За някои от спектаклите, показани на Фестивала за съвременен танц и пърформанс в Пловдив.
Изданието на фестивала за съвременен танц и пърформанс One Dance Week 2016 приключи, бих казала, със стремеж към полет. От 9-и до 30-и октомври Пловдив се превърна в жив организъм, изтъкан от разнообразни видове танц, от непреднамерена емоция. Стилно, шумно, наивно, елегантно бе тазгодишното случване на фестивала – той показа класика и едновременно с това й се надсмя. Закачливо комбинира техника със страст, ново със старо, думи с тяло, музика с тишина, импулс с професионализъм. Представи спектакли от САЩ, Канада, Швейцария, Испания, Корея, Тайван, Чехия и Франция, които могат да счупят нагласите и да отворят дебат – не е ли точно сега моментът пловдивската публика да излезе от собствените си рамки?
Спектакълът „Колективна загуба на паметта“ на чешката DOT504 Dance Company подсказа акцента на фестивала – прекрачване, абсурд, осмиване. Като това може да се отнася както до нагласата за жанр и теми, така и до техниките и принципите в хореографията. За мен спектакълът е едно от събитията не само на фестивала, но и в културния календар на Пловдив. Представлението е откровено хлапашко намигане към предразсъдъка, че съвременният танц трябва да е именно „едно нещо“. Втренчени в себе си и изгубили наивната и сетивна нагласа да бъдем изненадани в изкуството, не виждаме и какво се случва в социален план, а „Колективна загуба на паметта“ е интелигентно поднесен поток от удари, прикрити зад гротеската на тялото и осмиването на самото него като механизъм от красиви движения. Изпълнителят се превръща в шегаджия, който е дошъл да каже един глупав виц, докато приятелите му се разхождат на сцената, после повтаря нещо задъхано на микрофон, а те започват да скачат. И тук някъде егото на интелектуалеца се присвива – осмелявайки се да говорят привидно безсмислени и абсурдни неща, танцьорите са се подготвяли да нахлуят екстремно в зоната на тялото – с повтарящи се до болка движения, скокове в нищото и падане по земята – за да се върнат отново на старта. Тук думите и тялото са непосредствено свързани, необходими са си – за да се отрекат, да се отблъснат и отново да се срещнат, за да създадат заедно налудничава цялост, една динамична комедия на днешното – в социален, личен, ако щете, в географски аспект. Един шантав абсурд, рискуващ да не бъде разбран и да бъде обявен за „не-изкуство“. Превръщане на тялото на танцьора в лабораторен източник на въпроси, в социален говорител на директното – в какво се е превърнал модерният човек, забравил да се смее на себе си, технологично обесен от едно илюзорно развитие, насилващ себе си и ближния физически, емоционално, изначално. Колективно ни показват от сцената как сме загубили паметта си – чрез тялото, което този път говори през небрежността на движението като детска игра на имитация, повтаряемост и нелогичност. Толкова сме се взели на сериозно в изкуството, живота, любовта, професията, ни „казват“ момчетата, че чак сме станали безчувствени към истински важните неща, които се случват около нас.
Канадският спектакъл „Всичко отиде по дяволите, скъпа!“ подхожда също толкова непретенциозно към темата за изгубването на автентичния „Аз“ за сметка на наложени примери и рамки за осъществяване в личния живот. Хореографът Фредерик Гравел извежда на сцената няколко отегчени мъже по гащи, с бутилка бира в ръка и слънчеви очила. В тази привидна статичност прозират набирането на вътрешната енергия, зареждането с ирония и абсурдност от „неловката“ ситуация на неслучването. „Всичко отиде по дяволите, скъпа“ е комичен хаос от танц, музика на живо (впрочем адски добър електрошоков рок с примеси на дъб), физическа пънк-поезия за образа на съвременния мъж, който се колебае между чувствителността, мъжествеността, комплексите и страховете си.
Така влудяваща е и испанската компания La Veronal, която представя своя съвсем различна техника за съвременен танц, определяща се с търсене на отделни географски ширини за тялото – негови лични, които създават съвсем непознат за сетивата космос от движения и жестове. Движенческият код, наречен KOVA, е определен от създателите му като наръчник и карта, състоящи се от набор правила и координати, чрез които се ориентира хореографският език. До това определение се стига, след като хореографът Маркос Мароу и екипът му от танцьори и артисти изследват чрез експерименти, почти лабораторно, нови пространства за формиране на танцов език, провокиран от безкрайното поле от знаци в природата. Всъщност KOVA е много прецизно и деликатно пътуване през света на пречупването в мисленето ни за тялото. На сцената на Драматичния театър в Пловдив оживяха хореографски решения, които позволяват да възприемем тялото в неговата собствена завършеност, така както един природен цикъл е завършен. Танцьорите експериментират на територия, която като че ли излиза извън човешката същност на тялото и го превръща в електрически инструмент от реакции, импулси и пречупвания. Спектакълът покорява със своята философия за тялото – с картини на преплитащи се знаци-тела, изваяни до съвършенство етюди на близост и отчуждение, носени от някаква първична енергия, наблюдавани само в света на природата животни, растения, стихии.
Швейцарският спектакъл „Нагоре“ на хореографите Джойзеф Трефели и Марк Уинтър съчетава позитивното присъствие на артистите с изключително добрата им професионална подготовка като танцьори. Срещата ни с „Нагоре“ е среща с летенето – изграден фино и детайлно върху поддръжките и подхвърлянето като танцови средства, той ни въвлича в енергичната откровеност на изпълнителя, чиято най-важна и ключова роля е да помогне на партньора, да внимава за неговото изпълнение, да бъде негова опора, крак, ръка, въздух. Тук правилата на детската игра важат с пълна сила – тялото на танцуващия изгражда колективна хореография на радостта от опитите за летене, опити за обръщане към душата – от комични танцови етюди тип „малките патета“, закачливи кънтри потропвания в един ритъм, до концептуално изчистени опити в колективно издигане, приземяване, тичане. Изключителността на артиста тук се крие в неговия стремеж да остане чист, да се превърне сам в една романтична наивност, от която има нужда изкуството. Спектакълът „Нагоре“ закри тазгодишното издание на One Dance Week. Направи гo категорично и с намигване, сякаш за да припомни нещо важно: летенето в създаването на какъвто и да е вид танц е необходимо – както за перфекционистите Stephen Petronio Company от Ню Йорк с амбициозния проект Bloodlines (включващ „Ледена примамка“ и „Тропическа гора“ на Мърс Кънингам и Триша Браун и авторския спектакъл „В движение“), открили тържествено на 9-и октомври, така и за шоковия „Второ тяло“ на тайванците от Anarchy Dance Theatre. А след като финалът на „Нагоре“ провокира момчета от публиката да направят свой опит за летене пред Дома на културата в Пловдив, значи нищо не е случайно на Фестивала за съвременен танц и пърформанс.
