Поставя ли бежанската криза под въпрос консенсуса в ЕС? Постижим ли е балансът между ценностите на хуманизма и прагматизма и защо, ако на Запад въпросът е как да се справим, у нас въпросът е за залеза на Запада?
Жени, деца, мъже и старци продължават своя път пеша, през море или с ремаркета на смъртта към мечтаната Европа – тази, която виждат като изход от войната, диктатурите или просто мизерията. В същото време европейските лидери говорят за мерки за справяне с притока на имигранти, за ускоряване на депортациите, за намаляване на времетраенето на бежанския статут, за въздействие върху държавите от Близкия изток и Африка да приемат хората обратно, а Европейският съюз обмисля да отдели милиони евро (800 милиона евро до 2020 г. само за операции по депортирането) за справяне с бежанската криза. Общественото мнение е разделено – от „не ги искаме“, през „искаме само християните“, до „срам от крепостта Европа“. Постижим ли е балансът между ценностите на хуманизма, според които всеки човек има универсални права, и прагматизма? Ще издържат ли социалните системи на различните европейски държави? Дали влизането на тези хора застрашава сигурността? Поставя ли бежанската криза под въпрос модела на консенсуса в ЕС? Дали връщането към стените по границите е симптом за разпад на ЕС и дали BrExit ще замени GrExit-а след изказването на френския президент? Защо, ако на Запад въпросът е как да се справим, у нас въпросът е за залеза на Запада?
Своите визии по тези въпроси преди броени дни в Червената къща сблъскаха Мария Спирова, част от движението „Новите европейци“ от Оксфорд (публицист и криминолог Msc от Университета Оксфорд), доц. Огнян Минчев (политолог, преподавател в Софийския университет), Ангел Джамбазки (депутат в Европейския парламент) и Нидал Хлайф (сириец, журналист, живеещ в България). Модератор бе Ирина Недева (Център за култура и дебат „Червената къща“ и БНР).
Огнян Минчев: Не е сериозно да говорим за хуманизъм без прагматизъм
Ако трябва да правя избор между хуманизъм и прагматизъм, ще откажа да правя този избор. Първо, защото не желая да го правя и второ, защото не намирам за възможно в рамките на една човешка общност, още повече с мащабите на Европа, да говорим сериозно за хуманизъм без прагматизъм. За прагматизъм може да се говори без хуманизъм, прагматизмът може да обслужва различни каузи, цели и ценности, но хуманизмът, ако трябва да е принцип, който почива върху социална организация, не може да мине без прагматизъм. От тази гледна точка бих искал да кажа като първи тезис, че европейската солидарност не беше поставена под въпрос заради различните позиции на европейските страни и на обществата на Изток и на Запад по повод на бежанците. Европейската солидарност беше поставена под въпрос заради невероятния срив на институциите на Европа. Десетки милиарди евро бяха изхарчени през последните две десетилетия, за да бъдат изградени системите за сигурност, свързани с Шенген и Фронтекс. Всъщност тези системи не рухнаха, те просто не заработиха. Това показва, че онези, които са изхарчили парите и които са били оторизирани да организират тези системи, просто не са свършили нищо. Просто се е въртяла една празна мелница с много приказки и с много пари. И когато дойде моментът тези системи да заработят наистина ефективно, те бяха блокирани и отказаха да функционират.
Някой би казал: „Добре, ти какво предпочиташ – да бяха работили ефективно и да бяха спрели бежанците да не влизат в Европа?“ Дали аз предпочитам това или не, е друг въпрос, но искам да обърна вниманието ви върху факта, че именно поради блокадата на тези системи за сигурност стотици хиляди бежанци бяха принудени да вървят пеша повече от 1000 км от гръцка територия през цяла Източна Европа, докато стигнат до центъра на Европа – до Австрия и Германия, а и до Швеция. По какъв начин тези хора са се предвижвали пеша, само те си знаят, но именно блокадата на европейските институции за сигурност се оказа предизвикателство не само за европейските граждани, които трябваше да приемат толкова много хора, но и за самите тези хора, които трябваше да вървят пеша и да срещнат редица предизвикателства по пътя си, просто защото Европа се оказа едно неинституционализирано пространство, една територия, през която всеки се придвижва, както може. Всеки, който не желаеше тези бежанци, можеше да ги спре. Изобщо Европа като цивилизована, уредена институционална среда рухна в резултат на бежанската криза.
