Непосредствено след излизането на новото им EP-издание Ai и дни преди представянето на проекта с два концерта в България (на 28/29 август на фестивала Беглика и в „Студио 5“) – разговор със създателите на Meszecsinka Емил Билярски и Анамари Ола.
Meszecsinka е унгарска група с българско име (чете се Месечинка, както може би всички се досещат). Емил Билярски, познат на вече две поколения музикални ценители с бившата си група Korai Orom, е най-известният български музикант на унгарската алтернативна сцена. Анамари Ола има изключителен глас и борави по красив и емоционален начин както с мелодичността на унгарската музика, така и с традиции, доста далечни от унгарската. Останалите двама музиканти в настоящия състав на групата също са от Будапеща, но отново с интересен културен бекграунд – хърватски и полски корени. Текстовете са поне на седем езика, някои дори несъществували преди появата на групата. Но това далеч на изчерпва нещата. Meszecsinka носи свой личен заряд и свой почерк, който свободно прекосява културни, географски и жанрови граници и условности. Meszecsinka не е западна група, не е мулти-култи проект, защото основното при тази група не е в културните комбинации, а в начина, по който музикантите чувстват, осмислят, творят и преживяват. Тук има и психеделик рок, който на места прилича на народна музика, и клавирни пасажи с енергията на The Doors, a защо не и на ранните Pink Floyd, и причудливи звуци и напеви, които идват сякаш от други светове… Имат и емблематични гости от българския и унгарския ъндърграунд в албумите и на концертите си, също твърде различни – от Невен Кидеров през Surbahar до Карен Арутюнян, китариста на „Дети Пикасо“. Имат и нещо, което не може да се облече в думи, макар и двамата да работят с думи – Анамари като текстописец, Емил – като радиоводещ. И също така, ако решим да се приплъзнем по плоскостта комерсиално/некомерсиално или,ако предпочитате, мейнстрийм/ъндърграунд, Meszecsinka е една от онези редки групи, които могат да впечатлят доста широка публика, но същевременно са по-скоро от другата страна – от страната на високото изкуство. И са едно от живите доказателства, че когато една музика е добра, всякакви условни противопоставяния се обезсмислят.
Да започнем от началото…
Емил: Meszecsinka бе осъществена от Анамари и мен през 2009 г. с цел да правим свои неща така, както ние искаме да ги правим: да не бъдем зависими от обстоятелства и от свободното време на други музиканти и да сътворим един малък свят, който по това време вече съществуваше между нас. Музикалните идеи искаха пространство, което да бъде единствено наше.
А предисторията? Групата ви Fokatelep, в която пак вие двамата сте основните движещи сили. Пък и Korai Orom – аз помня Анамари и от едно-две издания на Sziget, когато излизаше като гост-музикант на сцената WAN2 с Korai Orom…
Емил: Предисторията, разбира се, е Fokatelep, където се срещнахме с Анамари, но трябва да започна още по-отрано. Аз свирих 15 години в Korai Orom, психеделична група, изживяла своя пик през 90-те и първите години след 2000 г. С нея сме свирили и няколко пъти в България благодарение на нашите български приятели, за което отправям огромна благодарност към тях, защото знам колко е трудна организация на такива събития. Но тази група някъде след 2005 г. започна да забавя темповете си на развитие. Един от страничните проекти на групата стана Fokatelep, който в началото съвсем не искаше да бъде нещо отделно, а просто част от членовете на Korai Orom искахме да направим и нещо с вокално участие, с певица. Появи се Анамари. Тогава тя беше някъде на 20-21 години и това беше първата й музикална група. През 2007 г. се сформирахме, а към 2008 г. вече имахме пълна програма и започнахме все по-активно да свирим – някак от само себе си това стана съвсем отделна нова група. През същия период Korai Orom създаде едва три нови парчета (за 4 години)… Интересното е, че Fokatelep, които бяхме по-компактният вариант на същата група, направихме нещо ново и срещащо по-голям интерес сред публиката… Но явно доста важен е факторът Анамари, която сега не обича да слуша записите си от онова време, защото смята, че са много слаби, но е и вярно, че тя направи невероятен скок в развитието си до днес. Fokatelep записа два албума, които според мен са доста силни. По-късно с Анамари станахме двойка. Интересно е, че музиката ни събра и до днес продължава да е в основата на нашата връзка. Всички свои идеи внасяхме във Fokatelep. Важно е да кажем, че начинът на правене на музика беше същият като при Korai Orom – всеки дава своите идеи и после чрез съвместна импровизация се ражда окончателният вариант. С тази разлика, че Fokatelep прави песни – с доста силен инструментален елемент и доста по-дълги от 3-минутните песни за радио. Този подход е много добър за един сплотен колектив, където всички са обединени. Както знаем обаче, тези колективи могат да съществуват определен период от време, но не безкрайно. Постепенно започнахме да усещахме, че всеки се интересува повече от своите си неща, че вече няма достатъчно време и желание за репетиции, за създаване на нова музика… И така от само себе си ние с Анамари започнахме да правим своите си неща… И се роди Meszecsinka като отделен проект – не изведнъж, а постепенно.
