Хюсеин Карабей е първият режисьор в историята на София Филм Фест, който печели два пъти Балканския конкурс. Шест години след като очарова журито и публиката с „Моят Марлон и Брандо”, Карабей получи награда в същата категория с филма си „Следвай гласа ми”, проект, започнал през 2009 г. именно на София Мийтингс.
„Следвай гласа ми” е невероятно красив филм – и като природните картини, заснети в турски Кюрдистан, и като историята, и като душевна красота на героите. Действието е ситуирано в малко отдалечено селце, има своята историческа рамка (80-те и 90-те години на миналия век), но посланието е повече от универсално. Самият филм хем ви държи в напрежение, хем може да ви развесели на моменти (както беше с „Моят Марлон и Брандо”, въпреки че там финалът беше по-тъжен). А носи и познание за една култура, за която имаме доста стереотипи, защото контактът ни с нея, за съжаление, е най-вече чрез телевизионните екрани. Именно оттук тръгва и разговорът ни с режисьора.
Хюсеин, едно от големите достойнства на филма ви е, че навлиза в света на обикновените хора. Това не е филм за ПКК или за турските репресии към кюрдите. И важен елемент от него е, че на финала възрастната жена заравя огнестрелното оръжие и казва на малкото момиче, че то трябва да си остане заровено…
Да, както и вие казвате, кюрдските проблеми са тема през последните 100 години и особено през последните 3 десетилетия, когато в Турция имаше големи сблъсъци, много обикновени хора пострадаха – и кюрди, и турци. Но по новините не показват хората – само цитират бройката им, дори имената им не споменават. А аз исках да заснема рутинния живот в Кюрдистан по време на военното положение: какви хора живеят там, каква е географията на тези райони, каква е културата им. Защото ние не ги познаваме. Така че реших да използвам кюрдската традиция на устната култура, на разказвачите, които ние наричаме денгбеж, но в киното. Защото кюрдите обичат да общуват чрез истории и винаги разказват истории – понякога бардът разказва, понякога самите хора помежду си. От друга страна, използвах женски образ за главен персонаж, защото жената е много важна в кюрдската култура, а рядко виждаме женски образи в киното, когато се говори за Кюрдистан… Историята на филма е за малко селце, където един ден военните идват да търсят скрито оръжие и тъй като не откриват, арестуват мъже от всички семейства и обещават да ги освободят, ако семействата им предадат скритото оръжие. И така една възрастна жена, майка на един от арестуваните, тръгва с внучката си на дълго пътуване, за да открие оръжие, каквото нейното семейство няма, и да го предаде на властите, за да спаси сина си. По пътя си тя моли други хора да й намерят оръжие, дори се обръща към контрабандисти. И тук се появява този трагикомичен момент. Дори той да не е особено комичен за самите герои на историята, ги има и двете страни на нещата. Защото, когато откриват оръжието, те трябва да го пренесат тайно до селото, преминавайки през много пропускателни пунктове на военните, а в случай че бъдат заловени от други военни, никой не би повярвал на историята им…
Този трагикомичен елемент го имаше и в трансграничната любовна история в предишния ви филм „Моят Марлон и Брандо”, въпреки че там финалът беше тъжен…
Животът невинаги е тъжен, дори да си в много тежко положение. За да продължиш живота си, ти трябва да виждаш и красивата му страна. Ето примера с бабата и внучката в този филм – бабата знае, че животът продължава, каквото и да ти се случи. Има семейства с по 13 деца – ти трябва да ги нахраниш, да им осигуриш хляба, въпреки че главата на семейството е в затвора. И винаги следва утре… Едновременно с това, както казах, ние не виждаме този всекидневен живот в жанровите филми, в които се акцентира само върху катастрофалното.
Когато заедно с копродуцента Александер Рис се срещнахте с публиката на СФФ, споменахте, че филм на такава тематика много трудно би намерил финансиране в Турция днес и копродуцирането от Франция и Германия е било много важно.
