В навечерието на тазгодишната Неделя Православна в богоспасяемата ни Софийска епархия се случи нещо, което, макар да остана неизвестно за широката публика, и до този момент е обвито в мистериозен мрак. Защото колкото и да е странно, една част от непосредствените му свидетели и до днес решително отказват да отронят и дума за него.
Става дума за едно писмо на Георги Марков до мен, което времето превърна в историческо и в което Георги защитава тезата си, че свободата на словото е еднакво недостъпна както на Изток, така и на Запад. И до днес то шета сиротно из мрежите, и до днес чрез него се внушава на читателя, че видите ли, писателят Георги Марков бил отвратен от западноевропейската лъжедемокрация.
Георги Баев-Джурлата е емблема на Бургас, едно от неговите най-ярки артистични лица. Вероятно и поради това за разлика от други свои колеги артисти – художници и не само, не е пътувал толкова много и толкова далече. Той е може би най-страстният и най-отдаден художник на морето, на Черното море.
Това е книга-чудовище от 1300 страници, но „нежно чудовище“, според определението на немския поет Ханс-Магнус Енценсбергер. Извадените на бял свят Георги-Борисови страници са палимпсест, в който изстърганото от времето, изниква с неочаквана яркост и сила.
Построиха коледното базарче. На тротоара, както всяка година. Дървени къщички два на два. На едно място продаваха всичко необходимо за коледната украса – гирлянди, лампички, играчки. В съседната къщичка продаваха плетива – шалове, шапки, чорапи, терлици. После – фойерверки.
Многопартийната парламентарна демокрация няма за цел да разедини народа, а да го съедини в неговото разнообразие. Дълбокият смисъл на народното представителство е всеки един народен представител да представлява целия народ.
Във връзка с приближаващите рождественски празници ще си позволя този път да разкажа една лична история. Да, тя е лична, но съм убеден, че подобна на нея биха могли да разкажат и други православни християни от нашата генерация.
Все още вярвам с вярата на християнин в силата и непобедимостта на човешката индивидуалност, вярвам, че творчеството, че вдъхновението людско е неповторимо, неподражаемо и несъкрушимо.
Тенеси Уилямс смята „Котка върху горещ ламаринен покрив“ (1955) за своята най-добра пиеса. Казва: „Това е пиесата, която се доближава еднакво до изкуството и до занаята. Сглобена е много добре според мен, а и всички герои са приятни, правдоподобни и трогателни…“.