А кога разбрахте, че това, което свирите двамата с Анамари, вече не е Fokatelep, а Meszecsinka?
Емил: Отначало свирехме някои от нашите композиции, измислени за Fokatelep, но постепенно изчистихме, така да се каже, репертоара. Като съвсем отделна група съществуваме някъде от 2010 г. Имахме няколко смени на музиканти. Това е може би първият проект в живота ми, който мога да нарека мой, защото винаги съм обичал да свиря в атмосфера, в която няма присъствие на его, на някой, който казва на другите какво да свирят, и усещам, че максимумът от този начин на свирене съм го използвал. Той е възможен, както вече казах, за определено време, в определени енергийни конфигурации и с определени хора, но ако прилагаш този метод към хора, които не са способни да участват в него, тогава проектът се разпада. С Meszecsinka също бяхме близо до такова разпадане в определен момент, когато работехме с музиканти, които бяха всъщност добри за целта, но всеки имаше своите представи и внасяха някакви енергии, доста чужди на групата. И затова имаше няколко смени. Това е интересно единствено от моя гледна точка, тъй като дотогава не бях свирил в група, в която някой може да каже на другия: „Няма да свирим повече заедно“. Защото групата беше нещо, което се образува от приятели и живее, докато може. Но сега разбрахме, че компромисите с това, което искаме да правим, след като знаехме вече точно какво искаме да правим, са вредни. Тъй че успяхме да намерим хора, които са и приятели, и енергийно близки до нас. Останалите в групата са Арпад Вайдович, който свири на бас и контрабас; Давид Кроликовски, който има много интересна инструментална постановка и е нещо средно между перкусионист и барабанист в групата. Анамари, освен че пее, свири и на флейти, а понякога и на китара. Аз – на клавир и китара, като че ли повече на китара в последните записи, въпреки че китарата никога не е била основният ми инструмент.
Тук е моментът да попитаме за текстовете…
Анамари: Текстовете в Meszecsinka пеем на много и различни езици – унгарски, испански, руски, цигански, български… И сега излезе и седми език – нашият личен език – ние го наричаме Аi. Това е името на най-новото ни EP-издание, което засега може да се намери в интернет. Защо толкова различни езици? Защото и един човек е различен. За мен испанският е привлекателен заради неговата страстност. Например, песента La Piconera, която е по текст на една испанска фламенко песен, но нашият аранжимент се базира на използване на много и различни стари испански мелодии. Българският е привлекателен с това, че е на места психеделичен, а на места – игрив, като например в песента, в която съчетавам унгарска народна песен с българска и където участва нашият добър приятел от България Невен Кидеров. Унгарската песен е Indulj el, а българската, Седнало е Джоре. Унгарският пък е езикът, на който мога да се изразявам най-добре и да пиша собствени текстове. Текстовете са за мен, за неща, които чувствам. Не мисля много върху тях. Те се събират и изведнъж се изливат… В българската народна музика ме привличат мелодията и постановката на гласа, в испанската – красивото изразяване на болката. В унгарската също, но там изразяването на болката е доста по-различно, отколкото в Испания…
Фолклорните елементи са градивна част от музиката на Meszecsinka. Какво ви привлича във фолклора – унгарския, българския, испанския и т.н., и може ли всеки от вас да си спомни за първия си досег с българския фолклор?
Анамари: Фолклорът истински извира отвътре. Намирам много прилики между различния фолклор по света и това, което извира от моята душа. Първата песен по български фолклорни мотиви, която изпях, беше Станиното лице по време на турнето на Korai Orom през 2007 г. във Франция, когато бях просто спътник на групата. Тогава те ме накараха да изляза на сцената и да изпея мотива на песента, която е част от една пиеса на Korai Orom от албума им от 2005 г. Оригинално на записа гласовете са на Владислава Тодорова и Невена Петрова (с които Емил навремето имаше друг проект под името „Триград“ – б.а.).
Емил: За пръв път използвах български фолклорни мотиви в албума на Korai Orom от 1997 г. За него поканихме българската народна певица Роза Банчева. Тогава тя живееше в Будапеща и участваше при нас както с конкретни народни песни, така и с фолклорни импровизации в наши парчета – джънгъл в 7/8, макар и доста различни от българските фолклорни мотиви. От началото на 90-те започнах да откривам фолклорните традиции на различни народи – отначало африканските, после индийските, а след това и българските. В българския фолклор преоткрих гениалните текстове, които обикновено не чуваме, докато играем хората…
Завършваме с Анамари и магнетизма в пеенето, защото днес като че ли много по-трудно се пишат песни, които човек дълго да си тананика несъзнателно, след като концертът е свършил.
Анамари: Пеенето за мен е начин да излекувам себе си, да моля за неща и да ги получавам. Говоря все по-често на някакъв несъществуващ или древен език, с който преминавам в едно по-друго пространство, но за да посмея да го правя пред себе си и пред много хора, е необходимо пълно отваряне, за което трябваха много години. Неслучайно едноименната песен в предишния ни албум, която написах, се казва Kinyílok, което се превежда като „отварям се“, „откривам се“.
