Начало Идеи Дебати Kенсъл културата от обратната страна
Дебати

Kенсъл културата от обратната страна

Правда Спасова
18.10.2023
3607
Кадър от филма „Тар“, режисьор Тод Фийлд

Стъписана и обезпокоена съм от заплахата за нова цензура, базирана на „правилно говорене“ и „правилни ценности“, които имат тенденцията да се считат за толкова по-правилни, колкото са по-малцинствени.

Половината от професионалния ми живот мина в неизбежни опити да се съобразявам с една строга (в сравнение с някои други „реално-социалистически“ държави) цензура. Трудно ми е да забравя тягостното чувство, когато чаках някой отговорен началник да позволи изпращането на статия в чужбина или научната колегия на Института да допусне да пиша по тема, изследваща възгледите на нелицеприятен по идеологически причини мислител. Припомням си и опасността, свързана със свободното говорене на публични места, дори в приятелски кръг – можеше да попаднеш в милицията за „уронване устоите на социалистическия строй“ или поне да бъдеш привикан и порицан служебно, зависи къде попадне доносът и кой как иска да го използва. Имаше забранени автори и книги, чието притежание можеше да те вкара в затвора, ако някой те обвинеше, че ги разпространяваш. Имаше дори класици, за четенето на които се изискваше специално позволение. (Когато пишех дипломната си работа за Достоевски и трябваше да прочета в Народната библиотека преведените преди 9 септември на български произведения на Ницше, изискаха да представя специална служебна бележка от ръководството на Факултета, за да ме допуснат до тях).

Не мога да забравя и еуфорията от „отпушването“ на достъпа до култура през деветдесетте години на миналия век: набързо се появиха малки и големи издателства, които се надпреварваха да отпечатат литератори, за които само бяхме чували, и философи, с чиито възгледи в Университета ни запознаваха само посредством изследванията и критичните коментари на идеологически подковани социалистически авторитети. В различни списания и алманаси излизаха афоризмите на Чоран, есетата на Бердяев и разбира се, статии от социалистическия ъндърграунд: на Вацлав Хавел, на Адам Михник, на Яцек Курон.

Припомням всичко това не в противовес на избелването на социалистическото ни минало. Въпреки че и това си струва, защото съм убедена, че на родените след промените поколения, горните имена са масово непознати, а някои баби и лели разказват вълшебни приказки за соцминалото, когато образованието било прекрасно, хората се редели на опашка за книги, културата процъфтявала, България била на 1300 години и всички се гордеели със славното ни минало и прекрасно настояще.

И аз се гордея с миналото – с онези кратки няколко години на възторг от промените през ранните деветдесетте години, когато се задъхвахме да се начетем и наговорим. Затова сега съм смутена, дори поразена и уплашена. Ето защо се заех да напиша този текст, въпреки че и той е свързан с опасения заради реакцията на младите ми приятели, които ще разочаровам с: „ретроградност“, „консерватизъм“, „старческо слабоумие“?

Иска ми се обаче да изкрещя констатацията, за която се моля да не се окаже хронична диагноза, че както изглежда, ние, хората, не можем без цензура! Като че непременно се нуждаем от враг, който мисли неправилно, и ако си позволи да го изрази, трябва да бъде наказан. Така излиза, че ни е дълбоко присъщо това, което сега наричат „кенсъл култура“ и е припознавано като ново явление, свързано със справедливото, на пръв поглед спонтанно остракиране на провинили се обществено-разпознаваеми индивиди. То обаче е явление старо поне колкото наименованието остракизъм, което в различни периоди е приемало различни форми. Най-острата е политическото преследване на инакомислещите в тоталитарните режими, свързано с „разгромяването“ на възгледите им на различни партийни събрания, последвано от уволнения, забрани за публикации и евентуални кампании в пресата, ако въпросните инакомислещи са известни интелектуалци. (Обект на подобна „процедура“ у нас беше един от най-интересните български поети – Константин Павлов, който практически бе оставен без средства за препитание поради естетическата несъвместимост на творчеството си с канона на соцреализма.) Имаше обществени кампании и в демократичния свят: спомняте ли си самоубийството на 33-годишния южноафрикански фотограф Кевин Картър, няколко месеца след получаването на „Пулицър“ за фотографията му „Лешоядът и момиченцето“? Днес удобно се утешаваме, че просто психиката му не е издържала на напрежението да отразява човешки страдания. Но аз си спомням разразилото се негодувание заради „неутралния обектив“ и липсата на информация за по-нататъшната съдба на детето (макар че в онзи момент то е успяло да стигне до непосредствена помощ), масово адресирано срещу фотографа, комуто се приписваше безсърдечния стремеж да получи на всяка цена престижната награда.

