Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Владислав Христов разговаря с Калин Николов за художника Борис Димовски, чиято стогодишнина отбелязваме

Един век Борис Димовски и въпреки че той от 18 години не е между нас, творчеството му продължава да вълнува. Защо е важно днес да пазим паметта за Борис Димовски?

Можел е да бъде художник с модерна интелектуална идентичност, да атрибутира стилови характеристики, все още непознати у нас. Краят на 50-те години е абсолютно благоприятен за подобни действия, Източна Европа се възражда след периода на сталинизма. С няколко минорни живописни нюанса и начупени линии се е влизало в новата класика. Обаче е избрал да си остане във вестниците и списанията и да илюстрира книги. На по-късен етап рисува и стенописи, на няколко пъти сценографии. Всичко това вкупом при него се явява и някак текстово; независимо че буквите ги няма или когато ги има, те са „вплетени“ сред образи. Зрителят чете нарисуваното. Тоест Борис Димовски сътворява рисунки, които няма нужда да бъдат търсени в някакви експозиции. Те сами си намират който им трябва. Крайният резултат е, че неговото изкуство не поставя граници относно разрешенията за ползването си. То се явява най-народовластният вариант на графичното у нас. Обобщено казано, времето му се е намирало между скептицизма и надеждата и той едва ли е могъл чрез изкуство да заличи подобни маркери. Но нарисуваното от него натежава към надеждата, свободомислието и разпознаването на индивидуалното.

Какво е най-важното, кое е основополагащото, което е нужно да запомним за тази космополитна личност?

Въпреки че Димовски рисува почти все едни и същи балканци в народни носии и чрез тях виждаме панелното му време (и нашето такова), по същността си той е космополит. Дори когато някой от овчарите има в ръцете си транзистор, чувството е, че нашенецът държи важен елемент от свободата си: няма граници за радиовълните, те могат и през Берлинската стена да излязат. И оттам да дойдат към нас. Човекът – не. Героите му са тъжни. Димовски издаде книжка със свои мисли и афоризми: „Българинът е раздвоен човек: Европа ни съблазнява, но Азия ни държи“ е един от тях. Обичаше да цитира латински думи, които са пуснали корени в неговото родопско село Яврово, над Асеновград. Казваше, че там са съхранени спомените за пребиваването на кръстоносците от края на XII век. Явровци ги наричали „францалиете“. Тези мъже в желязо били наложили на населението да ги посреща със софри на главите, за да не се спират и от конете да си набождат яденето с шишове и ножища. За да се предпазят от тях, жителите на селото в ония времена построили четири кулички в четирите му края – казват се Кичър, Батив дол, Свети Архангел и Друма. При нашествията на кръстоносците съгледвачите от тези наблюдателници свирели с особени пищялки, а населението на Яврово при такива случаи се укривало в гората. „Селски“ римейк с драматургична емоционалност. Ернст Гомбрихт, големият историк на изкуството, е писал за Брьогел: „Той рисува селяни, които се веселят, пируват и работят, и затова хората започват да го смятат за един от фламандските селяни. Това е често срещана грешка, която ние сме склонни да правим за художниците“. И Димовски го имат за карикатурист с битов мизансцен. Но не е така.

През октомври на екран излезе документалният филм „Борис Димовски, несъгласният“, на който сте сценарист. С какво всъщност не беше съгласен големият ни художник?

Който го познава, знае, че той си позволяваше неуважение към играта да минава за жертва. Но също така и да се прави на съдник: примерно, заради това, че нещо му е било отнето. Изкуството му има своята естетическа норма, но също така нравствените ориентири там са уточнени. Борис Димовски е много самотна фигура в изкуството ни.

В какъв момент решихте да направите филма? Какво ви водеше по време на работа ви с режисьорката Ралица Димитрова?

Намерението бе за съвсем различна тема. В разговор с Виктория Далчева, дъщерята на големия поет, извадихме на светло идеята да се осъществи филм или предаване за американския художник Франсис Дейвис Милет, прекарал Руско-турската война у нас. Неговите рисунки и текстове според Енциклопедия „Британика“ са приемани за много достоверни свидетелства относно събитията. Кум му е Марк Твен, чиито писма от САЩ са адресирани до Добруджа. Милет загива на „Титаник“… Ангажирани бяха американски историци и изкуствоведи. Но практически осъществяването се оказа сложно и скъпо. Неочаквано от институциите дойде предложението за Борис Димовски и неговата 100-годишнина. А Ралица започна веднага, още преди да има финансова яснота. Трудността бе друга. Почти всички от неговите приятели и колеги вече не бяха налични.

