Флоренция, специално за Портал Култура
„Сбогом, маестро!“ озаглави прощаването си с италианския сценарист, режисьор, сценограф, продуцент и актьор Франко Дзефирели фондацията на неговото име, открита преди две години в родната му Флоренция. Тя съхранява огромното му артистично наследство, побрало 70-годишна продукция от света на киното, театъра, операта. Дзефирели издъхна на 15 юни на 96 години в дома си в Рим, но неговият житейски път започва и завършва в града на Медичите.
Роден във Флоренция на 12 февруари 1923 г., Джанфранко Корси е незаконен син на женен мъж, който не го признава, а майка му умира, когато е 6-годишен. Тя си измисля фамилията Дзефирели, защото познава арията Zeffiretti lusinghieri от Моцартовия „Идоменей“ (сопраното Илиа, дъщеря на троянския цар Приам, я пее като признание в любов към любимия си Идаманте). Отгледан от роднини на бащата, Дзефирели посещава Академията за изящни изкуства. Участва в антифашистката съпротива, както ще разкаже по-късно в „Чай с Мусолини“. Забелязан е като актьор в студентския театър във Флоренция от Лукино Висконти. После създава костюмите и сценографията на някои от театралните му постановки на Шекспир, Чехов, Тенеси Уилямс. Изявява се дори като актьор в „Депутатката Анджелина“ (1947) на Луиджи Дзампа редом до Ана Маняни, която по-късно ще режисира за театъра във „Вълчицата“ от Джовани Верга. Има предложение от американската компания RKO за дългосрочен договор. Отказва и от края на 40-те години, въпреки че е либерал, антикомунист и един от малцината автори с десни убеждения, формирали се през 50-те години, е асистент-режисьор на Антониони, Де Сика, Роселини и най-вече на Висконти в „Земята трепери“, „Чувство“, „Най-красивата“. Дзефирели признава: „Лукино за мен беше като баща“.
Дзефирели дебютира в киното със съвременната младежка комедия Camping (1957), която години по-късно отказва да приеме за своя. После филмографията му е изпълнена най-вече с екранизации на класици, на първо място Шекспир: „Укротяване на опърничавата“ (1967) с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън; „Ромео и Жулиета“ (1968), който му носи огромен международен успех и номинация за Оскар за режисура, въпреки че е лъскав и илюстративен; най-напред желае да играят Лорен и Мастрояни, но после е доволен и от американската двойка Оливия Хъси–Ленърд Уайтинг; „Хамлет“ (1990) с Мел Гибсън, не много подходящ за тази роля, но пък избран нарочно като холивудска звезда, за да приближи Барда до масовата публика. Агентът на Гибсън предупреждава Дзефирели, че актьорът едва ли ще приеме, но противно на очакванията той веднага се съгласява. Работата обаче е много трудна, защото, както после разказва режисьорът: „Гибсън през цялото време се бореше с мен, защото се бореше със себе си“.
Неслучайно неприятели и завистници прекръстват Дзефирели в Шескпирели, след като посещава често Лондон и поставя Шекспир в „Олд Вик“. Той е единственият италианец, получил званието „сър“ от кралица Елизабет за киноадаптациите си на Шекспировите пиеси. Няма лек характер, години наред громи левицата, въпреки че уважава Дарио Фо и Роберто Бенини. Дзефирели е непрекъснато нападан от италианската критика, най-вече лявата. Някои от упреците – в академизъм, маниеризъм, прекалено изявен еротизъм, не са лишени от основание.
През 70-те години прави „Брат Слънце, сестра Луна“, посветен на свети Франциск от Асизи, както и „Исус от Назарет“ (1977). После между оперната си дейност в Скалата, Метрополитън опера в Ню Йорк или Париж, театралните постановки на Шилер и Пирандело, Артър Милър и Едуардо де Филипо, режисира през 80-те години и филмите „Травиата“ (номинация за Оскар като сценограф) и „Отело“.
В своята киноавтобиография „Чай с Мусолини“ Дзефирели преплита лични спомени с измислени моменти, за да представи историческата панорама на Флоренция от 30-те години. Всичко това, видяно през погледа на момче, алтер его на самия режисьор. Както винаги, успехът е по-голям в САЩ и Англия, отколкото в Италия. Последният филм на Дзефирели „Калас завинаги“ (2001) с Фани Ардан е посветен на голямата му приятелка Мария Калас. Години по-късно признава грешката си: „Такава изключителна фигура трябва да се представи в апогея си, докато аз я показах накрая, когато вече няма глас. Публиката искаше да види триумфиращата Калас и не обикна филма“.