Кенсъл културата, за която говорим днес, излезе на преден план преди няколко години, а по-конкретно през 2017 г., след като движението #MeToo, възникнало през 2006 г., набра сила, като се превърна в кампания срещу безнаказаните сексуални посегателства на овластени по един или друг начин личности. Изложени бяха съдебно доказани провинения на хора като филмовия магнат Харви Уайнстийн, който е вече с 23-годишна присъда зад решетките, а вероятно го чака и допълнителен срок в затвора, защото в началото на този октомври още една негова жертва, актрисата Джулия Ормънд, реши да излезе на светло със своя горчив опит.

Появиха се и обвинения, които не издържаха съдебното разследване, като това срещу Кевин Спейси за хомосексуално посегателство, както и смехотворни опити за изстискване на пари като упреците срещу Джак Никълсън, който преди 40 години бил ощипал някаква начинаеща актриса, спомнила си това едва днес, на солидната 70-годишна възраст. Имаше и обвинения на една полска журналистка срещу писателя Януш Рудницки заради груб, сексуално оцветен речник отпреди 20 години, такъв впрочем речник Рудницки нашироко използва в разказите си, които имах огромното удоволствие да преведа преди няколко години.

Това беше очаквано и нормално, защото там, където мирише на обезщетения, винаги се намират желаещи да се опитат да ги получат. Неочакваното и ненормалното беше, че (освен Джак Никълсън, който от известно време си живее в доброволна самоизолация) без да се дочака присъда или поне започване на съдебно дело, Кевин Спейси бе подложен на „кенсълиране“: бъдещите филмови участия на този брилянтен актьор бяха спрени, присъствието му в популярен сериал набързо прекратено. А Януш Рудницки, на когото няма как да се забрани да пише, все пак бе принуден публично да дава обяснения за нещо, което едва ли си спомня, защото то не е изключение в специфичното му красноречие. Той не бе „кенсълиран“, нито претърпя финансови загуби като Спейси, вероятно защото поляците не са толкова напред в материята с коректното говорене и преобладаващата обществена реакция се сведе до репликата, че ако някой е толкова чувствителен, просто не сяда да пие с пан Януш, както е направила въпросната госпожица, таила две десетилетия една кръчмарска обида. Но все пак Рудницки, носител на няколко престижни литературни награди, бе унижен и напоследък като че престана да публикува.

Имаше още куп подобни нелепи опити, останали без практически последствия за обвинените, но хвърлили своята сянка върху тях. И тук ми се натрапи една реплика от филма „Тар“, че „в наши дни да те обвинят е като да си виновен“. А това ме препраща към филма, който макар и много обсъждан, остана някак недонаграден и опасявам се, нарочно недоанализиран, при това според мен в най-важното му внушение – за лекотата и необратимостта на съвременния акт на остракизъм – кенсъл културата.

Пише Питър Брадшоу, известен критик от в. „Гардиън“, че „филмът не е за нещо толкова банално като кенсълирането“ и отминава тази несъмнено ярко присъстваща линия, около която, струва ми се, се върти целият сюжет. Несъмнено „Тар“ е много повече. В него се преплитат още две-три теми, които биха могли да бъдат обяснявани психоаналитично или сюрреалистично и се отнасят до изграждането на образа на Лидия Тар, а не и до това, което ѝ се случва.

А ѝ се случва именно кенсълиране. При това не става съвсем ясно доколко заслужено, пък за мен не това е толкова интересно, колкото механизмът на саморазправа с „неправилния“ авторитет. Защото, докато сексуалните прегрешения на Лидия са намекнати, но недоказани, ние присъстваме на емоционалната ѝ защита на „cis“ (антоним на трансджендър) композитори като Бах от нападките на един Bipoc (любопитният читател може да научи от Гугъл, че това е американски термин, означаващ солидарната общност на цветнокожи хора) панджендър (какво е това, предполагам е ясно) студент, който просто не желае да изпълнява, дори да се запознае с творчеството му заради промискуитета и сексуалната плодовитост на немския композитор. Тар нарича въпросния си студент „робот“, продукт на социалните медии, а роботите са лишени от креативност. Именно това трудно ще ѝ бъде простено и ще бъде използвано от общността, която предпочита да редуцира, вместо да се образова и развива. Бляскавата кариера на Лидия Тар ще бъде провалена и тя ще е принудена да припечелва някъде в Далечния Изток, дирижирайки музикалния фон към промоцията на видеоиграта Monster Hunter („Ловец на чудовища“). Метафората тук е ясна.

