Когато на 14 май прекрачих прага на Аушвиц, мислех, че знам какво да очаквам. Три часа по-късно вече ми бе ясно: нищо не може да те подготви за досега до една реалност, която е „отвъд границите на човешкото въображение“.
За нас, потомците на Борис Покръстител, 24 май е „най-българският празник“. Макар че светите братя Кирил и Методий са „българи“ в оня смисъл, който американският президент Джон Кенеди влага в думите си „Аз съм берлинчанин“.
Поемата „Чернобил“ на Венко Марковски е може би единственото произведение, което се опитва да говори за трагедията „от другата страна“: не от тази на жертвите, а от позицията на защитаващата комунистическия режим идеология.
Априлското въстание е един гигантски инициационен колективен акт, едно възникване, едно чудесно възкресение на потискана дълги столетия етническа общност, именно в този месец българите наистина стават окончателно народ.
От края на 1936 до началото на 1941 г. „Мосфилко“ внася у нас над 100 съветски пълнометражни игрални филма, предназначени за показ както в София, така и в „почти всички провинциални кинотеатри“.
Минко Николов става заложник на системата, изкупителна жертва на прелома – на колебанията и противоречията на интелигенцията, която е на кръстопът.
„Той беше един от нашите най-видни държавни мъже; освен това той беше – което у нас е рядко – много добър човек, а аз бих желал да се кажеше това и за бъдещите наши дейци.“
На 9 март се навършиха 50 години от смъртта му. Тези редове са опит за оценка от перспективата на вече доста напредналия XXI век.
