За нейно начало се приема публикуването в Прага на книгата на чешкия учен Йозеф Добровски „Кирил и Методий – апостоли на славяните“.
От Златния век до наши дни българските творци остават верни „поданици“ на Симеон I, възпяват подвизите му, величаят личността му. В началото на XX век в този процес се включва и киното.
„Минко Николов бе човек, който търси и изстрадва литературата, за него призванието на критика и литературоведа бе проблем на дълбока вътрешна честност.“
Утопиите за българските земи при Каралийчев почти винаги са позитивни, дори някак трагическите изживелици са представени с интонациите на мажорна героика.
Насилието не отнема тялото, а винаги душата: то изкоренява душата и я превръща в нищо – нищо, което остава, нищо, което тежи, подобно на камъка върху телефонната слушалка.
Вапцаров през целия си живот е бил раздвоен между човешкото и идеологическото, последното му е намордник, изсмуквало е енергията му, за да захрани лелеяната от него хидра химера СССР.
Сред незабравимите духовни побратимства в националното литературно поле от втората половина на ХХ в. е това между Светлозар Игов и Васил Попов.
Константин Константинов е пример за литературно трудолюбие, художествени натрупвания и отстояване на личната и творческа независимост.
