0
815

Contra „Палечка“

Три несъгласия с възторзите на Мишел Сер

Удивлението е искрено: „Той или тя пишат различно. Наблюдавам възхитен как с двете палчета изпращат есемеси по-скоростно, отколкото, ясно ми е, аз бих могъл да постигна някога с моите сковани пръсти, и с най-дълбоката нежност, която може да дари един дядо, ги кръщавам Палечка и Палечко. Ето името им, далеч по-хубаво от старото, псевдонаучно „машинописка и машинописец“!“ Удивеният „дядо“ е френският философ Мишел Сер, който през 2012 г. пише есето Petite Poucette, находчиво преведено на български от Рада Шарланджиева като „Палечка“ („Сонм“, 2021). То е за новата реалност, която интернет и модерните технологии налагат на света. И под влиянието на които той се променя, изобщо вече не е същият. Но – за разлика от мнозина, Мишел Сер не е отчаян от тази промяна, напротив – посреща я с разбиране, че дори и с повече от разбиране – с възторг. Адмирира носителите на новите умения, за него те са някакви магични същества с кажи ги вълшебни способности, които им позволяват да плуват, да се носят, да летят, да се движат, да се реят из виртуалното. Затова на въпроса: „Защо наричате „Палечка“ поколението, родено с мобилен телефон в ръка?“, отговаря почти с преклонение: „Защото това поколение си служи твърде сръчно с палчетата, когато пише съобщения, и защото става дума за момиче между една и тридесет и една години… Това поколение не е родено „със“ цифровите технологии, то живее „във“ новите технологии. Населението като мене стои извън този феномен, докато поколението на Палечка работи „със“ тези техники. Те живеят „във“. Тук е налице различно виждане, което според мен ще промени облика на света. Може да се роди и нова демокрация. Пътищата на виртуалното са открити“ (в. „Юманите“/16.ХІ.2012). В есето си е още по-прям: „Без да забележим, за краткия период, който ни отделя от 70-те години на миналия век, се е родил нов човешки вид“.

Този извод малко стряска. И някак те предизвиква да го обориш. Или поне да му възразиш. Не само заради оптимизма, който лъха от думите на Сер, но и вследствие допълнителното познание относно палечките и палечковците, придобито от нас вече някъде около 10 години след написването на есето. То спонтанно те предизвиква да не се съгласиш; нарочно размахва пред очите ти червения плащ, за да се втурнеш и да го прободеш. Но пък точно в това е неговата красота и неговата значимост: с глупостта не можеш да се оправиш, да спориш с глупостта е все едно да удряш стена с глава – само ще се нараниш. С глупостта – особено когато е масова, агресивна, напориста, могат да се оправят единствено кордон полицаи. Докато с изложени мисли елегантно и даже виртуозно на места – мисли, които оценяваш високо, но не си докрай в унисон с тях, с тях не само трябва да спориш, длъжен си просто да го сториш. Само по този начин, мисля си, показваш уважение към един философ, който никога не е бил традиционен и чиито книги никого не са оставяли равнодушен.

Своите несъгласия с Мишел Сер аз обаче ще започна с едно съгласие – съгласие с твърдението му, че е дошъл: „Край на ерата на знанието“. Веднага обаче ще възразя на неговото разбиране на знанието, че то е само ex catedra: „Мълчание и преклонение. Всички да са фокусирани в подиума, откъдето говорещият глас повелява тишина и неподвижност; този принцип се възпроизвежда в педагогиката, в съдебната зала, вторачена в съдията, при театралната публика, втренчена в сцената, кралския двор – в трона, църковната служба – в олтара, дома – в огнището… множеството, обърнато към единствения“. Съзнавам, естествено, че категоричността на изказа му е своеобразно хиперболизиране на ситуацията, тоест риторична фигура е, но ми се струва доста произволно да се приравняват с лека ръка ситуации, които по принцип са властови, с образователните. Е, не казвам, че в образованието няма властови отношения, но поне в модерните форми на преподаване не те са приоритет (училищата „Монтесори“ например или обучителният метод на Селестен Френе). И е вярно също, че то е консервативна система, трудно поддаваща се на резки промени, но все пак се поддава. Патосът на Сер е съсредоточен в това, че знанието е вече на една ръка разстояние (дори на един клик), ала той пропуска да отбележи един съществен момент, необходим за всяко действие – желанието. Сер твърди: „Палечка търси и намира знанието в своето устройство“, само че проблемът е дали търси наистина. Прочее, философът има проблясъци за тази липса на желание, казва: „Палечка нито чете, нито желае да слуша декламации на написаното“. Така е: присещайки се за групите антиваксъри, плоскоземци и луноскептици, веднага осъзнаваме, че виртуалното пространство изобщо не се явява място на знанието, а е по-скоро място, в което тъкмо липсата на ex catedra е признак за тежък дефицит тъкмо на знание. Самият автор го признава: когато обяснява, че днешната „ученичка, пациента, работник etc.“ могат да знаят колкото „някой професор, директор, журналист, отговорник etc.“, той прави уговорката: „Ако предварително си е направила справка в някой добър сайт в интернет…“. Подчертавам: добър сайт. Работата обаче е там, че сякаш по-привлекателни са другите сайтове, на фейковете и хейтърите. За жалост, дигиталният свят не е особено епистемилогичен, по-скоро е конспиративен. Поле за „разкриване“ на глобални заговори и за разпространение на митове…

