„Това, което ще изкажа, е моето желание за света: виждам неговите кълнове, но те може би ще бъдат потъпкани и ще се случи нещо съвсем друго.” Публикуваме откъс от последната книга на Оливие Клеман, издадена от Фондация „Комунитас“ (превод и предговор Юлия Талева). През 2019 г. се навършват десет години от кончината на френския православен богослов.
Повестта „Всичко тече“ е писана „за чекмеджето“ през 1955–1963. Излиза първо на Запад – през 1970 в Германия (на руски). Следват първите преводи – на италиански (1971); немски, английски, френски (1972); сърбохърватски (1973)… С нея съветският писател Василий Гросман става известен след смъртта си в свободния свят. До българските читатели „Всичко тече“ стига благодарение на Фондация „Комунитас“, преводът от руски е на Деян Кюранов.
В своята първа студия „Историята и нейните Апокалипсиси“ авторът „размисля върху богословски и метафизически идеи“, а във втората – „Предизвикателството на вечния ад“ – „върху проблеми и недоумения, възникващи от самата богословска артикулация на откровеното ни“. Откъс от новата книга на проф. Калин Янакиев, издание на Фондация Комунитас.
Тази книга е писана в продължение на двадесет години. Темата ѝ е животът на душата и нейното отношение към трансценденцията. Публикуваме „С цвят на пепел“, една от студиите в книгата на проф. Владимир Градев, публикувана от Фондация „Комунитас“.
За практическия, практикуващ, мистагогически разум на „Разпознавания. По пътищата на душата“ от Владимир Градев (изд. Фондация Комунитас, 2017 г.).
Трите студии, които съставят книгата (Фондация „Комунитас”, 2017 г.) са свързани в определена последователност, подчертава авторът. „Така, първата от тях е по-строго историко-екзегетическа и има за цел да представи автентичния „хронотоп”, в който е било установено евхаристийното тържество на Църквата… Есхатологичната природа на завещаното ни тогава (и актуализирало се на Петдесетница) осъществяване е предметът пък на втората студия, а третата е посветена на онова, което всъщност е (би трябвало да е) Църквата – осъществеността на завещаното ни от Христос”.
Това е първата поява на Борис Зайцев (1881–1972) на български език (изд. Фондация „Комунитас“, 2017, превод от руски Деян Кюранов). Той, моралният стожер на бялата емиграция в Париж, е слабо познат и в родината си, макар че е оставил около 700 заглавия: романи, повести, разкази, пиеси, есета… В стила му си дават среща и сблъсък руската класика и отричането й. Публикуваме откъс от пътеписа „Атон“.
Как се случва така, че цивилизовано поруганото достойнство на човешката личност все пак успява да се запази и отвъд предела на безсрамното й унижаване? Как е възможно да се случи такова чудо?
„Двадесет и петият час”(1949) на К. Вирджил Георгиу (изд. Фондация Комунитас, превод от френски Тони Николов) е една от големите антиутопии на ХХ в., изобличаваща нацизма, комунизма и дехуманизирането на съвременния свят. Романът описва участта на човека, престанал да е личност и сведен само до „досие” – едно „адско клеймо”, което го преследва до гроба. Книгата, преведена на 31 езика, се публикува за първи път на български език. Екранизирана е през 1966 г. от режисьора Анри Верньой с участието на звезди като Антъни Куин, Серж Реджани и Вирна Лизи. Публикуваме откъс от нея.