Идеята на филма е не само да бъде съхранен споменът за личността на Борис Димовски, но и да се отвори своеобразна врата за взаимодействие на творчеството му с настоящето. Как си представяте Димовски в днешно време? Щеше ли да запази същия нерв спрямо заобикалящата го реалност?

Той бе художник, който живееше в реалността. Едва ли би се променил и в днешно време. В неговия квартал съществуваха две пожарни, една църква, магазини със складово предназначение, закусвалня като онези на малките гарови перони и по-нормална, продаваха се на едно място дори юзди и синци. Гърмяха няколко дървообработващи цеха във вътрешните дворове, на изоставен калкан тренираха милиционери. Единственото изключение сред обитателите е бил един заместник-министър, който бързо се преместил другаде след назначението си. Но на самия Димовски друго пространство не му трябваше. Семейството му имаше няколко квадратни метра (една трета от нормална квартира) и бяха обикновено осем души, но понякога и дванадесет. В кухнята леглата бяха на два реда. Беше човек, който вярва, че потенциалите на личността спрямо доброто или злото зависят от самия човек.

Били сте ученик при първата ви среща с Борис Димовски, с какво ви впечатли най-много той?

Мисля, че бе грешка да настоявам да види рисунките ми. Било е много рано за това. През декември 1973 г. отидох при него, воден от един мой съученик, сега известен художник, Румен Рачев, родителите му работеха във вестник „Труд“, където работеше и Борис Димовски. Исках това да е много важна среща за мен. Рисувах карикатури. И дори измих косата си, да бухне, да съм модерен като бийтълс. Беше страхотен студ. Самото това илюстрира суетата ми. От друга страна, около нас се правеше твърде много изкуство и то ни се виждаше достъпна високоинтелигентна сила, която сякаш не изисква толкова много усилия. Шаблонът на изискванията го превръщаше в нещо тривиално. В подобен лабиринт Димовски фактически бе различният художник. Поне тук не бърках. Той не бе лек учител, бе много скъп на надежди. Спомням си, че между другото каза в тази първа среща: „Сега не е време нито за хумор, нито за сатира“. И сякаш не препоръчваше карикатурата. По-скоро младият човек да намери атмосфера за приятели, за любов, да изгради чрез културата обективност и широк поглед. И над всичко останало да владее професионално рисунката.

Приятелите на художника го помнят като скромен, но безпощаден в оценките си. Вие като каква личност ще го запомните?

Всъщност през 1968 г., когато неговата слава нараства, Секретариатът на ЦК на БКП прави предложение към СБХ да бъде оформена отделна секция за карикатуристи. На практика точно там вградиха изкуството му като техен враг. И основната част на действията им бе да размиват неговия авторитет. А той, уж вече изолиран от този род организиран творчески живот, всъщност имаше контакт с много художници. Съветваха се с него, търсеха го да им намира печатарски мастила, представяше ги по редакции, запознаваше ги с издатели. За него нито един съюзен художествен критик не е написал нещо повече от няколко реда по медийните стандарти. Това много говори. Но пишеха Йордан Радичков, Марко Ганчев, Борис Делчев, Стефан Продев, Илия Пехливанов. Никакво високомерие нямаше в него. Казвал ми е: „Ние да не се вайкаме! И като правим нещо, е отразявано, и публикуват често нещата ни. А има много ценни творци, за които никога не се е появявал и ред“. Той притежаваше само една малка картина в дома си, на неизвестния и днес напълно забравен художник Константин Матронов, негов приятел от Пловдив. И го ценеше. Матронов му беше връстник, беше израснал около Златю Бояджиев, Бараков и Перец. Смилал им е боите, помагал за рамките, за опъването на платната.

„Нашият народ плаща каквото е проспал. Както изпусналият влака тича с изплезен език, езикът на народа още дълго ще му виси по този начин. България не си е доцарувала, а нашият народ не си е доробувал“, това е цитат от ваше интервю с Борис Димовски, което наскоро публикувахте за първи път. Как направихте този ваш импровизиран разговор?

