Книгата на Борислав Скочев „Комунистическите концлагери и политическите затвори в България“ е едно от най-правдивите и хуманни изследвания, от които обществото ни има крещяща нужда.
Прелиствам с любопитство една необичайна за мен книга – „На Прага“, нейна авторка е Емилия Дечева, дългогодишна журналистка от БНТ.
В романа „Гола“ Антоанета Дончева създава нетрафаретно, стегнато и концентрирано слово, демонстрира самостоен стил, постигащ не „казване“, а „показване“, потапяне в състоянията чак до провокиране на сетивността.
Тук Калин Янакиев като че ли не пише по никоя тема, за която, макар и по различен начин, не е писал и по-рано. Но тогава защо му е нужно да се захваща отново със същите теми? Какъв е смисълът от цялата тази „ангелолалѝя“?
Марко Лукези е бразилец, бразилците умеят да бъдат радостни. А той хлипа. Стиховете му са дълги въздишки… Както всички добри поети, той създава една вътрешна реалност, описвайки сетивото на живота.
Доколко „природните“ граници, разделящи физиката от метафизиката, могат не само да разделят, но и да свързват? Размисли по повод книгата на Марио Коев „Ентропия и Църква“
Мирела Иванова обича да преподрежда своите стихове, да ги вижда в нови съотнесености, в нови съседства, в нови съзвучия. Тя непрекъснато съгражда, руши и пак съгражда своята лична митология.
Да публикуваш недовършеното, спонтанното, лесно оспоримото; онази заявка за цялост, която вечно ще бленува своята монументална завършеност.
