Начало Идеи Dmesis
Идеи

Dmesis

Чарлз Пърс
01.09.2016
3193

пърс

Любовта е това, що е съзидателно, вдъхващо живот, еволюционният принцип на вселената; само ако можехме да се влеем в духа на Любовта, за да видим как действа и да му се доверим, щяхме да достигнем ново равнище в човешкото развитие.

За „Dmesis”

Големият американски философ, семиотик и създател на прагматизма Чарлз Сандърс Пърс (1839-1914) публикува „Dmesis” (от старогр. δμῆσις (дмесис) – опитомявам, смирявам) през 1892 г. в сп. The Open Court, а статията е преведена тук за първи път на български език. В този текст Пърс очертава общ план за това как държавата би могла да допринесе за смирението и превъзпитанието на престъпниците, основавайки действията си върху принципите на християнството. Публикуването на „Dmesis” съвпада с един от най-продуктивните и същевременно спорни периоди в интелектуалното развитие на своя автор. В края на XIX век Пърс пише поредица от статии за сп. The Monist, в които развива еволюционна космология, която силно се отклонява от изразяваните от него по-рано позитивистки позиции. Според нея три еволюционни принципа направляват всеки елемент от вселената: случайност или тихизъм, необходимост или ананцизъм и любов или агапизъм. Част от идеите на Пърс, предложени в тези текстове, са посрещнати от съвременниците му скептично и дори враждебно, защото оспорват възприетите като норма принципи на детерминизма. А други, като известната математичка, преподавателка в „Джонс Хопкинс” и бивша студентка на Пърс Кристин Лад-Франклин (1847-1930), дори изказват съмнения по отношение на психичното му здраве. Въпреки тази отрицателна оценка, повече от век след смъртта му множество изследователи от различни области на познанието като философия, семиотика, логика, математика, физика и биология продължават да се завръщат към трудовете му от този период заради логическата издържаност, метафоричното богатство и евристичния потенциал на концептуалния му еволюционизъм.

„Dmesis” не е от най-коментираните текстове на Пърс, но заедно със „Защо наказваме престъпниците?” [“Why do we punish criminals?”] от 1892 г. би могъл да се разглежда като форма на приложен агапизъм. В него се разкрива стремежът на Пърс да докаже логическата валидност на основния принцип на християнството, според който „Бог е любов” (виж 1 Йоан 4:8). За да онагледи начините, по които би трябвало християнската вяра да направлява политиките на държавата, той поставя въпроса за основанията ни да наказваме престъпниците и възможностите те да бъдат „смирявани” и превъзпитавани чрез силата на любовта и съчувствието. В „Dmesis” от „общата идея на тези преувеличени твърдения”, които формират фундамента на християнството, Пърс стига до извода, че истинската причина да наказваме престъпниците се крие в омразата ни към тях, произтичаща от доктрините на утилитаризма и пуританството. Според него обаче единственият начин човечеството да достигне по-високо интелектуално и морално развитие е чрез възприемането и прилагането на агапизма, т.е. на съчувствието и любовта. Пърс предлага революционен план, макар и неразработен в пълнота, според който престъпниците не трябва да бъдат наказвани, а да им се предостави възможността да постигнат своя дял от щастие, като се подложат на лечение. Идеите на Пърс могат да предизвикат недоумение у консервативния ум, но са повече от актуални в съвремието ни, доминирано от разпада на традиционните институции и нарастващото освирепяване и стремеж към саморазправа, на които ставаме свидетели във всекидневието си.