В редакциите се знаеше, че сме близки, а той не бе напълно достъпен. И малко ми поизвиха ръцете. На мен щял да даде интервю. Казах му и нямаше проблем. Определи да се видим привечер, след заседанията на парламента. Намерихме едно тихо кафене. Записвах всичко на празни макетни листове. Навсякъде, да речем най-вече в медиите, той се представяше като умерен оптимист. Но това е, за да не плаши масовия човек, свикнал на сигурност. Оптимизмът не е задължително да се представя като игнориране на нихилизма или на грозните страни на човечеството. Беше реалист и много богат на факти, но в този ни разговор е направил обобщения. Иначе в заседанията на БСП и парламента си е служил с много примери, с конкретика. И тези му изказвания бяха засекретени. Смущаваше спокойствието на политическите сили. Спомням си един негов разговор с Жельо Желев и още няколко души за митниците, на който съм бил свидетел. Уверяваха го, че тази институция вече е в сигурни ръце. А той твърдеше точно обратното…

Какво отношение имаше Димовски към сатирата? Беше ли тя за него форма за съпротива?

Смяташе изкуството за език на гражданското мъжество. Когато прочете книгата „Спомени на един търговец на картини“ от Амброаз Волар, му направило впечатление суетенето на Дега около рисунките и пастелите в ателието му. Струваше му се някак скъперническо. Разбирането му бе за повече прямота, за рисуване не за себе си. Някъде се заблуждаваха относно състоянието му. Живописецът Генко Генков например веднъж ми каза, че Димовски ходи скромно, но има той парици! Хубаво, но за книжката с габровските вицове веднъж бе взел обикновен хонорар и толкова. Изданието има в годините над два милиона тираж. За проекта на прочутите сувенирни чаши за кафе, двойните, получи 70 лева. За „Люти чушки“ казваше, че никога не е получавал хонорар, дори при следващите издания след промените. От голяма част от изданията, включително с негови илюстрации към Блага Димитрова и акад. Поликаров, не получи нищо. Издателствата се местеха на други адреси, променяха се имена, катастрофираха проекти, на думи издаващите го все бяха по-бедни и от него.

Освен за скандалната за времето си книга на Радой Ралин „Люти чушки“ Димовски е рисувал и карикатури срещу сталинизма. Познаваме ли добре творчеството му?

Неговото творчество е непроучено – и защото не е било обект на изучаване, и защото е огромно. На 23 октомври т.г. бе открита изложба от негови творби в Дома на хумора и сатирата в Габрово. Лично за мен бе особено интересно да чуя как кураторът на изложбата Красимир Илиев разказа за гоблена, на който Адам и Ева затварят ябълките на познанието в буркани като компот. Един процес, свързан със старата практика да се архивира обяснението на битието хем от пестеливост, хем да го наглеждаме в мазето ни. Илиев определя Димовски като много актуален и в момента. Също и в Пловдив, в къщата на Верен Стамболян, сега е подредена негова изложба. Там е показан шарж на Павел Матев, чийто Пегас, без криле, пие отпадъчните води от заводски инсталации. Такава е и този род поезия, захранена с шлаки. Да зашлевиш с подобен подтекст един министър на културата! Моята мечта е изкуствоведи и социолози да открият и разчетат заложеното съдържание в рисунките на Димовски.

Отвъд етикета „народни любимци“, Борис Димовски и Радой Ралин оставят следа като двама от малцината творци, позволили си да надигат глас срещу режима. Какво им е струвало това?

Всъщност в тази си част подобен разговор щеше да придобие различно, дори неочаквано съдържание, ако Борис Димовски бе тук и сега. Щеше да заговори за Челкаш, Валери Петров, Емил Манов, Хаим Оливер, Пламен Цонев, Дарина Герова, за художници като Борис Ангелушев и Петър Младенов, Атанас Пацев от неговото поколение. С пиетет за обществената им смелост. Преди всичко за доста редактори и издателски работници, без които авторитетът на „малкото дръзнали“ отива на кино. Той е бил приет в СБХ по предложение на художника Александър Денков, който пък като млад е правел карикатури във вестника на Никола Петков. Много остри, в които съветската армия е брутална. Ще попитате: как са оцелявали? С острота. Димовски, като секретар на секция „Графика“ в СБХ до 1968 г., дава рамо на таланта, посочва факти за демагогия и двойни стандарти. Правеше го и след това. В онзи ни разговор той казва: „Да не мисли читателят, че това, което говорим, се отнася само за външнотърговските другари! Наказани да бъдат най-приближените химикалконосци и четконосци, които правеха мозайките на Бузлуджа, грандоманските изяви в НДК, в Бояна, мавзолея и на много други официални места. СДС не дооценява тези пропуски, улисан в големите задачи. То е равносилно да подценяваш, че оставяш капчука на тавана да руши къщата, а бравата трябва да се смени. Ето в това е този объркан алгоритъм, да знаеш кое първо, кое второ, кое трето…“. Развита или обяснена, тази му мисъл ще срещне факта, че и до момента няма обективна оценка на този род култура. Но всъщност авторите ѝ са белязани като майстори, големите, факлоносците на духа. Доказателства не трябват.

