0
1321

Subcase или цирк по никое време

2
Стокхолм, снимка Оля Стоянова

За фестивала на съвременното цирково изкуство в Стокхолм, липсата на граници между жанровете и свободата в интерпретациите.

„Фестивал на цирковото изкуство? Това е шега, нали?” Така реагират повечето хора, на които казвам, че отивам в Стокхолм на фестивала на съвременното цирково изкуство Subcase. „Значи със сигурност ще има клоуни и акробати, а също и разни номера на въжеиграчи и дресьори на животни?”

Всъщност и аз съм скептична – тук, в тази част на Европа циркът е преди всичко носталгичен реверанс към забравеното  изкуство от нашето детство – кръгла сцена, шатра и клоун с червен нос. На другия полюс са мащабните продукции и блясъка на Цирк дьо Солей или Цирк Елуаз. А по средата – между тези две крайности, сякаш няма нищо.

Subtopia ме опровергава още първия ден. В рамките на четири дни фестивала Subcase събира на едно място скандинавско съвременно цирково изкуство – напълно завършени продукти, които имат зад гърба си поне сезон сценичен живот и които биха могли да се играят навсякъде по света с успех, с представления, които са все още в процес на довършване и търсят екип или пространство за игра. Тук има продукции от Швеция, Норвегия, Дания, Исландия и Финландия, но всичко е доста условно, защото, както казва Кики Муконен, която е артистичен програмен директор на фестивала Subcase, „шведските артисти не са точно шведски, защото тук има хора от Германия и Гренландия, от Америка и Франция.” При всички случаи обаче пак имаме въжеиграчи и жонгльори, фокуси, акробатика и клоунада, но акцентът определено е другаде. Върху думата „съвременно”.

1
На територията на Subtopia – квартала на Стокхолм, където паролата е „цирк”. Сн. Оля Стоянова

Subtopia е главният организатор на този фестивал на северния цирк, но работи с помощта и на свои скандинавски партньори. Фестивалът не е само повод да се види нещо различно, но работи и като своеобразна артборса – търсят се международни партньори, правят се връзки с международните артпазари. Subtopia е специално място и това си личи. Сред блоковете и зелените площи ни посреща огромна скулптурна композиция: една синя ръка, балансираща с топка. С две думи – цирк. Самата Subtopia е квартал на Стокхолм, типово застроени предградия за хора на изкуството и въобще хора, ангажирани в областта на културата в различни форми. Нещо като малко градче в големия град, където трудно попадат случайни хора. Разполага с 14 000 кв.м. площ, където има място за всичко – за сцени за циркови представления и филмови студия, места за конференции и партита, жилищни площи и дори откривам няколко шарени каравани, в случай че още свързваме цирка с номадския начин на живот. В интерес на истината – караваните изглеждат повече като паметници на едно отминало време и нямат вид, че отново могат да тръгнат на път.

Добрата новина е, че съвременното цирково изкуство също няма много общи неща с класическия цирк, а по-лесно се откриват допирните му точки с модерния танц, уличния пърформанс или независимите театрални проекти. Въпреки това тук всичко се върти около думата „цирк”.

„Subtopia подслонява над 50 организации, компании и образователни институции, а 300 души идват да работят тук всеки ден”, казва Карин Лекберг, директор на Subtopia. От Subtopia им осигуряват административна подкрепа, студиа за репетиции на артистите, предоставят офис пространства, правят връзката между отделните артисти. „Ние не създаваме креативно съдържание – ние подкрепяме онези, които го създават. Понякога това е много важно”, обяснява Карин Лекберг.

Фестивалната програмата, която Кики Муконен изготвя за Subcase, е главно за публиката, защото според нея дори тукашната аудитория все още не е готова за съвременното цирково изкуство. „Правим нещата така, че да популяризираме шоуто”, казва тя. В програмата са включени повече от трийсетина събития – представления, семинари и дискусии. Приятната изненада е, че в тези спектакли го няма блясъкът на големите продукции като Цирк дю Солей, представленията са по-интимни, по-камерни и не държат да впечатляват с умения и ефекти. Независимо че с лекота демонстрират свободата на движение и възможностите на човешкото тяло.

