Образът на емигранта от моето време е интересен преди всичко психологически. Човек не може да смени националната си съдба, както сменя риза. Така ние се оказахме хора без отечество, а само с местожителство.
Лозунгът за „автономия на Македония“, поради своята абстрактност, влече след себе си различни тълкувания, както сред съвременниците, така и сред днешните историци и политици.
И ето ме сега пред Генчо Стоев. Объркан, смутен, неспособен да се справя със силите на привличане, необратимо навлязъл в орбитата му.
Аз съм травматично потопен и до ден днешен в комунистическата несвобода на 60-80-те години на миналия век, нейни сюжети и образи непрекъснато ме връхлитат.
С интерес прочетох текста на Калин Янакиев за Г. Джагаров. Как се забравят нещата, рекох си, как се връщат при стария си образ, моделиран от комунистическата иконография.
Преобладаващите патриотични нагласи от романтичен тип, характерни за XIX в., продължават да подхранват митологичното мислене и да препятстват достигането на достиженията на османистиката до широката публика.
Дали спомените на Дора Конова и романът на Кремен биха се сближили или биха очертали дълбока опозиция помежду си е въпрос най-вече на непосредствените свидетелства за поета и жена му.
В следващите редове ще се опитам да проследя трудния път на историографията и нейното бораване с фалшификатите от XIX в., които говорят за насилствено приемане на исляма.
