Преди пет-шест години се озовах в едно малко, южно-италианско приморско селище – Санта Чезареа, на петнадесетина километра на юг от Лече, в най-долната част от „тока“ на Апенинския ботуш. Спомням си, че по време на следобедните си разходки често спирах на скалистия бряг на морето и се взирах в сивосинкавата му шир. Намирах се – давах си сметка за това – на самия бряг на т. нар. Отрантски проток, там където Адриатическа Италия се приближава най-плътно до Балканския полуостров. Остреща, на едно разстояние практически равно на това между София и Враца, бе брегът на южна Албания. Апенинският бряг, по който се разхождах бе значи буквално на една ръка разстояние от полуострова, на който се бях родил и от който бях дошъл тук. И все пак (не можех да не си казвам това на ум) в този момент аз се намирах в Западна Европа, в една от страните-основателки на Европейския съюз. Вярно – в един от най-бедните ѝ райони – в Апулия, но все пак в Западна Европа. Отсреща, невидим, но – знаех това – изключително близко бе един бряг, от който няколко години по-рано почти обезумели от глад и нищета, на гумени лодки, под прикритието на нощния мрак и предоставили всичките си мизерни спестявания на т. нар. „каналджии“ бяха потегляли цели албански фамилии, за да потърсят тук спасение и нормален живот. Едно разстояние, повтарям, колкото (само) между София и Враца, разделяшe пред мен буквално два свята: „Западът“ (с цялата конотация на свобода, цивилизованост и богатство, която се влага в това понятие) и „Балканите“ (при това в най-„тъмната“ част на тази най-тъмна през ХХ век територия на нашия континент). В най-тясната част между западния и източния бряг, на този всъщност дълбок средиземноморски „залив“ морето беше – тъй да се каже – историко-цивилизационно почти безкрайно широко. Защото курортът Санта Чезареа и незнайното за мен албанско селище отсреща бяха на стотици-стотици политически мили едно от друго.
И ето – в този момент, мобилизирайки спонтанно историческите познания, които, за разлика от нещастните албански семейства, имах късмета да съм натрупал, аз си припомних, че това не всякога е било така. Та нали само няколко дни по-рано, на петдесетина километра по-на север от тук, в Отранто, бях разглеждал средновековна базилика, изписана в образцово византийски стил, по същия начин, по който и до днес биват изписвани църквите на другия бряг, в Гърция, в Македония, в България. Тогава, когато са строили базиликата в Отранто – дадох си сметка – на този и на отсрещния бряг все още са живеели в един свят и морето, тъй да се каже, е било политически и културно много по-„тясно“ отколкото е днес. Спомних си още, че предишната година, в един друг – уникално красив южно-италиански град – Матера, малко по-на запад оттук, в сушата, бях разглеждал скална църква в късновизантийски стил, построена от същите тия албанци, прекосили тогава, в средата на XV век морето, за да спасят своята православна вяра от настъпващите османски завоеватели. Италия и Албания, Апенините и Балканите са били тогава близки, даже много близки светове.
Но и цялото Адриатическо море и – още по-широко – цялото Средиземно море (на което Адриатическото е залив) – припомних си това – векове, векове наред, от възсияването на Рим и до възникването на първия ислямски халифат в Сирия (сиреч между III век пр. Хр. и VII век сл. Хр.) е било наричано от своите стопани, римляните – Mare nostrum („нашето море“). И то наистина за цели хиляда години е било едно обозримо море, лесно прекосимо, непрекъснато прекосявано, като всичките му брегове са били брегове все на един и същи свят – на един общо-средиземноморски свят. В него си можел да се родиш в Хипон, на североафриканския бряг и да идеш да се учиш в Медиоланум (Милано), в северна Италия при св. Амвросий Медиолански, като блаж. Августин. Можело е да бъдеш родом от гръкоезична Мала Азия, да се покръстиш там в иудейско-християнска среда, при св. Поликарп Смирненски и след това да бъдеш призован да пастирстваш в римска Галия – в Лугдунум (Лион), като св. Ириней Лионски. Римският патриций Сидоний Аполинарий във втората половина на V век все още е можел да прекарва по-голямата част от годината във вилата си в средна Галия, където да недоволства от грубите веселби на един нов варварски народ – бургундите, наети да охраняват тези земи на Империята и много бързо – „по служба“ – да се завръща в италийската столица. Още по-рано св. ап. Павел, поразен от Божието откровение на път за Дамаск (т. е. в днешната размирна и „ислямистка“ Сирия), няколко години след обръщането си, качен на кораб от имперските власти е можел да бъде откаран в Рим, защото, макар и роден в Иудея, е бил „римски гражданин“.
Средиземно море между Сирия и Галия, между Африка и Рим, е било „тясно“, било е голямото солено езеро по средата на един свят, разположил градовете си и по северните, и по южните, и по източните му брегове. Свят, който не е бил все още на север „Европа“, на юг „Африка“, а на изток „Азия“, но на всички тези брегове – както метафорично си позволих да го нарека преди време – е бил „Медитерания“, крайбрежен исторически „континент“, свят, обрамчил плътно отвсякъде средиземноморското „езеро“. Езеро, по всичките брегове на което (официално) са говорели на едни и същи езици (на гръцки и латински), живеели са в едни и същи по урбанистичната си физиономия градове, плащали са данък на един и същи държавен център, пътували са през него така, както ние днес пътуваме от една в друга административна област в собствената си национална държава. Действително днешното наше „море“ (подразделено при това на още цял ред вторични „морета“ – дълбоките средиземноморски заливи – Адриатически, Йонийски, Егейски, Тиренски) е било тогава „езеро“.
