„На този свят има толкова малко щастливи и доволни хора; скръбта и тъгата ги преследват навсякъде; може би твоят труд ще се превърне в извор, от който обременените от грижи ще черпят за миг покой и утеха.“
Доколко прочутата фраза на Флобер, че литературата е единственият начин да понесеш съществуването, е приложима и днес? Струва ми се, че есетата на Михаил Шишкин дават важен отговор на този въпрос.
Когато я питаха по телефона какво прави татко, майка им все по-често отговаряше: „Спи“. Наистина с годините баща им се пресели в леглото. Явно онези, предишните времена, когато беше жив, забавен и веселеше малките, вече бяха далеч.
Мемоарната проза на Мишел Петков има силата на художествена литература от най-висок клас. Въздействието ѝ е поразяващо. И най-тежките моменти от деветгодишното пребиваване в ада са предадени без хленч, без самосъжаление, с несломим вътрешен стоицизъм.
Моите гостувания при Александър Геров съвпаднаха с постепенното ми отчуждаване от сп. „Родна реч“, където нямаше как да публикуват моите все по-„песимистични“ стихотворения.
Не, не преувеличавам ни най-малко. Детските ни градини бяха декорирани не с пъстри изображения на Мечо Пух, Ян Бибиян и Малкия принц, а с портрети на родни и съветски партийни вождове.
Днес в Бургас представят книгата на Росица Йорданова „Креативност и творчество в художествения експеримент на школите за деца и юноши“, която разглежда работата през годините на четири детски школи за изкуство във Варна и Бургас.
На 9 декември 1885 г. френският кореспондент напуска София и се отправя заедно с полския художник Антони Пиотровски към позициите на Сливница. Решаващото сражение е отминало, а българската победа е факт.
Бяха му избрали достойна служба. Трябваше да седи на стол и да надзирава работниците, които опразваха къщата. Есенното слънце приятно стопляше кокалите му, измръзнали от старостта. Имаше два камиона. В единия товареха мебелите, в другия вещите, дрехите и книгите.