И все пак, Пърс пише за проявления на престъпна дейност, които можем да поставим под общия знаменател „битови”. Сред тези, които биха могли да бъдат „почти изцяло премахнати” с методите на приложния агапизъм, според него са насилието, кражбата, пиянството, хазарта, разврата и жестокостта към животни. Днес съществена част от тези „злодеяния” наистина се разглеждат не като криминален, а като здравословен проблем. Още повече, едва ли има здрав ум, който да мисли, че като запълним пространствата между стените на затворите с крадци на кокошки, улични побойници или шумни квартални пияници по какъвто и да е начин бихме допринесли за отстраняването на бедността, отчаянието или глупостта, която мотивира действията им и която тормози семействата им. Далеч по-трудно е обаче да възприемем агапистичната философия на Пърс, когато заговорим например за най-плашещите престъпления на нашето съвремие: тероризъм, трафик на хора, военни престъпления, пране на пари… У кого от нас претенциите на масовия убиец от Норвегия Андерш Брайвик да съди държавата, защото нарушава правата му, будят съчувствие? Възможно ли е изобщо страданието на убиец на деца да предизвика симпатия у обикновения човек? Не заслужава ли той смъртно наказание, а не правото да обитава три помещения, да играе електронни игри и дори да следва висше образование, докато изтърпява своето наказание за лишаване от свобода? Ами атентаторите самоубийци и всички техни съучастници, които са готови да отнемат човешки живот по всяко време от Пакистан до Франция, от Белгия до Нигерия? Нима Пърс е прав в твърдението си, че страхът от наказание няма възпиращо действие по отношение на действията на престъпника? Изглежда е така, що се отнася до човека опасан с експлозиви, но нима не съществува наказание, което да уплаши и по този начин да предотврати съучастието на този, който приготвя експлозивите? Заслужава ли Радован Караджич живот във вдъхновяваща и изискана среда, в която може да се стреми към своя дял щастие? Кой има правото да определя на кого дължим съчувствие и любов и според какви критерии?

Нито един от тези въпроси не може лесно и бързо да получи окончателен отговор, а когато преминем от абстрактното и общо говорене и се съсредоточим над отделния случай, става дори по-трудно да приемем без съпротива водещите твърдения в „Dmesis”. Предложенията на Пърс действително са необичайни особено по отношение на времето, в което живее и обществената позиция на семейството му, но несъмненият му гений и житейските предизвикателства на бедността, която и сам изпитва, му позволяват да погледне на престъпността по нов начин. Нарушителят на закона не буди у него омраза, а способността да се постави на негово място и да проследи логическата последователност на действията му, за да стигне до нейните причини. Макар текстът да е писан преди повече от столетие, той не е загубил актуалността си: днес дори повече в сравнение с края на XIX век светът е разделен на тези, които имат всичко, и на тези, които са лишени дори от най-основното, за да водят достоен живот. В епоха, доминирана от идеите на индивидуализма за личното осъществяване на всяка цена, филантропията се е превърнала в поредния свръхдоходоносен бизнес, а на обикновения престъпник се гледа с ненавист и презрение, защото за разлика от „нас” той е неспособен и следователно излишен.

В „Dmesis” Пърс не се преструва, че е решил всички проблеми на криминологията, нито пък се стреми да чете лекции по морал, каквито сам често е получавал заради особения си характер и поведение. Това, което той предлага на своя читател, е действително да вземе под внимание изложените предложения и да изследва логическата валидност на агапизма. Това е необходимото условие преди да сме способни да предприемем следващата стъпка – да съберем смелостта и силата, за да приложим принципите на агапастичната философия „на всяка цена и с всичките ѝ последици”.

Александър Феодоров

Dmesis

Когато беше в тази страна, математикът Силвестър[1] (чиито несправедливи обвинения по мой адрес, прибързано отправени и злонамерено поддържани, са безсилни да променят мнението ми за неговия гений) основа математическо списание[2], което благодарение на продуктивността си все още оказва немалко влияние при задаване на мисловните хоризонти в този свят; за мото върху заглавната страница той използва фразата от Посланието към неговия народ[3]: πραγματον ελεγξος ου βλεπομενον, „разкриване на онова, що се не вижда“. Какво ли е имал предвид? Да, математиката прави видимо единствено това, което е видно и по-малко от всяка друга наука е готова да приеме нещо на вяра. Но аз предполагам, че тук е скрито послание към европейските мислители, което казва: „може да се присмивате на идеята, че плодовете на чистия разум ще узреят в Америка; наистина засега подобни случаи са рядкост; но това списание е моето свидетелство, че тук има потенциал за велики дела“. Без съмнение евреинът е бил развеселен от факта, че християните не биха го презрели, задето използва един от най-свещените им символи само заради играта с думи.