Европа рухна като институционална среда и в още един аспект – тази бежанска криза не беше автентична, тя не беше стихийна, тя не тръгна сама по себе си. В Сирия войната се води вече 4 години и голяма част от тези бежанци, които тръгнаха към Европа, бяха прекарали вече доста време в лагерите, предимно в Турция. И те трябваше да прекосят цяла Турция пред очите на турските власти, след това на гръцките и на европейските власти. Трябваше да се качват на гумени лодки, за да пресекат морето до гръцките острови и всичко това на практика бе организирано от една мрежа от криминални престъпници, т. нар. каналджии, най-малко под неангажирания, за да не кажа одобрителния поглед на властите в няколко страни. Къде са европейските институции за сигурност, които трябваше предварително да разберат какво се готви на Европа и какво се готви на тези хора, които трябваше да вървят пеша по пътищата на Европа?
Ирина Недева: Когато говорите за ефективни мерки, като че имате предвид как тези мерки трябва да спрат тези хора, които идват в Европа?
Дали тези хора ще бъдат спрени или тези хора ще бъдат приети – и двете решения трябва да бъдат взети и осъществени по един цивилизован и организиран начин. Бежанци се приемат от хилядолетия. В съвременния свят бежанци се приемат по определени установени стандарти от демократичните страни. Това, което се случи, беше безпрецедентен срив на институциите, които трябваше да вземат политическите решения солидарно – а те не бяха взети солидарно – и които трябваше да вземат прагматични решения за това как да бъдат подпомогнати бежанците – в техен интерес и в интерес на европейските граждани.
Ангел Джамбазки: Нима всеки, който иска да отиде в Германия или Швеция, е бежанец?
Няма европейска солидарност. На ниво Европейска комисия, на ниво Европейски парламент няма такава солидарност. Има непознаване на проблема, има неумение да се предложи работещо решение и ужасно много лицемерие. Вече повече от година участвам в дебати – може би стотици дебати – които винаги завършват с декларация, която призовава някого за нещо. И след това нищо.
За мен има съществен проблем в това случващото се да бъде наричано бежанска криза, защото не е бежанска. Ако наречем това преселение на хора към европейския континент бежанска криза, тогава трябва да наречем бежанска криза преместването в Европа на всички хора от всяка война. Трябва да приемем, че всеки, който иска да отиде в Германия или Швеция, е бежанец. Мисля, че това просто не е така. Бежанският статут се дава въз основа на някакви основания. Той се доказва, той се иска и се получава. Не може и не е редно по подразбиране да кажеш, че всеки един, който идва на европейския континент, е бежанец. Това означава всички хора, които участват във всички войни по целия свят, да могат да искат легитимно да живеят в Германия или в Швеция. Ако светът приема такава формулировка, добре, но това противоречи на международното право и на българското законодателство. За мен кризата категорично не е бежанска.