Първият спектакъл е Ilmatila – композиция за въздух и пространство, на Илона Янти. Финландската танцьорка и въздушен акробат е завършила съвременно цирково изкуство в Circus Piloterna в Стокхолм и съвременен танц в Лондон, където получава магистърска степен по хореография. Казва, че винаги е обичала съвременния танц, но в него нещо не й е достигало, усещала е, че нещо липсва. „Просто един ден си казах защо да не пробвам да се кача на въже и да направя нещо различно”. След това се записва да учи цирк в Стокхолм и така започва всичко.

В 50-минутното шоу Ilmatila тя танцува изключително изящно на ръба на физическата издръжливост. Спектакълът е разделен на три части по 15 минути – танц в анимирана среда, въздушна акробатика на въже, а последният танц е на трапец, който е максимално близо до публиката и тя може да улови всичко – всяко усилие, всяко потрепване на мускулите. Въпреки това този спектакъл не е само демонстрация на високи технически умения, а работи с въображението и умее да разказва истории с изключителна техническа и естетическа прецизност.

Може би затова Илона Янти казва, че само работата върху първата композиция – 15 минутното парче Muualla, й отнема две години. Върху този проект Илона работи съвместно със своята приятелка архитект Тула Йекер, която създава необикновената анимация и графичния дизайн. Това е първата им работа – представлява въздушен танц върху сменяващи се анимирани картини, които променят перспективата и създават нова среда.

3
Water on Mars © архив Subtopia

На следващата вечер на сцената на Södra Teatern се качват момчетата от шоуто Water on Mars. Шведският театър има славата на едно от добрите артистични места в Стокхолм – построен е през 1852 г. и е най-старият частен театър в Швеция. И така – имаме жонгльори на една от най-представителните театрални сцена и възторжена публика, която реагира с бурно ръкопляскане и викове на всеки номер. Включително, когато номерът не стане и някоя топка се търколи на сцената.

„Хората често мислят, че жонглирането не е нещо сериозно. Не го приемат за изкуство, а гледат на него просто като на набор от технически умения, които могат само да ни забавляват”, обяснява Тони Пезо от Water on Mars. Трите момчета – Тони Пезо, Патрик Елмнерт и Уес Педън са студенти, завършват Dance Circus в Стокхолм и се качват на театралната сцена, без да разчитат на декор или на някакво специално осветление. Но имат на разположение достатъчно реквизит – кутии с рингове, топки и кегли, както и умението да правят истинско шоу.

„Опитваме се да покажем различните страни на жонглирането. Има различни естетики – едно е, когато правим шоу за парти за рожден ден, и съвсем друго, когато създаваме нещо ново и работим върху концепцията си. Ние самите имаме нужда да направим нещо различно”, казва Патрик Елмнерт.

Момчетата признават, че гледат на т.н. старомодно жонглиране като на трикове, които се научават и толкова. Те се опитват да надграждат това – стараят се да импровизират, търсят нови идеи, защото другото им се струва прекалено статично – идваш, жонглираш с кеглите и си тръгваш.

Признават, че разчитат на музиката – търсят онова темпо, което да им помага за жонглирането или акробатичните номера, и това е причината на сцената да звучат дори тиролските йодлери. На места момчетата имат вид на варвари, нахлули на театралната сцена, които мятат шоколади по публиката и се поливат с шишета вода, но това не е проблем – представлението е живо, в него има място за хумор и импровизация. Най-големият плюс е, че момчетата от Water on Mars работят с ирония и шоуто им не е демонстрация на високи умения в жонглирането, а е игра с тези умения.