Колко удивително е постепенното изчезване на християнската вяра след появата на „Произход на видовете“, особено сред духовенството! Сигурен съм, че фразата е вярна, в нейния духовен смисъл, ако приемем това настройване на ума спрямо природата, което прави истинността на блаженствата очевидна, независимо дали е вярна или не по отношение на християнската вяра, разбирана като догма. Банално е да отбелязваме, че общата идея на тези преувеличени твърдения е основен принцип на християнството, от който всичко останало произтича естествено. Аз самият съм един от тези, които мислят, че същият принцип стои в сърцевината на истинската философия: идея, която трябва да бъде осъществявана сега, на всяка цена и с всичките ѝ последици. Но с всяка година откривам все по-малко хора, които са съгласни с мен.

За да покажа как според мен християнската вяра би могла да направлява политиките на държавата, нека попитам на какви основания наказваме престъпниците? Това са хора, откъснати от всичко красиво и вдъхновяващо, понасящи най-голяма строгост и грубост, и тъкмо когато започнат да привикват с този начин на живот, те са освобождавани, за да бъдат заловени отново след няколко месеца; и това се повтаря отново и отново, през целия им живот. Ако е възможно да станат по-лоши, отколкото са били, когато са ги хванали за първи път, то това се дължи на живота в затвора. Обичайният представител на този род хора не е способен на страдание, защото е напълно безчувствен. Дори тези, които някога са били порядъчни, стават относително безчувствени и ако в началото на живота си в затвора страдат, то престоят им там много скоро притъпява способността им да изпитват болка. Цялото страдание и нищета остава за техните добри съпруги, деца и родители. Така се отнасяме с престъпниците днес и не питам каква е истинската ни подбуда за това; нямам време да влизам в спор с хора, които предпочитат да си затворят очите пред факта, че в действителност наказваме престъпниците, защото ги презираме. По-скоро питам как оправдаваме това свое поведение? Някои биха се позовали на авторитета на Библията. Но тази книга би била прокълната, ако е възможно да бъде използвана, за да извини неправдата. Една нехристиянска максима би си останала такава дори ако архангел Гавраил се спусне от небесата, за да я изрече. Самата идея за християнската благодат е в това, че можем да почерпим Господнята истина от дълбините на сърцата си. Не бива да бягаме от отговорността си за злонамереността, като се позоваваме на библейски текстове. Други биха казали, че престъпниците трябва да бъдат наказвани, защото държавата има задължението да пази своята цялост. Само че, както Хюъл добре казва, „можем да говорим за отговорността за самосъхранение като за едно от нисшите задължения на държавата за разлика от висшата отговорност да прави от гражданите си морални и интелигентни хора“[4]. Самосъхранението може и да не заема особено висока позиция в тази ска̀ла на задълженията, но се оказва убедително извинение за извършването на злини. Трети – и те са мнозинство – ще кажат, че наказанието е част от висшето задължение на държавата да „поддържа истинската религия и добродетелност“. Други пък ще отхвърлят подобно твърдение, но ще продължат да отстояват мнението, че наказанието намира оправдание в принципа за най-висшето благо за най-голям брой хора.