„Страхът идва от широките пълномощия на технокрацията“, казва Димовски, а тази негова мисъл става все по-актуална в наши дни. Реалната опасност от зараждането на нова „мека“ диктатура вече е надвиснала над страната ни. Кои уроци от тоталитарното ни минало не успяхме да научим?

Той смяташе, че промяната е проспана още преди да стане. И възцарилите се фактори, от ляво и дясно, се занимават театрално с влизането си в историята повече, отколкото с навлизане в проблема на националната ни съдба. Чудесна почва за маниакалността на отрочетата аматьори.

Бих искал да поговорим за дейността на Димовски като секретар на секция „Графика“ при Съюза на художниците. Какво успява да постигне той на този пост?

При него Димитър Казаков става член на СБХ, с неговата подкрепа. С негово писмо запазените рисунки на Райко Алексиев влизат в Държавния архив. По негово предложение Григор Спиридонов получава награда за графиките си, посветени на Априлското въстание (бащата на Спиридонов изчезва след 9 септември 1944 г. и той е приет за студент с непълни права, постоянно преследван заради този факт). На първата изложба у нас, посветена на рисунката като жанр, Димовски внася постъпилите за участие творби на общо събрание. То да бъде журито. Както споделяше печатарят от графичната база Тането, „мафията се изяде“…

Борис Димовски ви подарява философски книги от своята библиотека, сред тях са творби на Ясперс и Бердяев, в които има много подчертани от художника пасажи. Един от тях, на Бердяев, гласи: „Средният човек на социалната посредственост е тържествувал“. Този среден човек продължава да властва и днес. Какъв е изходът? Как можем да излезем от омагьосания кръг на посредствеността?

Когато е чел Карл Ясперс, си е подчертал изречението: „Никоя държава, никоя църква, никое общество не осигурява абсолютна защита“. Следователно само трагичното съзнание на индивидуалността има смелостта да изнася на показ съмненията си над формите на държавността. И да осъди в нея мотивите на груповото его. Подчертава си: „човекът търси спасение“. Търси обективна гаранция за сигурността на съществуването си. И понеже Димовски и преди да е чел Ясперс, вече е доказал с личния си живот, че е немислимо да се противопоставяш на реда и да получиш благословия за това свое дело, той до последно ще рисува именно своето противопоставяне. (Подчертава още написаното от Ясперс, че именно философията е „аналог на спасението“.) Мисля, че няма да можем да излезем от омагьосания кръг, за който говорите. Държавността и административността са били сред капаните и ни останаха като наследство. Властта и медиите си имат своя „култура“. Кой друг така мащабно стимулира чалгата?

В края на разговора нека се върнем към „Борис Димовски, несъгласният“. За хората, които са съвременници на художника, филмът би възродил спомените, но какво би дал на младите зрители, които слабо или изобщо не познават личността и творчеството му? Какво бихте казали вие самият на младата публика?

Нека филмът ги подготви, че изкуството може да бъде непризнато и дори обстрелвано. Да бъде апокрифно. Човек би трябвало да мисли отрано за предстоящото. Карикатурата на Борис Димовски заобикаля етикетите и е нещо като акустична версия на обществената тишина, която обаче не е мълчание.

Калин Николов е роден е през 1956 г. в София. Завършил е ВИИИ „Николай Павлович“ (1983). Уредник на Графичния кабинет на Националната художествена галерия. Имал е редица самостоятелни изложби в България, Германия, Сърбия, Гърция. Работи в различни области на изобразителното изкуство, автор е на многобройни изследвания, в това число монографии и студии за художниците Васил Иванов, Атанас Пацев, Жорж Папазов, Любомир Далчев, Михаил Симеонов, Борис Димовски и др