На второ място, има геополитически сблъсък, резултатът от който е преместването на големи групи хора от Близкия изток и Северна Африка в Европа. В този сблъсък са замесени много държави, те гонят своя политически интерес – да овладеят нови територии, да прекъснат или удържат газови и петролни коридори, да овладеят или отнемат газови и петролни находища. Замесените в тази ситуация само в Сирия са Катар, Саудитска Арабия, САЩ, Русия, Иран, Турция, Израел. Тези държави воюват и се борят за своето надмощие, за да спечелят или загубят определени геополитически предимства. А този, който плаща сметката, е Европейският съюз, европейският данъкоплатец. Защо се случва това? Защото ЕС е икономически гигант, но е военно и геополитическо джудже. ЕС няма адекватни сили да се противопостави, да реагира на каквато и да било заплаха. Няма въоръжени сили, няма сили за бързо реагиране, няма общо решение, което да организира каквато и да било съпротива на какъвто и да било външен натиск, без значение откъде идва. Защо е така? Защото държавите членки на ЕС са част от Северноатлантическия пакт. Той е финансиран и управляван от САЩ. 78% от бюджета на НАТО, командването на стратегическите въоръжения, командването на ядрените сили са под контрола на офицери на служба в армията на САЩ. САЩ реализират своите интереси, Русия също, ЕС е свидетел и плаща цялата сметка.
По отношение на разузнаването и предотвратяването – от може би три години дори тази част от българското разузнаване, която остана след 1989 г., предупреждава за събитията, които последваха след т. нар. „арабски пролети“ и които не вярвам да вярвате, че са организирани в „Туитър“. Ако някой вярва, аз лично ще го поздравя с дядо Коледа. Тези събития ще доведат до това, което се случва в момента. Когато видите граждани на Афганистан и на други държави, които не са свързани по никакъв начин със Сирия, които ясна заявяват къде отиват, заявяват, че искат немския начин на живот, не говорим вече за хуманитарна криза, говорим за заявеното желание на тези хора да живеят в една държава и да получават нейните социални благини.
Мария Спирова: Да говорим за солидарност, да говорим за хората, които се давят край Лесбос
Да започнем с това, че аз явно трябва да очаквам подарък от дядо Коледа. Аз вярвам, че много от „арабските пролети“ започнаха в „Туитър“. Познавам някои хора, които ги започнаха, и знам, че някои от тях сега са мъртви. Ако говорим за солидарност, трябва да говорим за самите нас. До момента не сме казали нищо за самите нас. Солидарността е такова нещо, че ти припознаваш себе си в другия. Не може да работи по друг начин. В момента говорим не за данъкоплатци и евра или за разни сриващи се институции. Всички това е така. Аз очаквах на този дебат да говорим за хора. Да говорим например за хората, които тази сутрин се удавиха във водите край Лесбос, между които и няколко деца. В момента по световните телевизии се върти интервю с плачещ 70-годишен гръцки старец, който живее на о. Лесбос, където, както знаете, пристигат ежедневно лодки, понякога с по пет-шест хиляди души. Никой в Лесбос не протестира срещу бежанците, всички са на плажа и вадят малки давещи се деца от все по-студените води. Този човек каза: „Аз съм на 70 години и виждам как пред мен, във водата, се давят хора, които можеха да са моите синове и внуци. Ние сме от една кръв с тези хора и аз не мога да ги гледам как се давят“. Както знаете, преди няколко дни един-едничък британски войник посрещна лодка с бедстващи бежанци, сирийци или либийци не знам, но да речем емигранти, ако имаме съпротива спрямо думата бежанци. Този един-единствен войник се оказа срещу почти 200 души и веднага се обезоръжи на място, свали оръжието и бронята си, за да не ги уплаши. Трупове няма. Оставям на вас да си спомните къде има.
Искам да ви попитам нещо. Ако пред вас се дави човек и протяга ръка, ще го питате ли от коя държава е преди да го извадите? И ако, да, как ще реагирате, ако вие се давите и някой ви пита от коя държава сте?
