Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Димитър Кенаров, писател

Смятам, че обществените реакции по време и след демонтажа на Паметника на съветската армия бяха, за голямо съжаление, отражение на елементарен и все още дълбоко идеологизиран исторически дискурс в България. Мненията, които се чуваха, бяха основно „за“ и „против,“ разделени между ожесточена демонизация на комунистическия период и романтизираната му апология. Имах чувството, че последните три десетилетия не са случили и не са ни научили на нищо. Сякаш бях свидетел на историческа възстановка. Романът на Георги Господинов „Времеубежище“ за пореден път оживя: видях тези, които изпитват наивна носталгия по соца (младостта си), и онези, които изпитват носталгия по 90-те (младостта си). Всъщност в дебата за демонтажа не забелязах младежи, нямаше почти никой под 40. Спорът за паметника се водеше от една група хора с бели коси и друга група с прошарени коси. Онези, по-младите и по-шарените, за които паметникът (или Съветска на техния език) е пространство за скейтборд и кънки, за прайдове, за пиене на бирички в късните летни следобеди и за артистични акции с открито политически характер (антикомунистически, но и антикапиталистически), бяха напълно изключени от участие. В опит да се изтрият гласовете на миналото бяха изтрити гласовете на бъдещето.

* * *

Поставени сме пред свършен факт: основната композиция на ПСА беше демонтирана набързо и „на тъмно“, както това се случи с Мавзолея през 1999 г., без автентичен обществен дебат и без никакъв план какво трябва да има на мястото. Черно-бялата идеология на деня надделя за пореден път над идеята за усложнено градоустройство. Лично аз смятах, че паметникът просто трябваше да бъде официално преименуван „Слава на Украйна“. Това щеше да е едновременно артистичен акт и смела заявка на политическа позиция.

Понеже пропуснахме тази възможност (а и подобен тип авангардно мислене не е на мода), най-добрата идея според мен е скулптурната композиция в западната част (която стана международна известна след акцията на Destructive Creation „В крак с времето“) да бъде запазена като свидетел на цялата история на дебата за ПСА и в същото време да може да бъде ползвана за други артистични акции. Останалата част от Княжеската градина бих искал да се превърне в най-големия скейт парк на Балканите. Така възрастното поколение, което отне мястото за скейт и кънки на младите, ще може да се реваншира поне малко. Всякакви други идеи, свързани с изграждането на нови паметници на същото място, ми се струват абсурдни. Ако ще махаме ПСА, поне да махнем и идеята за паметници изобщо.

* * *

Честно да си призная не се интересувам особено къде ще бъдат пренесени фигурите и скулптурните групи от ПСА. Тяхната артистична стойност извън контекста на оригиналното им пространство не ми се струва особено голяма (макар и да има авторска творба на Васка Емануилова). Така нареченият Музей на социалистическото изкуство, който всъщност е едно гробище за старо желязо без никаква контекстуална информация (дори някои от табелките с имената на автора и композицията са вече изчезнали), всъщност показва колко ужасно неадекватно е курирането на история (и изкуство) в България. Правят се музеи за отбиване на номера, колкото да кажем, че имаме отношение към историята. Всъщност ние никак не обичаме историята. По този начин сме унищожили почти цялото османско наследство на София след Освобождението. Така комунистите са унищожили голяма част от красивата предвоенна архитектура. Така правим и ние днес с комунистическото наследство. Така, предполагам, ще правят и нашите деца с нашите собствени паметници. Имаме, струва ми се, комплекс за малоценност към историята. Запазваме само това, което ни допада; другото го унищожаваме. Но историята е палимпсест върху мръсна, окървавена кожа, а не красива калиграфия на чиста страница. Да приемем историята си (лична и обща) с всичките ѝ големи травми, е начин да я надмогнем. Другото е бягство от себе си.