Вярвам, че това са всички предполагаеми причини, които служат като оправдание на наказанието; и много умове ще решат, че следващият проблем, който трябва да решим, е как да ги натъкмим заедно като парчета на пъзел. Но така постъпва риторикът, а не логикът или философът. Правилният метод е да изследваме всяка от тези причини и да проверим валидността ѝ. Несъмнено, най-силно владее умовете на хората представата, че сред задълженията на правителството е да „поддържа добродетелите“, а протестантите отдавна приемат за даденост, че сред тези задължения е и подкрепата към църквата. Докато управлението е наложено на хората отгоре и те не участват в него, неговите отговорности – каквито и да са те – не са тяхна грижа. Но ако притежаваме някаква власт да определяме какви трябва да са делата на правителството, те се превръщат в наши дела и не можем да му делегираме права, каквито самите ние не притежаваме. Теорията, според която правителството има права, които не произтичат от народа, а от Бога, но същевременно хората имат право да определят какво да прави Неговата институция, може и да е пуританска доктрина, но всъщност не е нищо повече от жалко средство, което хората използват, за да се скрият от отговорност за извършването на зверства. В едно управление, което произтича от хората, основният въпрос е „Какво право има един човек да наказва друг?“. Признавам, че е задължение на всеки да изповядва истинската религия и добродетели, веднъж, като дава пример и втори път – убеждавайки с любов. Но злонамереното поведение към тези, които изглежда нарушават разписанията на религията и добродетелността, е забранено от основния принцип на християнството: „отмъщението е Мое, Аз ще отплатя”, казва Господ“[5].

Оставяйки настрана тази причина, насочваме вниманието си към други две, свързани с принципа за самосъхранение и за общото благо. Те се отнасят до правото да наказваме само ако предполагаме, че това действие би предотвратило извършването на престъпление. От тези принципи следва, че наказание се налага единствено с оглед на бъдещите му ефекти, а не като възмездие за вече извършено злодеяние. Разгледано в тази светлина, наказанието престава да бъде наказание и се превръща просто в профилактика. Според тази гледна точка човек може да бъде наказан не за нещо вече извършено и отминало, а само доколкото това, което е извършил, показва какво би могъл да стори той или някой друг в бъдеще. С оглед на тези принципи вината на човек не може нито да оправдае, нито да спомогне за оправдаването на причиняването на болка. Съгражданите му не могат да имат нищо общо с вината му; а що се отнася до въпроса дали да му се причини страдание, те трябва да гледат на него — става дума за собствените им действия — като на гражданин, достоен да получи същото отношение като всеки друг.

Как работи този принцип за самосъхранение става видно най-добре с пример. Нека предположим, че на властите им хрумне, че над страната е надвиснала опасност от инвазия. Те могат да изпратят армия, която да направи защитен изкоп в имота на някой гражданин и по този начин да опропасти собствеността му. Спрямо него е извършена несправедливост, но ужасът на хората служи като извинение. Доколкото наказанието може да бъде оправдано с принципа за самосъхранение, това е проява на безчинство срещу засегнатия индивид, което заплахата от незабавно унищожение на държавата прави необходимо. Не е истина обаче да твърдим, че властта може да се уплаши за съществуването си от делата на някой крадец на дребно.

Но докато опитът да оправдаем наказанието чрез принципа за самосъхранение е абсурден, то опитът да го оправдаем въз основа на утилитаризма е много по-лош. Този принцип е варварски, отблъскващ и нехристиянски. Според тази идея можем да осъдим някого на смърт, или дори по-ужасно – да го тикнем в затвор за дълги години, умъртвявайки душата му и опозорявайки го до живот, не поради вината му, а единствено, за да разпределим между отделните части на населението една незначителна допълнителна порция сигурност! Според този принцип канибализмът би могъл да се сведе до въпроса колко месо можем да изкараме от един човек! Християнската съвест най-строго осъжда тази низост! Утилитаризмът носи духа на пъкъла.

Стигаме до извода, че нямаме право да наказваме престъпниците. Можем да кажем, че ако не виждаме друг начин да се защитим от тях и се страхуваме да постъпим християнски, то тогава слабостта на вярата ни, неспособността ни да запазим самообладание пред разбирането на факта, че християнският начин на поведение винаги е най-силният, трябва да ни служи като извинение.