5
Pinta, © архив Subtopia

Сигурно не е случайно, че фестивалът Subcase беше закрит със спектакъла на Zero Gravity CompanyPinta, на танцьорката Salla Hakanpää. Спектакълът е изключително естетическо преживяване, независимо, че  всичко, с което разполага, е черно пространство, едно въже в средата на сцената и литри вода, които в кулминацията се изливат върху танцьорката. Въздушният танц на Salla Hakanpää преобразява пространството – това вече не е сцена, а приказна история, танц над притихнало езеро, в което можеш да видиш отражението си, а в същото време всяко движение и всяко докосване на водната повърхността пораждат малки вълни или хиляди водни пръски и разрушават огледалния свят.

В Pinta си личи работата на целия екип. Онова, което е основният недостатък на повечето представления, които видях е, че за да се превърнат в истински завършен продукт, им трябва нещо още малко – понякога това е просто поглед отстрани, който да изчисти всички детайли, друг път –режисьорско решение. Актьорите обаче казват, че предпочитат да не работят с режисьор и сякаш трудно се разделят със свободата си – повечето от тях настояват, че имат нужда да импровизират и да усещат, че целият спектакъл е в техните ръце.

За разлика от останалите представления, в Pinta обаче си личи режисьорската работа – в екипа е финландецът Виле Вало, който е професионален жонгльор, но и с богат опит зад гърба си в различни проекти. А съвместната работа на целия екип е довела до този изключително силен и въздействащ спектакъл, защото със сигурност Pinta би могъл да се играе с успех на всяка театрална сцена по света. И може би не трябва да се затваря в тесните граници на цирковото изкуство, въпреки че на практика представлява точно това – въздушен танц на въже.

Според повечето артисти днес полето на съвременното цирково изкуство предлага благоприятна среда за нови интерпретации и за откриване на нови възможности. Затова е и трудно да се определят границите на съвременното цирково изкуство, защото танцът, операта, музиката или театърът са просто част от него. Трудно могат да се направят и прогнози за бъдещето му – дали ще продължи да се работи в посока ала Цирк дю Солей, които съчетават най-доброто от класическия цирк с модерните технологии, или посоката ще е друга и ще се върви към малки независими артпроекти, които се играят пред отбрана публика от ценители.

Трудно могат да се прогнозират тенденциите, защото в това отношение Америка, Западна Европа и Азия са съвсем различни светове с различни циркови традиции и различно бъдеще. Едно обаче е сигурно – повечето от актьорите бягат от пищността на традиционния цирков спектакъл – повечето от тях излизат на сцената без специални сценични костюми, не разчитат на декор или специални ефекти, но работят с по-дълбоки и внушения и техният продукт се доближава до цялостта на танцовия театрален спектакъл.

Общото между всичките артисти е разбирането им, че тяхното тяло е главният инструмент, който използват. Всички те са изкушени от това да отидат по-далече, да работят на ръба и на границите на възможностите си.

„Техниката е задължителна, процесът на работа трябва да е доведен до съвършенство, за да може след това цирковият артист да има свободата оттук нататък да започне да твори и да създава нещо ново”, казва Джон Пол Закарини от Университета за танц и цирк в Стокхолм. Той е независим хореограф и изпълнител, получил докторската си степен от Университета в Стокхолм в Катедрата по театрознание. В момента отговаря за цирковата специализация в магистърската програма. Според него класическият цирк е нещо, върху което трябва да се надгражда. Освен това той представя цирковия артист в една по-различна светлина, от тази в която са свикнали да го възприемат обикновените хора.

„Ако вземем група акробати и ги преместим в друго пространство, какво означава това”, пита той. „Те демонстрират как могат да си имат доверие един да друг и как си вярват. Има много правила в цирка, за да бъде представлението хубаво и успешно, но основното са комуникацията и доверието.”

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статия„Идеята” на един евразиец
Следваща статияПак и пак за Лора и Яворов