Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Изложба „Бистра Винарова-Радева (1890–1977). Отвъд портрета“, куратор Пламена Димитрова-Рачева, 7–30 ноември 2025 г., Национална галерия/Двореца

След мащабната ретроспектива, осъществена през 2013 г. от куратора Пламена Димитрова-Рачева, втора изложба търси мястото на Бистра Винарова в българското изкуство, като предлага нови перспективи за неговото разбиране. Този път виждаме концептуално изследване на портрета с цел осмисляне на биографията на Бистра Винарова и писателя и дипломат Симеон Радев в широк културен контекст.

Проблемният подход към изложбата гравитира около въпроса: Какво означава „отвъд портрета“? Отговорите откривам в няколко посоки.

Портретът като документ – произведенията са представени в контекста на документи, писма и фотографии, съхранявани в Централния държавен архив. Връзката между архивните материали и картините създава многолик разказ за събития, места и хора, изпълнили живота на Бистра Винарова-Радева и Симеон Радев.

Портретът в творческото развитие на авторката. В ранните ѝ работи се наблюдава силно увлечение по експресионизма и кубизма. Тези особености, повлияни от обучението в Германия и Австрия, постепенно отстъпват място на фин психологизъм, примесен с романтично-символистични нотки и емоционална дълбочина. След 1940 г. в творбите ѝ се проявява синтезирана образност. Запазва се пиететът към цвета (далечен отзвук от уроците на учителката ѝ Елисавета Консулова-Вазова), но постепенно колоритът става по-сдържан, тематиката се променя, ролята на контраста се тушира. Бистра Винарова отразява в творбите си промяната, обусловена от новата политическа ситуация в България. Така времето се оказва стилово уплътнено и естетически осмислено в произведенията ѝ.

Портретът и паметта – как образите съхраняват личната и колективна памет и как реконструираме епохата от хоризонта на днешния ден. Бистра Винарова изобразява майка си Eлиза Винарова, съпруга си Симеон Радев, братята си – Борис и Александър, сина си Траян, приятелката художничка Зоя Паприкова, интелектуалката Ивон Попова, проф. М. Минков, поета Райнер Мария Рилке, писателя Никос Казандзакис… Портретът се превръща в прочит на епохата, преодолявайки границата чуждо-родно и усещането център-периферия.

Портретът и жената художник – става дума за себеосъзнаването на жената творец с европейско образование в патриархална културна среда. Бистра Винарова, получила ранно признание в европейски артистични среди, се оттегля от активния художествен живот в момент, когато модернизмът в България започва да се институционализира. Това оттегляне не е доброволен отказ, а социално наложена роля, обусловена от дипломатическата кариера на съпруга ѝ. Творческата ѝ идентичност се подчинява на семейната и политическа логика. Периодът от 15 години (1925–1940) е симптоматично явление, което разкрива структурни зависимости между пол, професия и културна видимост. Винарова живее в културни столици, но не като артистка, а като дипломатическа съпруга. Това създава парадокс: тя е в центъра на европейската култура, но в периферията на художествения живот. „Отсъствието“ може да се разглежда не като празнота, а като „пауза“, в която творчеството съществува, но не циркулира. Това позволява да се мисли за художествената продукция не само като резултат, но и като процес, зависим от социални, политически и лични обстоятелства. В този смисъл Бистра Винарова може да се разглежда и като фигура на „невидимата модерност“. Липсата на изложби, публикации и критически текстове за този период води до своеобразна „тишина“, която затруднява реконструкцията на творческата ѝ еволюция. Точно затова изложби като „Отвъд портрета“ са изключително ценни, тъй като валидират културната памет и разкриват поле за бъдещи изследвания и интерпретации.