Impossible Fest се завръща след петгодишна пауза. Интервю с поета Стефан Иванов, който е сред ангажираните с фестивала за независима музика и театър.

Фестивалът за независима музика и театър Impossible Fest ще представи между 4 и 6 декември десет български и две чуждестранни групи. Голяма част от музикантите имат отношение към театъра, в проектите са важни синкретизмът и междинните форми, както и противостоенето на мейнстрийма. Impossible Fest е едно от първите големи събития в ДНК, новото пространство за съвременен танц и пърформанс в София (в подлеза на НДК).

Кои са хората, ангажирани с фестивала?

Хората, които го организират, не са занимават професионално с музика, а със съвсем други неща. С писане и с право. Те имат откровено пристрастие и интерес към независимата и странна страна на музиката и театъра и затова повтарят с ентусиазъм и без всякакъв вид спонсори или субсидии невъзможното усилие да направят отново такъв фестивал.

Impossible Fest прави скок от 2010 г. в 2015 г. – каква е причината за дългата пауза? Все така ли е невъзможен този фестивал? Или вече търсите други значения в името му?

Надяваме се той да не е просто невъзможен или труден за осъществяване, а и невъзможно приятен като преживяване и по някакъв начин неповторим, буквално. Затова и беше дългата пауза. На няколко пъти през последните години сме мислили да се случи отново, но сякаш моментът никога не беше подходящ. Сега сякаш не е по-подходящ, времето е още по-хаотично и непредсказуемо и може би ако не е сега, ще е по-скоро никога.

Кои характеристики на фестивала пренасяте от 2010 г. и на какво ново разчитате, за да намери мястото си този фестивал сред многото фестивали в София?

На неочакваните комбинации, еклектика и даже шизоидност. Затова и Никола Тесла е лице (или мустак) на фестивала. Очакваме да се получи късо съединение и да протече ток между артистите и публиката. Голяма част от ексцентричните и самобитни групи, които участваха на предното издание, вече не съществуват, но през последните години и даже месеци се появиха достатъчно количество, а и най-вече качествени нови артисти. Те заслужават да имат повече публика, както и публично внимание от всякакъв характер, но преди всичко жив контакт, концертът е най-пълноценната възможна среща.

Какво е състоянието на българския музикален ъндърграунд? Мейнстриймът ли е твърде агресивен, или ъндърграундът – твърде слаб? (Или е решаващо състоянието на публиката, медиите и пр.?)

След затварянето на сцената за авторска музика „О! Шипка“, на телевизия „ММ“, на „Нов Ритъм“ имаше нещо като спад в публичността за български групи. Новите социални медии, както и множеството нови сцени (поне в София) помагат на всеки артист да има потенциалната възможност, ако е направил нещо хубаво, то да може да намери своята публика. Медийната децентрализация не е нещо лошо, но определено липсата на критика и критерии може да измести фокуса, макар че публиката не е лесно да бъде подведена. Тя слуша, чете и гледа, наистина е в час и въобще не е за подценяване.

Кои групи извеждате „от подземието“ и коя е тяхната публика, респективно публиката на Impossible Fest?

Групите са дузина. Десет български – от отдавна несвирилите в София Nasekomix и Voyvoda през съвременния кинематографичен джаз на The Bedlam Club и енергичния рок на Casual Threesome до момичетата с китари и авторски песни Ража, Мила Роберт и Лорина и това въобще не са всички. Чуждестранните групи са гръцката Alien Mustangs и сръбската Threesome. Не мисля, че извеждаме групи от подземието, защото самото ново пространство „ДНК“, което е преди всичко за съвременен танц и пърформънс, също е буквално в „подземието“. Ъндърграундът дава независимост и свобода. Това е честно и интимно място, където групите се чувстват добре, а също и публиката им, която понякога е неочаквано много и понякога повече, отколкото човек може да предположи.

Какъв потенциал носи пресечката театър/музика, на която разчитате?

Сценичният потенциал на алтернативната музика има театрален заряд сам по себе си. Ако се върнем – казвам напосоки – към пънка, ню уейва, Бийтълс, Джим Морисън или сега към Бьорк, Ник Кейв или Gorillaz, то има голяма доза театрално събитие и действие в това, което се случва на сцената. В музиката също има сценични персонажи и най-често това са самите изпълнители. „Саломе“ и „Всичкоядецът“, двата моноспектакъла, които участват във фестивала, са с музика съответно от Емилиян Гацов-Елби, дългогодишен колаборатор на Иво Димчев. Музиката на „Всичкоядецът“ се прави на живо от Data Transporter, псевдоним, зад който се крие Нино Тиберио Гомез, който в миналото е познат като вокалист на Subtierra, а сега има и нови проекти.

Каква е ролята на международното участие? С какво то допълва фестивалната картина?

Дава представа какво се случва съвсем наблизо, в съседните страни. Смесването на местни, балкански групи сверява часовника, показва дали си на прав път, дали можеш да бъдеш положен в контекст, който надскача чисто локалния. Живата музика винаги е различна от записа, създава чувство за общност и смисъл в публика и изпълнители, а когато има и международни групи, това може само да е плюс.

Повече инфомация на: Impossible Fest във Facebook и на сайта на фестивала: www.impossiblefest.com.