И ето – удивителните следи от онова негово битие могат да се видят и до днес по бреговете на Сирия, на Тунис, на Египет, на Италия, на Испания… Могат да се видят в специално разкритите навсякъде по тях останки от павирани римски улици, от раннохристиянски базилики, от мозайки, странно блестящи под прозрачни похлупаци насред градове с вече абсолютно различен помежду им изглед, с различно по расовия си тип население.
За първи път бреговете на това „езеро“ – на Mare nostrum – започват да се раздалечават на север и юг, когато цялото африканско крайбрежие бива овладяно в началото на VIII век от последвалите Мохамед араби-мюсюлмани, а северното, европейското – както твърди белгийският историк Анри Пирен, в отговор на това – глухо се затваря като в крепост под въоръжената стража на „новите“ народи – франко-германците, степняците, славяните и т. н. Раждат се „Европа“ и „Африка“ и „езерото“ между Александрия и Константинопол, между Тунис и Сицилия, между Генуа и Гибралтар бързо става исторически и цивилизационно много по-голямо – става наистина „море“.
И все пак за немалко векове и за определени региони, то продължава да остава „езеро“. Например, за византийците, източните наследници на римляните, чиито древни храмове виждам в почти всеки западноадриатически град. Но също – за арабите. Ако днес, стоейки на адриатическия бряг на Санта Чезареа в Италия, аз обръщам погледа си през морето на изток към балканския албански бряг като към един почти отвъдно-далечен „друг свят“, то още по-далечен, наистина ино-континентален, трябва да си дам сметка, е брегът на юг оттук, някъде между днешните Египет и Либия. А при това, тръгвайки по крайбрежната улица, само на десетина минути от мястото, където съм сега – зад короните на ония палми и ниските покриви на къщите, аз се озовавам под внушителните сводове и пъстрописаните колони на… средновековна арабска джамия. И се сещам, че между средата на VIII и средата на XI век тук, където сега е европейска Италия, където е най-южната точка на Западна Европа е бил просто отсрещният, северният бряг на Халифата или по-точно отсрещният, северен бряг на граничещите един с друг в северна Африка Багдадски и Омеядски (испански) халифати. „Далечните“ днес брегове между два континента, между две цивилизации, са били тогава чисто и просто двата бряга на вътрешно-средиземноморското арабско езеро, на арабското Mare nostrum. И следи от това, тогава „тясно“ за арабите Средиземно море, могат да се видят както тук, в Санта Чезареа, така и в Сицилия, а ако отида още по-на запад, из цяла южна Испания.
Какво да кажа? Аз се намирам на брега на едно море (или на верига от морета, ако прибавя и неговите дълбоки северни „заливи“), което през историята се оказва политически и културно много „подвижно“. Оставяйки си географски с една и съща площ, исторически и, тъй да се каже, „светово“, Средиземно море ту се е „стеснявало“, ту се е „разширявало“ в определени свои краища. Православните гръцки храмове на брега на Отранто, в Матера и още по-на север, великолепните Юстинианови постройки в Равена и Венеция, ми напомнят, че за цели векове – на север практически до XV-XVI век, а на юг до XI-XII век – Адриатика собствено е отвореното на юг византийско „езеро“ – западното „езеро“ на новия, балкански Рим, простиращ света си еднакво и на апенинския и на балканския бряг и продължаващ все като този един свят, в Мала Азия и даже в Сирия. Днес обаче – както правилно го усещам – Адриатика е отново море – стотици историко-цивилизационни мили широко дори при тесния колкото от София до Враца Отрантски проток. Вече буквално разделящо „светове“ пък е Средиземно море малко по-на изток, където на северния му бряг е православният „гръцки свят“, от векове „забравил“ за адриатическите си „провинции“, а на южния – светът на размирния „Близък изток“ (Египет, Сирия и Палестина, чиито политико-етнически вълнения днес за нас са „слава Богу далеч от нас“).
И ето – без да мога да си дам съвсем ясна сметка защо, аз намирам за вълнуваща гледката на това „исторически пулсиращо“ море – съзнанието, почти сетивно налагащо ми се на брега на Санта Чезареа, че стоейки тук, в Западна Европа, аз съзерцавам отсреща скрития бряг на друг свят. И същевременно, усещането ми за дълбока граничност, за „ино-световост“ постоянно бива апострофирано от следите на медитеранската „трансграничност“ и (историческа) „езерност“, които съзирам навсякъде: гръцкия храм в католическа Италия, внушителната средновековна джамия на брега на западноевропейския курорт… Непрестанното напомняне, че Средиземно море цялото е „цивилизационно езеро“, чиито брегове, географски особено близки на места (както тук, на Отрантския проток, но и на юг, между Малта и Тунис) са „отплавали“ обаче далеч, далеч един от друг през вековете.
Вълнуващо е, казвам, това съзерцание на общата историческа основа, на единния, пра-медитерански исторически „пристан“ и на много-òбразното „отплаване“ на историческите „лодки“ на народите му от този „пристан“. Толкова енергично през вековете, че днес бреговете на морето, без да са се отместили и на миля, са се озовали на три различни континента, в три различни свята…