Дори това извинение отслабва щом се усъмним в предпоставките му, според които наказанието предотвратява престъпленията. Наказанието не предотвратява всички престъпления, които действително се извършват. Задълбочените наблюдения всъщност показват, че наказанието няма възпиращо действие върху престъпните класи. Някое ново и ужасяващо наказание може и да събуди въображението им; но самите наказания нямат възпиращ ефект, както е добре известно. След години прекарани в затвора, рецидивистът ще повтори престъпното си действие в първите петнайсетина минути след излизането си на свобода, ако само му се удаде тази възможност. Всичко, което наказанията постигат, се изчерпва с това, че: първо, видоизменят злодеянията и карат някого да се изхранва, например, чрез мошеничество вместо с кражба; и второ, възпират някои порядъчни хора от това да се поддадат на някое голямо изкушение. В първия случай лечението е по-лошо от болестта: мошеничеството е по-опасно и по-вредно от кражбата. Във втория случай изкушенията се дължат най-вече на неизпълнението на висшите задължения от страна на държавата и тя не бива да използва последиците от собствената си небрежност като извинение да извършва безчинства.

Надничайки над рамото ми, мой близък ми задава следния въпрос: „Тогава как би се отнесъл ти с престъпниците?“ Аз? Е, добре знаеш, че не съм учен, който изучава наказанията и тяхното изпълнение и може би отговорът ми на този въпрос няма да е много мъдър. Но ще ги обичам; и ще се постарая да ги даря с любяща доброта в светлината на истината; и ще се надявам на небесната благословия в тези си усилия. Зная, че душите им са деформирани и болни. Мисля, че в някаква неопределена степен това им състояние се дължи на жестокото ни самолюбие и безгрижната ни непочтеност. Дължим им поне малко грижа и нежност, а това, което не им дължим, щях да им го предоставя, ако можех. Те са слаби и презрени и се нуждаят от повече грижа, отколкото останалите хора.

Приятелят ми смята, че логиката ме задължава да предложа някакъв по-определен план. Ако е така, мога единствено да представя това, което основният ми принцип пряко ми подсказва. Предложението ми ще послужи като предварителна скица за друг подход.

1. Съдебен процес, който в основата си не се различава от настоящата форма, да се произнася по отношение на престъпността на обвиняемия. Използвам думата „престъпност”, за да означа извършването на някакво деяние, което държавата ще разглежда като предоставящо необорима презумпция за нездравия ум на извършителя.

2. При осъдителна присъда престъпникът да бъде предаван на изпълнителна комисия от психопатолози, назначавана от гражданската власт, но разпускана със заповед на съвет от криминолози.

3. Престъпникът, който вече е пациент, да бъде отговорност на тази комисия, докато не бъде изписан като излекуван.

4. През този период престъпникът да бъде поставен под запрещение и да бъде наблюдаван толкова отблизо, колкото е необходимо, но по най-благосклонния начин в изискана и вдъхновяваща среда.

5. На пациента няма да бъде позволено да се възпроизвежда, докато преминава лечение.

6. Понеже най-съществените елементи на човешкото щастие включват полагане на усилия и себеуважение, пациентът да бъде обучен как да заработва своя дял от разходите на приюта, в който е интерниран; лечението му да бъде пропорционално на това, което е заработил.

7. Продуктите на неговия труд да бъдат продавани на най-високите пазарни цени и за предпочитане – на чужди пазари. Цялото начинание да се управлява като всеки друг бизнес и по печеливш начин.

8. В приюта всичко да бъде красиво и насочено към това да събужда възвишеното у човека. С правилна икономия при разпределението на труда по-добрият човек ще бъде по-добрият работник.

9. Пациентът да бъде заинтересован от системата и от занимания за личното му облагородяване.