Второто ми възражение срещу възторзите на Мишел Сер е свързано с летливостта, флуидността, плазмеността. Той се прехласва: Срещу неподвижната желязна Кула, гордо носеща името на своя автор, но забравила хилядите ковачи, изработили с ръцете си арматурата ѝ, сред тях и загинали на строежа, срещу този издигнат в небето високоговорител на своя автор, ще затанцува една нова, менлива, игрива, флуктуираща, цветна, на бягащи линии, разроена, нашарена, мозаечна, тонална, калейдоскопична, увивна огнена кула от хроматична светлина и тя ще олицетворява свързаната колективност, толкова по-реална с данните на всеки от нас, колкото пò ще е виртуална и групова, а когато поискаме, ще има и решаващ глас.

Да, ама не (да използвам прочутия израз), не стана така. Тази течна, нестабилна, клатеща се реалност, в която се превърна светът и за която – за да бъде такава, допринесе изключително постмодернизмът (а Мишел Сер е par excellence постмодерен философ), доведе до закостеняване на всекидневния човек, до захващането му за твърди, вкаменени даже идеи и представи, от които не можеш да го помръднеш ни на йота. Махалото – като всяко махало, прелетя от едната крайност в другата и днес сме свидетели на въздигането на изповедниците на коравите ценности, на претендиращите за изконни традиции, превърнати в камъни за мятане, в скали за хвърляне и в скрижали за осъждане. Палечките и палечковците цъкат с миниатюрните си пръстчета по миниатюрната клавиатура, гледат с ококорени очички в блещукащия плазмен екран и се възторгват от мускули и плочки. И изобщо не е случайно превръщането на „грижата за тялото“ (не за себе си, за тялото, единствено за тялото) в почти маниакално присъствие в мрежата: блоговете за фитнес не спират да се размножават без да ги е грижа (прочее, те дори се и не сещат), че и мозъкът е мускул и ако не се упражнява – закърнява. И се получава: бицепси в мрежата бол, мозъци в мрежата кът…

Накрая, скептицизмът ми извира тъкмо от тези малки пръстчета, тичащи по клавиатурата. В своята книга „Петте сетива“ (превод Георги Цанков, ЛИК, 2005) Мишел Сер пише: „Докоснете верената пантофка, погалете нежната, мека и топла кожа. Висок рехав пласт с дълги гъсти косми защитава друг пласт с фини и къси косъмчета, цялата кожа показва и покрива това двойно естество. Кожата на крака се приютява под кожа, която се приютява под пласт, който се приютява под друг: четворно петорно разнообразие“. За което Палечка нехае. Нея докосването не я интересува, нещо повече – в повече ѝ е. Тя не си пада по естествени материали, тя не ги и познава; ужасява се от тях: „Този нов първолак, тази малка ученичка никога не са виждали теле, крава, прасе или люпило. […] Тази или този, с които ви запознавам, вече не прекарват дните си сред животните, вече не живеят на същата земя, вече не са свързани със света по същия начин“. Да, не са – свързани са само с клавиатурата. Човекът е опосредствано същество, животно, боравещо с инструменти, но мобилните телефони вече не са придатък, по-скоро техният притежател им е придатък. Те ползват него, не той тях. Пръстите на Палечка не докосват вече нищо и никого, и никого и нищо, което не преминава през апарата, не я интересува. Свидетел съм: двама млади са един до друг в автобуса и си говорят, но не очи в очи, както е редно и както бихме предположили, а през апаратите си. Палчетата на Палечка са износени палчета, чиито рецептори не усещат друго освен клавишите на мобифоните. И се страхувам, че дори и любовта им вече не става през докосването, а през чата – чат-чат-чат-чат… „Нито той, нито тя – казва Мишел Сер – имат вече същата генеалогия“. Ако е вярно – а изглежда вярно, тази генеалогия е фройдистка: Unheimliche

Да, признавам, напълно е прав философът – светът днес наистина вече е нов, нов и друг. Но този друг „прекрасен нов свят“ е (вътрешно) чудовищен. И – у мен поне – не извиква никакви възторзи…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЮлиан Рахлин: Избрах музиката
Следваща статияСтанахме ли по-добри