Стратегията на деструкцията е неработещ инструмент с оглед на реализацията на целта за постигане на политическа мобилизация.
За никого не е тайна, че обичайната функция на професионалния PR е да гради положителен образ на политиците, да им помага да покачват обществения си рейтинг и респективно да получават високи електорални резултати. Съществува и т.нар. черен PR, при който се използват всевъзможни техники за дискредитиране на политическите опоненти. Практиката показва, че употребата му винаги е предизвиквала негативни резултати, на първо място – спрямо този, който го вкарва в действие, и на второ място – спрямо този, срещу когото е насочен. Близката българска политическа история познава един христоматиен пример – през 2001 г. Петър Стоянов извади компромат срещу Богомил Бонев преди първия тур на президентските избори; тогава Бонев отпадна още преди балотажа, а Георги Първанов спечели два последователни мандата. Знаково беше и поведението на Слави Трифонов двайсет години по-късно. Разбира се, няма място за паралели, защото Стоянов беше и си остава политик от съвсем друга величина и с коренно различен бекграунд; политик, който има реален исторически принос за овладяване на безпрецедентната политическа и икономическа криза през 1997 г. Трифонов извървя пътя от популярен шоумен до лидер на партията, която спечели първото място на изборите през лятото на миналата година и остана извън парламента сега. Той избра да следва линията на радикалната конфронтация с всички, разтури три състава на НС и изгуби възможността да пребивава цели четири години в изпълнителната власт. ИТН постепенно започна да се маргинализира, да се разцепва и да губи ключовите си кадри. Конфликтното поведение е изградено върху съвършено простия и добре изпитан модел на отрицанието – то тръгва по класическата схема на атака срещу елита като цяло и срещу отделни негови представители в частност, срещу партиите и институциите, за да достигне до оригинални метаморфози. Така във визията на ИТН става проблематичен целият политически модел, засилват се апелите за смяна на избирателната система и за преход към президентска република. Натрупват се множество емпирични доказателства, че стратегията на деструкцията е неработещ инструмент с оглед на реализацията на целта за постигане на политическа мобилизация, и въпреки това тази стратегия не се променя от ръководството на партията. Темата стои малко встрани от обекта на настоящата статия. Тук тя беше изведена като темпорално близък пример за деструктивните ефекти от употребата на черния PR.
Обръщайки се към актуалния контекст, забелязваме поредното проявление на еднотипна политическа грешка: партийните лидери (или може би пиарите, които стоят зад тях и ги съветват) смятат, че първостепенната задача в условията на криза е да отстояват собствената си идентичност, за да не пострадат техните формации от ерозията на общественото доверие. Защо дефинираме посочената тенденция като грешка? От една страна, политическата криза е продукт на кризата на представителството. Партиите не разполагат с необходимата легитимност, която да им позволи да влязат в коалиционно управление, базирано на радикалния компромис. От друга страна, на структурно равнище единствено голямата коалиция[1] би осигурила институционалната стабилност и би поставила край на поредицата от парламентарни вотове. От трета страна, ГЕРБ и ПП съзнават, че такава коалиция крие сериозен репутационен риск. Чрез нея те биха се превърнали в партии камикадзе, които се опитват да не взривят държавата. Оттук те предпочитат да изберат две различни комуникационни стратегии, които са еднакво непродуктивни, тъй като са базирани на конфронтацията и на манипулацията. Ако перифразираме Кирил Петков, действително изборът щеше да е между фалшивата и истинската диалогичност, стига да съществуваха обективни основания за провеждане на диалог. Анализът на поведението на лидерите на двете основни антагонистични партии би послужил като ключ към осмислянето на избрания модел на перманентна екстраполация на фундаменталните разделителни линии.
Бойко Борисов иска да се върне на власт и вижда, че не може да разчита на парламентарна подкрепа. След изборите той се превърна в инициатор на конкретна и последователна политическа стратегия, която се поддържа стриктно от основните публични говорители на ГЕРБ. Тя се състои от два основни манипулативни елемента.
Първият елемент е свързан с управлението на правителството на Кирил Петков и на служебните кабинети, назначени от Румен Радев. Отношението към тях е еднозначно негативно. Конституира се строго определена истина за реалността, чиято интерпретация е политически обременена и оттук съществуват достатъчно основания да се постави под съмнение нейната обективност. Дилемата е между факта като такъв с неговата обективна неопровержимост и индивидуалното възприятие, мнение или оценъчно съждение. Аналогиите с Лайбниц са неуместни поради специфичния философски контекст. Разграничението между истини на разума и истини на факта, използвано в следващите редове, е чисто публицистично. В нашия локален политически смисъл проблемът идва, когато обективният факт бива интерпретиран изцяло субективно. Например съждението, че правителствата на Кирил Петков и на Гълъб Донев са единствените виновници за високата инфлация е манипулативно, защото то не отчита ролята на външните фактори, които са я породили. В това съждение имаме едновременно и истина на факта (т.е. статистически регистриран и следователно обективно съществуващ значим инфлационен ръст) и истина на разума (т.е. натоварената с индивидуална субективност чисто политическа оценка на Борисов, която персонализира вината за влошените икономически показатели и цели да постигне пропаганден ефект). Известно е, че в света няма манипулация, която да не е базирана върху известна доза истина, границата става твърде тънка, буквално неразпознаваема за професионално неизкушените. Това е механизмът, чрез който неистината започва да звучи правдоподобно, да се превръща в теза или дори в кауза, обединяваща множество убедени ортодоксални последователи. Свободата и плурализмът на мненията в съвременния свят са станали утвърдени и общовалидни принципи. Никой няма монопол върху тях. Така едни ще вярват на Борисов, други на Петков, но демокрацията не позволява да се възприеме априори легитимността на дадена политическа позиция. Бърнард Шоу твърди, че „свободата е отговорност и затова толкова хора се боят от нея”. Известният афоризъм ни навежда към въпроса дали днешните български политици се страхуват от избора да поемат отговорността.
