Принципът ми е – доброто хвърлям в морето, без да се обръщам, без да го помня. Да можеше така и с „лошото“, щеше да е лесно. Но как да го забравят тези, на които съм го причинил.
Иронията като поетика бе станала неотменна част от световната интелектуализация на поезията. Тя бе едно свенливо изказване на патоса, който, ако си бе останал романтично приповдигнат, щеше да се превърне в пародия за просветения съвременен читател.
Упованието все пак си остава в Библията. Метафората за Страшния съд e велика метафора. Накрая всеки писател се затваря в своите текстове и страшният съд ще бъде върху тях. Най-страшното на тоя съд е, че Господ ще съди по делата ни така, както той ги вижда, а не както ги виждаме ние сега.
Младите писатели да не се боят от самотата, нито от бедността и злите езици. Да пазят българския език, да дълбаят и записват видяното в човешката бездна с вяра в доброто.
Прописах от съпричастност към болката на млад работник, на когото каменотрошачка откъсна дясната ръка. Пред очите ми. Дълго време не можех да се избавя от случката с този човек. И я записах.
Във всяка област на живота ние отвоювахме територии от бившите комунисти „метър по метър”. Дълго време те доминираха във всички комисии и журита. А някои хора, наглед привързани към демокрацията, неочаквано вземаха тяхната страна.
„Цялото зло, което сториха, отиде за нищо. Комунизмът просто изчезна. Това отново потвърждава идеята, че злото реално не съществува. То излиза от нищото и потъва в своето несъществуване.“ Първа част от поредицата-анкети „Старите писатели“ на Деян Енев.
Разговор на Портал Култура с проф. Александър Шурбанов за изключителността на Шекспир, за многото му лица и логиката на творческия му път, за преводите на неговите пиеси като лакмусова хартия за всяка национална култура и защо е недопустимо за един Шекспиров актьор да рецитира стиховете му.
