Става понякога така: човек потъва в едно, а се натъква на друго. За Соня Арова научих съвсем непреднамерено, четейки биографията на знаменития танцьор Рудолф Нуреев, написана от Джули Кавана (2007). Джули Кавана е бивша балерина, отказала се от сцената поради травма. Книгата за Нуреев е дебела, много подробна и много интересна; авторитетните английски медии я хвалят разточително. The Guardian: „Тя е идеалният биограф, защото любовта ѝ към художника се уравновесява от съчувствие към наранения, самоунищожаващ се човек“; Publishers Weekly: „Кавана ни представя безпощаден и жив портрет на един от най-хипнотичните, безмилостни и хедонистични артисти на ХХ век“; The Spectator: „Огромен успех, изчерпателна биография на ключов артист. Това е голяма книга във всяко отношение – по обхват, правдиво изложение, детайлен анализ и особено с духовната си щедрост“. Та в тази голяма книга се промъква и името на Соня Арова, забравената в родината ѝ звезда на световния балет.

„Узнавайки от една балерина без постоянен ангажимент, родената в България Соня Арова, че Антон Долин събира за кратък сезон трупа от международни звезди, Ерик решава да замине за Париж, където по онова време живее Соня“. Така Джули Кавана въвежда на подиума нашата танцьорка. Ерик е Ерик Брун, датчанин, звезда от световна величина, един от най-великите класически танцьори на ХХ век, когото Нуреев единствен признава равен на себе си. Чак го боготвори. Двамата имат няколкогодишна изпепеляваща връзка, която оставя дълбоки белези в душите им: „Отношенията им никога не са били леки. Ерик постоянно се контролираше, докато Рудолф се подчиняваше само на настроенията си. Ерик го караше да вниква във всяко нещо, а когато това не ставаше, се разстройваше и избухваше скандал“, разказва самата Соня, близка свидетелка на сложните взаимоотношения между сдържания датчанин и невъздържания татарин. Тя е отдавнашна приятелка на Брун, негова първа възлюбена. Даже се вричат един другиму, но сватбата пропада – Ерик открива, че мъжете го привличат повече. Дори не стигат до леглото, Соня признава: „Никога не сме спали заедно, тъй като – когато се запознахме, бяхме твърде млади и невероятно невинни. Нашата любов към балета потискаше нашата сексуалност“. Но си остават приятели завинаги, Ерик Брун е кръстник на дъщеря ѝ Ариана (1968 г.), от втория брак на Соня с американския балетист и хореограф Тор Сутовски.

Соня Арова е родена на 20 юни 1927 г. в София като Софи Аройо. Отрано проявява артистични способности – свири на пиано, танцува… Неин пръв балетен педагог е Анастас Петров, посещава и школата на украинката Анна Воробьова, която заедно с Бронислава Нижинска (сестрата на Вацлав Нижински) открива в Киев Серж Лифар (Сергей Михайлович Лифар) за световната сцена. Анна Воробьова е съпруга на българския скулптор Александър Занков и това е причината да се установи в България (техен внук е художникът и скулптор Венцислав Занков). Малката Софи печели първите си овации с участието си в балета „Зелената флейта“, 1935 г. (по музика на Моцарт, хореограф е завършилата в Германия Лидия Вълкова, а идеята за балета е на германския режисьор Макс Райнхард), когато е едва осемгодишна. И любители, и професионалисти са категорични: многообещаващото момиче трябва да продължи обучението си в Париж. Анна Воробьова ѝ дава препоръки до Олга Преображенска (бивша прима на Мариинския театър, дръзнала да хвърли ръкавица на прочутата Матилда Кшешинска, фаворитката на Николай II) и до Серж Лифар, нейния някогашен ученик. За да покрие разноските по обучението, баща ѝ продава изключително ценната си колекция от пощенски марки. За Париж Софи заминава с майка си и там приема псевдонима Соня Арова – вследствие на „Руските сезони“ на Сергей Дягилев славянски звучащото име е осигурявало по-успешна танцова кариера и по-чести постановъчни ангажименти. По-късно пристигат баща ѝ и по-голямата ѝ сестра Жана. След Париж Соня заминава за Англия, където учи в Cone Ripman school (днес Tring Park School). Изявява се като свободен артист в редица спектакли с най-знаменитите звезди на световния балет. Тя е може би първата, която танцува с избягалия от СССР Рудолф Нуреев в цялостен спектакъл на „Лебедово езеро“. Още при първата им среща през 1961 г. Соня печели доверието на подозрителния Рудик, който не спира да се тревожи, че шпиони на Съветите го преследват, за да го отвлекат обратно в Русия. Защото бягството му предизвиква световен скандал, всички западни медии пишат за него (без, разбира се, източноевропейските, за тях Рудолф Нуреев повече не съществува; добре познатата практика на Големия брат). Джули Кавана казва за отношенията помежду им: „Обединява ги източноевропейският им произход и привързаността им към Ерик, поради което Рудолф бързо се сближава със Соня – танцьорка, на чиято искрена преданост и самодостатъчност той се възхищава“. За кратко тя, Ерик, Рудолф и американката Росела Хайтауър – първата партньорка на Нуреев на Запад в трупата на маркиз де Куевас, танцуват заедно с огромен успех в Кан и Париж. Четиримата са си спретнали обща снимка: покачени на трапецовидна стълба, Ерик Брун е най-високо, Нуреев е приседнал небрежно на едно от стъпалата, а Соня Арова и Росела Хайтауър са прави, придържайки се с финес и изящество.   