Вторият елемент от манипулациите на Бойко Борисов е проектиран в посока към бъдещето. Миналото и настоящето са свързани от една обща линия, дефинирана с термина „криза”. ГЕРБ иска отново да се завърне в управлението. Лайтмотивът на политическото послание на партията е да се направи голяма коалиция, за да се излезе от кризата. След като изяснихме целия релативизъм на съждението, е необходимо да се насочим към произтичащите от него манипулативни ефекти. Призивът за обединение има свои специфични особености. Очертава се следната конструкция: опонентите на ГЕРБ са докарали държавата до такова тежко състояние, че предсрочни избори сега са фатални. Единственият изход е да се състави каквото и да било правителство. Участието на първата политическа сила в съвместно управление с партии от кабинета „Петков” е тежък компромис, форма на съюзяване с врага, проява на воля да се излезе от икономическия крах. Образът на главния противник в лицето на ПП е очертан пределно ясно. Борисов декларира, че е готов на саможертва, че дори неговата група би подкрепила кабинет с втория мандат, ако се подпише предварително споразумение. Същевременно ярки публични говорители на ГЕРБ като Тома Биков и Делян Добрев обикалят медиите и обясняват как никога няма да гласуват за правителство на ПП, дори и да има такава повеля на партията. Поведението на тези фигури изглежда добре координирано и е малко вероятно да става дума за случайно разминаване с посланията на лидера. Докато Бойко Борисов се опитва да се представи като политик, заел позата на смирението, неговите приближени остриета заемат коренно противоположната позиция. „Разнобоят” е толкова синхронизиран, че не е в състояние да прикрие „невидимата” ръка на PR-а, която очевидно стои в основата на стратегията. Ползата, ако в дадения случай изобщо е уместна употребата на тази дума, би била в допълнителното ерозиране на доверието към ПП, но подобна тенденция не би донесла електорален позитив за ГЕРБ, така тя вероятно ще има деструктивен, а не конструктивен ефект.
Втората по големина парламентарна сила, която на теория би имала потенциален шанс да състави правителство, сякаш пое по пътя на ГЕРБ в сегашното НС и на ИТН в предишното, водещ до състоянието на тотална изолация. Трудно е да се сетим за значима политическа партия или институция, с която от „Продължаваме промяната” да не са влезли в конфликт. Това стана чрез натрупване на цяла поредица от опорки: ГЕРБ, ДПС, „Възраждане” и ИТН с активното съдействие на президента са свалили кабинета на Кирил Петков. Първите три от изброените формации сега разполагат с мнозинство и трябва да изградят новото управление. Корнелия Нинова е блокирала възможностите за коалиране след подкрепата на кандидатурата на Вежди Рашидов, а проруската ориентация на БСП е непреодолимо програмно различие. ДБ е дясна коалиция с консервативни нагласи по отношение на финансовата и социалната политика, които влизат в колизия с левите възгледи на ПП. „Български възход” няма ясна политическа физиономия, неговите позиции не са известни и липсва база за коалиране. Когато ПП вземе своя мандат, вероятно ще предложи правителство на малцинството. Почти е изключено да подкрепи третия, но смята, че България се нуждае от редовен кабинет, а не от избори. Дотук видяхме, че единият фронт е насочен изцяло срещу парламентарните партии. Но Кирил Петков, Асен Василев и приближените до тях водещи фигури отварят в публичното пространство и втори фронт, на прицел е подложен съставът на МС, назначен от президента. Служебните министри уволняват кадрите на промяната и връщат на предишните им постове отстранените висши чиновници на ГЕРБ. Управленските екипи на Гълъб Донев и на Кирил Петков взаимно се обвиняват в провал в отделни секторни политики. Ако съпоставим оценките за състоянието на бюджета на служебния и на последния редовен финансов министър, бихме могли да помислим, че става дума за две различни държави. От изброеното дотук е видно, че Петков и Василев успяха да си изградят вечни политически врагове. Конфликтните послания на партията, лансирани в медиите, са перфектно структурирани, артикулирани и аргументирани, а тяхната еднопосочност и синхронизация създава впечатлението за активна намеса на PR специалисти. Неслучайно започнахме анализа с ИТН, преминахме през ГЕРБ и завършваме с ПП. Общото между очертаните три стратегии е, че са базирани върху радикалното политическо противопоставяне, целят да постигнат висока степен на електорална мобилизация, а крайният резултат от тях е деструктивен. Респективно, наблюдаваме различни степени на интензитета на деструкцията, обусловени от степента на радикализация на отрицанието. Необходимо е търсене на алтернативен модел на поведение, който да постигне някакъв стабилен институционален баланс и да даде възможност за изход от кризата.
––––––––––––––––––––
[1] Според теорията в нея влизат първата и втората парламентарна сила, независимо от различията между тях. В случая става дума за ГЕРБ и ПП.
