Писателката Сибиле Левичаров за отношенията между литературата и религията, за Кафка и Данте и за новия си роман, който ще излезе през септември.
„Роб се връща“, Атанас Москов, изд. „Фондация 21 век“, С., 2000 г. Едно от онези свидетелства за комунистическия режим и за лагерите на смъртта, които не трябва да се загубват.
„За изкуството май е нужна и малко дарбица. Това е причината да не стана Ърнест Хемингуей. Станах само Ърнест, което значи верен“ – Георги Мишев, на среща с приятели и почитатели по повод 80-годишнината си.
Съществува известна логика в съвременното изкуство и това е логиката на непрекъснатото движение. Оказахме се изхвърлени от орбитата на подредения с конвенции език и обречени на опасни експерименти.
Литературата не оправя света, тя го очовечава. Без нея светът оскотява. Има една чудна испанска поговорка и тя ме е окриляла винаги: „Вземи каквото искаш, каза Бог. Вземи и плати за него!“.
Носителката на Нобеловата награда за литература за 2015 г. разказва за последната си книга „Времето на секъндхенда“, за травмите от 90-те, за обезчовечаването и тънката линия между личното и общото.
Кръстил съм мемоарите си „Изповедите на един незавършен алкохолик”. Не за да омаловажа написаното, а защото с ирония и усмивка могат да се кажат и най-тъжните истини. Знам, че когато завърша тази книга, няма да имам повече работа на този свят.
По-голямата част от живота си прекарах по кафенета и ресторанти, в приятелски компании. Сега, към края вече, имам нужда да застана очи в очи с истината за самия себе си. Разбира се, вече не мога да поправя нещо, но трябва да стягам чисти дрехи за оня свят.
На 300 км от София съществува една изключително интересна съвременна литература, която ние въобще не познаваме. И най-малкото от съседско любопитство е редно да се понадигнем на пръсти и да погледнем отвъд дувара, за да видим какво се случва там, защото то се случва.