Двамата източноевропейци вероятно ги обединява и друго, за което Кавана не споменава – Соня също е бежанка. През юни 1940 г., когато е на почивка в Бретан със семейството на най-добрата си приятелка Джун Ратклиф, чиято майка Андре е нейна учителка по пиано, нацистките танкове победоносно дефилират към Париж (градът пада на 14 юни). Андре и двете ѝ дъщери – Джун и Сесилия, убеждават Соня, че трябва да се спасява с тях към Англия. Налага ѝ се да се преоблече като момче: в паспорта на Андре Ратклиф са записани три деца – две момичета и едно момче (синът е на училище на Острова). Бягството не минава без перипетии: влакът, с който пътуват, е обстрелван от германски самолети и е направен почти на решето; а лодката, с която отплават от Байон към Плимут, е всъщност последната, успяла да напусне френския бряг. Чак след осем години Соня се събира със сестра си и майка си. Баща си повече никога не вижда. В Централния държавен архив са запазени два документа, свързани със семейството ѝ: първият е заявление от „Албертъ Ерио – български поданикъ, жителъ на гр. София, понастоящемъ живущъ въ Парижъ ул. Фобургъ Монмартъ № 52“ за препращане на молба за издаване на френски лични карти на „съпругата ми, г-жа Рашелъ и дъщеритѣ ми Жанна и Софка за да могатъ да продалжатъ своитѣ учения въ Франция – нуждно още две години“. Документът е с дата 22 април 1940 – бащата Алберт вероятно е предусещал накъде отиват нещата и се е надявал да подсигури семейството си с документи, които да им позволят по-лесната емиграция. Другото свидетелство е искане за издирване на Алберт Йосиф Аройо, подписано от брат му Жан, от което разбираме, че бащата на Софи по професия е журналист. Искането е от 19 юли 1945 г. и е адресирано до „Еврейско дружество за подслонъ и имигрантска помощъ (ХИАСЪ)“. Така че съвсем разбираемо е защо двете източноевропейски звезди се разбират толкова добре: едната е преследвана от националсоциалистите, другият е преследван от комунистите – знаят и двамата какво е да се страхуваш за живота си, изправен/а очи в очи с тоталитарната държава.

След войната кариерата на Соня Арова тръгва стремително нагоре. Танцува с най-големите звезди в най-авторитетните театри. Прочее, тя също е звезда, критиците пишат за блестящата ѝ техника и за „смуглата ѝ екзотична красота, прибавяща драма, цвят и силно актьорско присъствие“ в изпълненията ѝ. Арова е малко повече физическа балерина, с великолепен усет към ритъма на танца и със стигащи до съвършенство технически умения. В youtube има нейни клипчета, предимно с Ерик Брун – от „Копелия“, от „Спящата красавица“, от работата ѝ с танцьорите. Както е известно, кариерата на един балетист е къса и – когато сцената вече е твърде тежко изпитание, майсторите преминават към обучение на младите ентусиасти, привлечени от това прелестно, но трудно изкуство. В учителското поприще Соня Арова също постига забележителни успехи: за работата ѝ в операта в Осло от 1965 до 1970 г. получава рицарско звание от норвежкия крал Олаф V и оттогава пред името ѝ е задължително се поставя титлата Dame. Тя е едва втората жена в Норвегия, почетена с толкова високо признание. Продължава кариерата си на педагог (изключително обичана е от своите ученици) за малко в Германия, Хамбург, след което преподава в редица американски хореографски училища – Калифорния, Алабама, Сан Диего… Умира на 4 февруари 2001 г. в Сан Диего. В некролога ѝ в The Guardian авторката Мери Кларк цитира известния критик Ричард Бъкъл, според когото танцьорката от България е владеела в пълнота „великия маниер“ на балета…

Ако не броим първата ѝ изява в постановката „Зелената флейта“, Соня Арова никога не е танцувала в България. Според мен обаче това не пречи да почетем паметта ѝ през 2021 г., когато се навършват 20 години от смъртта ѝ. Тя винаги е подчертавала българския си произход и така – искрейки по световните сцени, прославя страната ни. И то по време, когато България тъне в мрака на ограниченото идеологическо тесногръдие и късогледата балканска котловинност. Все си мисля, че днес вече сме прогледнали достатъчно, за да отдадем дължимото на онези хора, които – макар и далеч от България, винаги са я пазели в сърцето си…