Дори да ни товари само с болка, нашата свързаност е нещо, от което не можем да се откажем по никакъв начин. Не е ли така?
Човек непрекъснато е и отсам, и отвъд. Той е битие, на което границата е иманентно присъща, при това с много висока екзистенциална температура.
Радостта идва преди всичко от чувството, че обичаме и сме обичани. Затова любовта и приятелството са другите големи модуси на радостта. Те разкриват, че не всичко зависи само и единствено от нас.
Какво е красивото и какво ни привлича в него? Има ли красивото място в нашия живот, има ли то място в съвременното изкуство?
В забравата има нещо епически тъжно, затова е необходима т. нар. вечна памет, която не може да бъде намерена в света, тя е въздишката на света и в този смисъл е нещо трансцендентно.
Изглежда фанатизмът е прикриващ се зад любовта комплекс на някаква невероятна омраза.
Домът има този потенциал да запазва историята, да не я отпуска като проста поредица от събития, а да я концентрира, да ѝ придава собствено човешки характер.
Големият проблем на секуларната култура е, че няма едно безспорно онтологическо начало, ἀρχή, съобразно близостта към което да се подрежда световният ред.