Но дали е толкова ясна причината за лавинообразното възприемане на всякакви рестрикции спрямо личности, считани за културни жалони: било заради „неподходящото“ поведение или заради езика, използван от някой творец в миналото?

Речникът на Марк Твен бил на моменти расистки оцветен, какво пък, ще осъвременим „Том Сойер и Хъкълбери Фин“! Няма да четем Ръдиард Киплинг, нито да споменаваме Джоузеф Конрад!

А какво ще правим с музикалното наследство? Неслушането по идеологически причини на някои Вагнерови произведения вече репетирахме през реалсоца. А въпросният Бах? Трябва ли биографията на титаните от миналото да мине през цензурата на „правилността“, за да бъде допусната музиката им до концертната зала?

Едва ли ще се стигне до подобни абсурди, но желанието за подобна редукция на културата ме притеснява. Защото я омаломощава и профанира.

Публични охулвания заради „неправилната“ употреба на някои съвременни ключови думи. Засега в социалните мрежи, където редица популярни авторитети бяха масово „навикани“ – като се започне с „майката на Хари Потър“ Дж. К. Роулинг заради изтъкване релевантността на понятието пол в собственото ѝ израстване и развитие, та до „бащата на мемовете“ Ричард Докинс, който пък упорито повтаря, че биологическият пол е бинарен и че това е един от малкото твърдо определени параметри в животинския и човешкия свят. Конкретните примери на непоносимост към различното мислене и чувството за притежание на „коректната“ истина са много. И водят все към едно: някаква форма на цензуриране или поне сериозни опити в тази посока.

Днешната забрана да се говори за джендър-концепцията в Русия е като че обратната страна на кенсълирането в демократичния свят заради обвинения в мизогиния или – едно от най-пресните определения – „трансфобия“.

Ще звуча като оправдаваща се за написаното, ако кажа колко съм съпричастна към претенциите на LGBT+Q-общността за всякакви юридически, социални и т.н. права и ходя на гей парада в София, защото смятам, че у нас това е кауза. Да, убедена съм, че всеки трябва да има право на избор на идентичност и сексуалност и никой не бива да бъде дискриминиран заради избора си. Още по-страшна обаче ми се струва другата дискриминация, защото тя е свързана с налагано невежество.

Започнах с препратка към миналото си, когато някои претендираха за притежание на „правилното мислене“ и санкционираха онези, които не спазваха наложените рестрикции. И към освобождаващата еуфория заради отварянето към цялото богатство на световната култура. Затова съм така стъписана и обезпокоена от заплахата за нова цензура, базирана на „правилно говорене“ и „правилни ценности“, които имат тенденцията да се считат за толкова по-правилни, колкото са по-малцинствени. Струва ми се обаче, че колкото са по-малцинствени, толкова са по-догматични, и че притегателността им е базирана на принципа на национализма – идентифицирайки се с някакво множество, в противовес на другите, ти получаваш лесна ценност и самочувствие, за които не са необходими кой знае какви индивидуални качества и талант.

Отново се питам: този стремеж към повърхностно проспериране на гърба на някаква идеология ли е в основата на кенсъл културата, или пък на самата човешка натура е присъщо желанието да се демонстрира власт чрез потискане на различните, затова и цензурата неизменно ще съпътства културата? Утешавам се, че не е чак толкова субстанциално, просто идва настъплението на роботите, както ги определя Тар. Ще отмине, а богатството на изкуството ще се запази, както след варварските нашествия. 

Проф. дфн Правда Спасова е преподавател в катедра „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни дисциплини” в Националната художествена академия. Завършила е философия в Софийския университет, с докторат по естетика във Варшавския университет. Автор на книгите: „Изчезналата любов“ (2001), „Кратък пътеводител из европейската философия за художници“ (2007), „Американската аналитична естетика – въпроси около неконвенционалните произведения на изкуството“ (2007) и др.

Правда Спасова
18.10.2023

Свързани статии

Още от автора