Да, кандидатствахме за няколко фонда в Министерството на културата на Турция, които не харесаха проекта поради начина, по който показваме военните. Аз им отвръщах, че филмът ми е за мира и че тези неща, които показвам, вече са се случили, но по онова време тази тема беше табу. И все още е табу да се говори за военните. Те не подкрепиха проекта, което обаче не значи, че никога не подкрепят такива филми. Просто моят случай беше такъв. А си бях подготвен за отказ още в самото начало. Не искам да се оплаквам, просто това са фактите. И по време на снимките също беше трудно, защото имаше престрелки между партизаните и военните. Но моята цел беше също да покажа тези трудности, така че не се оплаквам, че беше трудно. При всички положения на мен ми беше по-лесно, отколкото на хората, които живеят там и това е всекидневието им. И се надявам да съм успял да покажа чрез филма какво наистина става в тези части на страната.
Веднъж един приятел от смесено турско-кюрдско семейство дефинира проблема много точно: днес в Турция можеш да се чувстваш финансово и професионално много добре осигурен. Ако си кюрд, можеш да бъдеш какъвто поискаш и да успееш в каквато и да е област, но само не и да бъдеш кюрд. Ако си алеви, да кажем, също – можеш много лесно да бъдеш успял адвокат, писател, икономист, но не и алеви… И т.н.
Да, защото нашата дискриминация е малко по-различна от тази в други страни. Тя не е дискриминация по цвят, а дискриминация на идентичността. Твоята идентичност се игнорира, не се приема и те наричат просто „турчин”, а не „кюрд” или „сунит” вместо „алеви” и т.н. И ето един пример: можеш ли да си представиш на някой чернокож в Германия да му кажат: „Ти не си черен, ти си германец и твоят роден език е диалект на немския”? Техният расизъм е по отношение на цвета, а нашият – по отношение на идентичността, което го прави по неразбираем за хората, тъй като е по-нетипичен. Расизмът спрямо идентичността означава, че не можеш да говориш на майчиния си език, че трябва да се заявиш като „турчин”, за да успееш в обществото… Но за щастие в последно време има промяна. Настоящото правителство, макар да не съм негов голям почитател, все пак прие кюрдската идентичност на конституционно ниво. И днес можеш да говориш езика си, има и национални телевизионни канали изцяло на кюрдски. Стъпка по стъпка нещата се променят. Разбира се, все още се водят борби срещу солидарността с правата на кюрдите, но промяна все пак има… Нека мине още малко време и да видим…
Във филма имате една много важна сцена, която е едновременно напрегната, но и комична, и обяснява доста добре ситуацията на двойна идентичност на кюрдите, особено през 80-те и 90-те… В минибуса шофьорът е пуснал касета с музика на Шиван Первер и когато наближават контролен пункт на военните, веднага обръща касетата от другата страна, където е записана музика на Ибрахим Татлъсес… Това е една дори по-дълбока метафора, защото тук става дума не само за расизма спрямо идентичността в онези години, но и за това, че все пак вие, турските кюрди, сте част и от двете култури…
Да, но смешното в случая е, че и Ибрахим Татлъсес е кюрд. И както казахме, ако се дистанцираш от собствената си идентичност, можеш да бъдеш какъвто си пожелаеш. Така той е станал един от най-известните певци в Турция. Неговите песни са на турски, дори има адаптирани от него кюрдски песни на турски… Другият певец – Шиван Первер – е изгнаник в Германия, защото в онези години беше забранено да се пее на кюрдски, а това беше неговият избор. И в моите младежки години това бяха двата модела на поведение – и аз трябваше да избирам какъв да бъда – такъв тип турчин или онакъв тип кюрд. Разбира се, аз не говоря много добре кюрдски, но се опитвам поне да подкрепям собствения си народ… Да, примерът с двамата певци е много добър. А ако те хванеха в онези години да слушаш кюрдска музика, това можеше да ти създаде много сериозни проблеми с полицията или с военните. Говоря за 80-те и особено за 90-те години, до 2000 г., когато мина младостта ми – това бяха много жестоки години.
Помня януари 2004 г., когато в Истанбул се проведе първият голям разрешен от властите концерт на другия голям кюрдски герой в музиката – Дживан Хаджо, също изгнаник от десетилетия като Шиван Первер… Не се сещам за друг случай, в който да съм виждал толкова много народна любов и почитание към някого – тогава спортната зала „Абди Ипекчи” направо се пръскаше по шевовете от десетки хиляди хора, но не само броят им има значение – имаше една толкова вибрираща атмосфера на емоционалност, не знам как да я обясня.