Нидал Хлайф: Когато къщата на съседа ти гори, трябва да очакваш огънят да стигне и до твоята къща
Европа и Близкият изток са съседи. За някои това е проклятие, за други е благословия, но е факт. Средиземно море, което разделя Европа от арабския свят, е било хилядолетия културен и търговски мост, но също така и арена на битки между тогавашните големи сили – гърците и римляните, финикийците, асирийците и шумерите, по-късно между кръстоносците и Ислямския халифат, а след това между Османската империя и европейските сили. В края на XVIII век европейските държави успяха да завладеят целия арабски свят. Под управлението на Франция минаха 11 арабски държави, под управлението на Англия – 11 държави, а в ръцете на Италия – 2 арабски държави. След като арабските държави успяха да получат независимост, на власт там дойдоха генералите. Те бързо се превърнаха в диктатори през втората половина на ХХ век. Аз не съм съгласен с г-н Джамбазки за това, което каза за „Туитър“ и „арабските пролети“. Системните нарушения на човешките права в арабския свят доведоха да избухването на протестите. Службите за сигурност в арабския свят бяха гръбнакът на управлението. Ще ви дам един пример – през 2010 г. Бен Али, бившият диктаторът на Тунис, откъдето тръгна „Арабската пролет“, освободи по случай рождения ден на сина си 1600 затворници с криминални деяния. Цялата икономика на страната беше в ръцете на жена му. Сирия от 1963 г. до 2011 г. функционираше по силата на закона за извънредно положение. Тоест в продължение на повече от 40 години там всеки човек можеше да бъде задържан без съд от службите, когато и колкото поискат те. Десетки хиляди хора в Сирия умряха в затворите, без да знаят защо и без родителите им да имат правото или смелостта да попитат защо.
През тия години европейските държави поддържаха тесни връзки с всички арабски диктатори. Приоритетът на Запада не беше демокрацията, а стабилността в арабския свят. Затова си затваряха очите за нарушенията на правата в този регион. В началото на „Арабската пролет“ през 2011 г. много европейски политици смятаха, че Европа няма да бъде засегната от това политическо земетресение в Близкия изток. Но това се оказа погрешно. Ето я бежанската вълна. Ние сме съседи с Европа, когато къщата на съседа ти гори, трябва да очакваш огънят да стигне и до твоята къща или поне да усетиш горещината. Европа вече усеща горещината.
Преди един месец видях в парка две възрастни жени, които обсъждаха въпроса за бежанците. Едната каза: „Повечето от бежанците са терористи“. Същия ден група български интелектуалци изпратиха отворено писмо до властта, в което заявиха, че по-голямата част от бежанците са джихадисти, които подготвят терористични актове в Европа. Аз не знам на какво се базира тази увереност, с която не могат да се похвалят дори службите за сигурност. И си зададох въпроса дали тези възрастни жени са манипулирани и дезинформирани или тези страхове са реални. И ако са реални, дали техният характер е по-скоро културен или е социално-икономически?
Понякога умишлено се смесват двата термина – икономически емигрант и бежанец. Второ, често се гледа на бежанците не като на хора, които имат нужда от помощ, а за тях се говори в трето лице и с цифри. Но да говорим за страховете. В България държавата планира да приеме 1200 бежанци. Това е държавният план. Но въпреки това в една бедна държава като България страховете на хората са повече културни, отколкото социални, както би трябвало да се очаква. И аз питам тези хора – как може 1200 човека да истеризират една държава и да сменят демографския характер на обществото? В Словакия по същия начин – там казаха, че ще приемат бежанци, но ако са християни. Бежанците не идват насам, защото в Сирия им липсват джамии или защото няма къде да се молят. Те не идват за туризъм. Не, бежанците идват, защото в Сирия има война. Но посрещането на бежанците тук не решава проблема. Бежанската криза в Сирия и целият регион е резултат от войната и конфликта. Докато има конфликт и война в Сирия, бежанците ще продължават да идват насам. Тогава Европа има интерес – за разлика от САЩ и Русия, защото бежанците не ходят нито в САЩ, нито в Русия – да участва активно в решаването на политическия конфликт в този район. Този конфликт може да продължи няколко години, дори ако Европа участва активно в неговото решаване. Аз съм за създаването на зони на сигурност в Северна и Южна Сирия. Там трябва бъдат настанени бежанците, там международната общност трябва да изпраща помощи и там хората да очакват тази война да свърши, за да се завърнат.
