. И тук вече възниква сериозен въпрос – откъде тази снаха има толкова кураж.