Когато бях студент в края на 90-те, всяка година около нашия празник Невруз, на 21 март, тръгваха слухове, че Дживан Хаджо ще свири в Истанбул. И всяка година знаехме, че това са слухове, но им вярвахме. И за мен този концерт в Истанбул през 2004 г. беше нещо невероятно – като сбъдване на младежка мечта. И да, това беше голяма стъпка по пътя на приемането на кюрдската култура в Турция.
Песните на Дживан Хаджо и Шиван Первер разказват истории. Във филма ви слепите пътуващи разказвачи също разказват… Разкажете ни сега вие малко повече за тази традиция.
Кюрдската култура е култура на устното творчество. Нямаме толкова развита писмена култура, каквато имат други народи, защото сме разпръснати в различни страни, нямаме собствена държава, ползваме различни азбуки. Така че винаги сме опазвали и създавали културата си посредством устната традиция, разказвачеството. На кюрдски „денгбеж” означава „повелител на песента”. И през вековете тези денгбежи са се превърнали в много важни фигури за продължаването на нашата култура. Аз самият отраснах с историите на тези разказвачи, въпреки че не разбирах изцяло езика. Спомням си, че когато такива разказвачи идваха у дома, майка ми им отдаваше много по-голяма почит, отколкото на обикновените гости. Те разказваха истории от вековете, но и от днешния ден, един вид предаваха и новините по онова време – какво се е случило в някое друго село и т.н. И в „Следвай гласа ми” имах желанието да използвам точно тази техника на разказване. Във филма вие не просто слушате историите, но и ставате свидетели на това как разказвачите събират своите истории, как стават герои в собствените си истории, както е и в живота. Защото тяхното вдъхновение идва от живота. И приемам себе си като такъв разказвач от ново поколение – но посредством филми.
А защо във филма и тримата пътуващи разказвачи са слепи? Това често ли се среща?
Основният разказвач е реална личност и той наистина е сляп. Да, има много слепи разказвачи. Но мисля, че това също така препраща и към Омир, както и към много други разказвачи от световната история, които също са били слепи. Това е роля в обществото – когато ослепееш или си роден сляп, обществото в онези времена ти дава тази роля, защото примерно не можеш да изпълняваш друг вид всекидневна работа. Но също така това е и метафора, защото, макар и слепи, разказвачите показват пътя и отвеждат бабата и момичето през планините обратно до тяхното село.
Бабата също се явява един вид разказвач. Има ли традиция на разказвачки във вашата култура?
Да. Винаги е имало. И този филм исках да го посветя на разказвачите на всякакво ниво. Дори на историите, които някой твой приятел ти разказва, след като вече сте ги преживели заедно. И дори тази история да се е случила и на теб самия и да си участник в нея, продължаваш да я слушаш с интерес, защото той или тя я разказва по-интересно, отколкото си я спомняш. И така историите се запазват за поколенията.
Във финалната сцена на филма момиченцето разказва историята за лисицата, която знае от баба си, на други деца – тя я променя, шегува се с тях, а те я гледат зяпнали и очаровани. Сцената е хем комична, хем трогателна, а детето в края на филма само се превръща в разказвач…
Да, да, хубаво е да виждаме, че младото поколение няма толкова големи проблеми като тези, с които ние трябваше да живеем, но и че през разказването на историите, те знаят какво се е случвало в миналото наистина.
За финал няколко думи за участията ви в София Филм Фест и София Мийтингс през годините, защото този филм е живото доказателство за резултатността от такова участие.
Обичам да идвам в София, не само защото фестивалът в много добре организиран, но и заради духа му – хората тук наистина обичат киното, общността е малка и мога да срещна всички, да си говорим за кино, голям фен съм на закриващите партита на София Филм Фест. Преди пет години „Следвай гласа ми” започна като проект тук и ето, пет години по-късно, аз идвам да го покажа на публиката. Сега имах подобно щастие и с новия ми проект на София Мийтингс. Обичам да започвам от София.