10. При изписване – ако това въобще се случи, то да бъде след много години – на досегашния пациент да бъдат осигурени условия, в които да може да печели достатъчно пари и да се стреми към задоволяване на желанията си.

11. Първоначално само най-грубите злодеяния да бъдат взети под внимание като например насилието и кражбата. Всякакви опити да се справим с други видове престъпления да бъдат отложени за известно време, докато тези най-ужасни престъпления не бъдат почти изцяло премахнати. Когато се отвори място в приютите, ще се заемем с други недобронамерени дела като пиянство, разврат, хазарт и жестокост към животните. В заключение, може би дори непочтеността и леността да бъдат атакувани.

Убеден съм, че държавата е отговорна да направи всичко това или нещо по-добро, независимо какви биха били резултатите и колко би струвало. Същевременно е редно да предвидим резултатите и разноските, доколкото е възможно.

Резултатите ще разгледаме по отношение на ефектите върху престъпниците и върху обществото. Що се отнася до първото, в много кратки срокове рецидивизмът ще изчезне веднъж завинаги, защото присъдите ще се издават по-лесно, отколкото сега; защитата няма да е толкова усърдна; и затворът ще е за цял живот или за много години, а не за по няколко седмици или месеца, както е сега. Така много скоро на рецидивизма ще бъде сложен край. Ограниченият род от престъпления, които не попадат в тази група и за които настоящите наказания играят възпираща роля, без съмнение ще се увеличат, но това ще бъде едва доловимо, защото основната превантивна част на наказанието – общественият позор – ще запази същата суровост и в новата система, както е било досега. Ще бъде дори още по-добре за политическото тяло, че тези злокачествени хумори[6] ще намерят къде да се оттекат, а обществото ще се изчисти от тези, чиито злодеяния са ограничени единствено от страха от съдебно наказание.

Признавам, че по-голямата част от рецидивистите ще се окажат абсолютно неизлечими случаи, защото болестта им е вродена и органична. Въпреки това, ще им се помогне да бъдат възможно най-щастливи и всички ще станат трудолюбиви. Една много малка група от тях ще се възвърнат към състояние на достойни граждани. Това ще се случи с всички, които не са рецидивисти и наследствени престъпници. Няма да има нито един човек от какъвто и да е тип, който не би живял по-щастливо и по-достойно в тази нова система, отколкото понастоящем.

Определено най-важният ефект върху обществото ще бъде прякото впечатление от публичното отхвърляне на престъпниците и разкаянието за настоящата омраза към тях. Днес съществуват две евангелия. Едното е Христовото. Според него Бог е Любов; Любовта е това, що е съзидателно, вдъхващо живот, еволюционният принцип на вселената; и само ако можехме да се влеем в духа на Любовта, за да видим как действа и да му се доверим, щяхме да достигнем ново равнище в човешкото развитие. Другото евангелие принадлежи на политическата икономия и естествения подбор. То учи, че това, което задвижва всяка форма на напредък – спасителят на света – е съчетанието на животинска страст, безмилостен егоизъм и недостиг, което цели унищожението на слабия. Има много хора на този свят, които са достатъчно глупави да се опитат да възприемат и двете евангелия. Рамката на техните убеждения е формирана от омразата, но те се опитват да я украсят с цветчета, откъснати от Евангелието на любовта. Но както Иисус прозорливо отбелязва: не можем да служим едновременно на Бога и на мамона[7]. Когато държавата възприеме някакъв план за това как да се отнасяме с престъпниците, подобен на скромното ми предложение, то тогава тя ще се е отрекла от евангелието на омразата. Прякото духовно влияние върху всеки гражданин, породено от подобен избор, без съмнение би бил най-важният от всичките му ефекти върху цялото обществото.