Режисьорът има и неосъществени проекти, един от които е „Аида“: „трябваше да бъде филм, поиска ми го египетският президент. Два месеца търсех места за снимки, но след убийството на Садат всичко свърши“.
Съставът на Миланската Скала изрази своето опечаление от смъртта на Дзефирели: „Маестро, който прекоси културната сцена във втората половина на ХХ век, продължи ценната италианска традиция и едновременно остави незаличим личен почерк в историята на театъра, киното, операта“. За Скалата Дзефирели прави 21 постановки на 20 заглавия – от „Италианката в Алжир“ (1953) на Росини до новата „Аида“ на Верди, с която се открива сезонът 2006/7. В историята остават „Турчинът в Италия“ на Росини с Мария Калас (1955) и „Бохеми“ (1963), дирижирана от Караян и непрекъснато поставяна до 2017 г. Дзефирели е свързан и с България чрез незабравимата Гена Димитрова, която открива сезона в Ла Скала с режисираната от него „Турандот“ (1983) на Пучини. Пак в този театър сопраното Красимира Стоянова е Аида от едноименната Вердиева опера, поставена за 95-годишнината от рождението на маестрото през 2018 г.
Дзефирели работи до последно. На 21 юни на Арената във Верона ще зазвучи новата „Травиата“ под негова режисура. Той имаше и друг проект – „Риголето“, чиято премиера е предвидена на 17 септември 2020 г. в Royal Opera House в Маскат, столицата на султаната Оман.
Режисьорът е носител на 5 награди Давид на Донатело (италианските Оскари), две награди Сребърни ленти. При такова огромно творчество обаче той няма отличие за цялостна кариера.
„Смъртта на Франко Дзефирели оставя голяма празнота в италианската и световната култура. Чрез изключителния си талант и дълбока артистична чувствителност по време на дългата си кариера той вдъхва живот на големи шедьоври на киното и операта“, пише в писмо до близките му президентът Серджо Матарела. За премиера Джузепе Конте той „беше италианският посланик на красотата“. „От днес, без Франко Дзефирели, се чувствам по-сам. Изгубихме не само голям артист, но и голям интелектуалец с морална стойност и граждански кураж“, заявява Силвио Берлускони, от чиято партия „Форца Италия“ Дзефирели е избран за сенатор (1994–2001). „За мен Франко е като брат, когато се запознах с него в Скалата, бях още девойка. С него ме свързват десетилетия спомени“, споделя балерината Карла Фрачи.
В деня на смъртта на Дзефирели държавната телевизия РАИ, частните и сателитни канали, както и радиото промениха програмите си, за да го почетат с филми, опери, специални предавания и коментари на автобиографията му (преведена и у нас в поредицата „Амаркорд“ на издателство „Колибри“).
Със своята Флоренция Франко Дзефирели има през десетилетията променливи отношения между любов и омраза. В годината на голямото наводнение – 1966, той привлича Ричард Бъртън за документалния филм „За Флоренция“, който събира 20 милиона долара за разрушения град. Години наред отказва най-високото отличие на града Златен флорин в знак на протест срещу отказа то да бъде присъдено на Ориана Фалачи. Накрая все пак го получава (2013). Създава много трудности на кметството в избора на място за фондацията му.
В деня на смъртта на Дзефирели публиката и оркестрантите на фестивала „Маджо музикале фиорентино” го почетоха с триминутни аплаузи. Припомнени бяха някои от постановките му на този фестивал – „Травиата“, „Бохеми“, „Палячи“.
Кметът на Флоренция Дарио Нардела обяви понеделник, 17 юни, когато е поклонението в кметството, за ден на траур. „Чао, маестро! Дзефирели обичаше дълбоко родния си град, макар че в последните години професионалните задължения и световната слава го отведоха другаде. И именно тук, на мястото на бившия съд, се откри фондацията, за която мечтаеше.“ Във вторник в катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ ще е опелото, както Дзефирели е пожелал. Тялото му ще бъде положено в семейната гробница в едно от монументалните гробища на града.
Въпреки противоречивостта на творчеството и характера си Франко Дзефирели остава основна фигура на ХХ век, която обединява различни поколения. Еклектичният дух на този космополитичен артист и изключителен посланик на италианската култура по света, където е по-добре приет, отколкото в родината си, би могъл да се определи и като ренесансов.
