Разговор с Мирела Василева за нейната книга „Скандинавското кино. Стилове и мотиви“ и спецификите на седмото изкуство в Швеция, Дания и Норвегия.
„Три коня“ от Ери де Лука не е роман с отговори. Заглавието е избрано заради вярването, че един човешки живот трае колкото този на три коня и докато четох романа нито веднъж не си представих конете като домашни.
Книгата на доцент Владимир Донев „Българската литературна класика във филмовото изкуство“ може да бъде описана като медиатор, който трябва да направи възможен диалога между киното и литературата.
Методи Джонев мисли чрез образи и сравнения: „скопени лехи, луди снежинки, щастлив до козирката, риби-повлекани…“. Кюстендилската поетична школа си е такава – образи, облаци, пуловери, изплетени от мъгла и запредени слънчеви лъчи.
В „Полянка за снежни човеци“ Иванка Могилска ни предлага 14 кратки зимно-есенни приказки, които звучат нетрадиционно и стоплящо поетично и събуждат копнежа ни по приказното и вълшебното.
„Предаване на семейния архив“ на Кръстьо Раленков е от книгите, придаващи смисъл на непредотвратимото. Разказите следват хронологията на откриването на света и незабравените спирки по пътя.
Тази книга покорява. Чета я втори път, някои фрагменти препрочитам за трети и четвърти, и всеки път имам усещането, че ме завихря в меланхоличните си пръстени. Говоря за „Пръстените на Сатурн“ на В. Г. Зебалд, гениално литературно произведение.
Въпросното съчинение е писано от доцент по философия. Смея да настоявам обаче, че по-неграмотно написана книга не само че не съм виждал, но и не мога да си представя.
До 2021 г. поредицата „Пътешествайки“ от Никос Казандзакис не беше превеждана и издавана на български. В книжарниците и библиотеките вече могат да бъдат открити два тома (в действителност съдържащи избрани части от петтомната гръцка поредица).