Но също така трябва да обърнем внимание и на материалните последици. В рамките на половин поколение възвишената атмосфера и цивилизоващото влияние на този дух ще бъдат почувствани в понижаването на престъпленията и повишаване степента на сигурност по отношение на собствеността. Съвсем скоро обичайните престъпления на практика ще престанат, защото криминалната класа ще бъде под ключ, а породата на престъпника ще бъде пред изчезване. Нарастването на броя на определени престъпления ще насочва вниманието ни към дефектите в обществената система, чиито поправки ще бъдат последвани от най-щастливите резултати.

Пресмятайки цената на новия план, трябва да отбележим, че най-големият разход на настоящата система отива за съдебни дела. Често срещано явление днес е някой да бъде осъждан двайсет или трийсет пъти, а би било много по-евтино да му платим за доживотен престой в хотел „Ришельо“. Същите разходи в новата система не биха се равнявали дори на една десета от настоящите, защото нито един престъпник няма да бъде осъждан повече от веднъж. В първите няколко години приютите за престъпници ще бъдат ужасно скъпи, но в дългосрочен план ще започнат да се самоиздържат. Най-накрая, частните загуби, които се дължат на престъпления, ще бъдат почти напълно премахнати.

Така към нас ще завалят благословии от всички страни, когато съумеем да накараме закоравелите си сърца да се откажат от жестоката омраза към клетите ни братя. Защото забележете, настоящата система се крепи единствено на омразата.

Напълно съм сигурен, че в този момент някоя мъдра глава ще възрази на този план, като отбележи, че хората ще извършват престъпления, за да бъдат вкарвани в тези приюти. Ако въпросните хора са престъпници, т.е. са на път да извършат престъпление така или иначе, колкото по-бързо се окажат вътре, толкова по-добре. Но ако някой смята, че напълно добродетелни граждани ще започнат да прерязват гърлата на собствените си баби, за да се представят за зли и да се възползват от наградата на престъпника – тежък труд и целомъдрие до живот – то тогава си мисля, че такива хора трябва да бъдат затваряни в лудницата заедно с автора на това странно възражение.

Превод от английски език: Александър Феодоров


[1] Джеймс Джоузеф Силвестър (1814-1987) е британски математик от еврейски произход. „Обвиненията”, за които Пърс пише, се отнасят до възникналия суров спор между тях относно оригиналността на някои техни математически и логически теории, разиграл се през 1882 г. и 1883 г., когато и двамата работят в университета „Джонс Хопкинс” в Балтимор. Б. пр.

[2] Става дума за „Американското списание за математика” [The American Journal of Mathematics], основано от Силвестър през 1878 г. Б. пр.

[3] Става дума за Посланието на апостол Павел до евреите. Вж. Евр. 11:1: „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда”. Всички цитати от Библията са по изданието на Светия синод на Българската православна църква от 1995 г. Б. пр.

[4] Уилям Хюъл (1794-1866) е британски свещеник, теолог, философ и изследовател. Цитатът, който Пърс използва, е от втория том на неговия труд „Основи на морала, включително по отношение на държавното устройство” [The Elements of Morality, Including Polity] от 1845 г. Оригиналното издание е достъпно онлайн на https://archive.org/stream/elementsofmorali02whewuoft#page/n3/mode/2up Б. пр.

[5] Вж. Евр. 10:30: „Защото ние знаем Оногова, Който е рекъл: „отмъщението е Мое, Аз ще отплатя”, казва Господ. И пак: „Господ ще съди Своя народ.” Б. пр.

[6] Хуморизъм (или хуморализъм) е древна медицинска система, позната в Индия, Гърция и Рим. Според нея недостигът или излишъкът на някоя от четирите телесни течности, наричани хумори, оказва влияние върху психическото и физическо здраве на човека. Хуморите според Хипократовата традиция са µέλαινα χολή (черна жлъчка), χολή (жлъчка), φλέγμα (флегма) и αἷμα (кръв), като на тях отговарят четирите вида темперамент: холеричен, сангвиничен, меланхоличен и флегматичен.

[7] Мат. 6:24: „Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона.”

Чарлз Пърс
01.09.2016

Свързани статии