Мащабният въоръжен конфликт не само привлича вниманието на „класическата“ журналистика, но и се оказва медийно събитие, в което кинематографът изиграва съществена роля.
Ако отворим спомените на участниците в съединистката акция, ще видим, че нерядко отношението към Съединението е крайно отрицателно, особено на онези, които падат от власт в Пловдив. Тяхното обяснение е, че това е преврат, който връща България назад.
На 1 януари 1929 г. „Зора“ запознава читателите си с условията на „конкурса за най-красива българка“, в който могат да участват само български поданички – девойки на възраст от 18 до 25 години.
Човек, изплъзващ се от властта, живеещ „покрай“ нея, нежелаещ да умре за нея – това е главният герой в песните и в романите на Булат Окуджава.
Хората, които се борят срещу рашисткия режим днес, са герои. Те са като декабристите и Херцен, като осемте дисиденти, които през 1968 г. излязоха на Червения площад „за вашата и нашата свобода“.
Разговор с Александър Таралежков за цвета и вкуса на балканската кулинария, за катализаторите на новите рецепти и завръщането към „забравени“ храни.
Защо разказвам всичко това ли? Ами за да припомня незабравимото. Или онова, което в името на настоящето и в името на бъдещето ни би трябвало да бъде незабравимо. И което ние забравяме – колкото често, толкова и лекомислено.
В летописа на българското кино от немия период фигурират три хроникално-документални филма, които с право могат да бъдат наречени „легенди“ – „Балканската война“, „Деветоюнският преврат в България“ и „Атентатът в църквата „Света Неделя“.
