Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

Когато бях дете, моите естонски братовчеди, малко по-големи от мен, се притесняваха за своя ръст. Техният баща беше нисък и децата му се питаха дали и те ще останат ниски. Не се случи така – техният баща беше с една глава по-нисък от мен, но неговите наследници израснаха много по-високи от мен.

Имаше причина баща им да е толкова нисък. През март 1949 г. Съветският съюз депортира 20 073 души от окупираната от него Естония. И той – 14-годишен, е един от тях. В Сибир той оцелява, като се храни с обелки от картофи, лишава се от няколко сантиметра на ръст, но за разлика от много други, се връща. Детската смъртност сред депортираните е висока.

Лагерната система, станала известна като ГУЛаг и създадена да просъществува вечно, е премахната след смъртта на Сталин през 1953 г. и затворниците са освободени. Повечето от тях нямат домове, където да се завърнат. Имуществото им е конфискувано. В домовете им в Естония са се нанесли руснаци. В Сибир моят чичо, както другите депортирани, научил руски, но това не му помогнало. Понеже приключил с училището, когато бил отвлечен, той нямал диплома. Накрая успял да получи място в една автошкола, чийто ръководител съчувствал на бившите лагерници. Не всички проявявали такова разбиране – повечето избягвали контакт с хора, които носели стигмата врагове на народа. С шофьорската книжка той успял да си намери работа в лагер за дървосекачи, където карал камион.

Произходът като единствено престъпление

Моят чичо не е депортиран, защото е извършил нещо. Като тийнейджър той нямал антисъветска дейност. Не бил от Съпротивата като моя дядо. Не бил като братята на моята баба, които воювали срещу окупаторите и когато НКВД започнал да ги преследва, се самоубили. И не бил като брата на моя дядо, също отвлечен – но като възрастен, в чието досие е отбелязано все пак, че е осъден за престъпления срещу СССР. Моят чичо никога не е бил осъждан в съветските показни процеси. Отвлечен е като дете по една-единствена причина: бил е естонец, син на естонски родители, дете на човек, който години по-рано попада в лагер заради съпротива срещу съветската окупация.

Стигмата на депортацията преследваше чичо ми през целия му живот. По време на перестройката мнозина бяха реабилитирани. Вече можеше да се говори публично за съветския терор. Но дори когато говорехме с тези хора, използвахме евфемизми като „студената страна“, а не думи като „отвличания“. Говорехме за хора, които са били „отведени“, и никой не трябваше да казва къде са отведени, всички ние знаехме къде.

След руското нападение срещу Украйна отвличането на украински деца излезе наяве и предизвика световен отзвук. Изненадах се обаче колко бързо темата изчезна от медиите и политическите дискусии. Неотдавна срещнах журналистка, която беше учудена от речта ми за депортациите, защото мислеше, че проблемът вече е решен. И когато я попитах как е стигнала до това заключение, тя отговори, че когато се случи нещо подобно, очакваме от правителствата и институциите да разрешат проблема, а щом вече не се говори за това, предполагаме, че точно така се е случило, защото в противен случай щяхме да продължим да получаваме информация.

Малко деца се завръщат

Откакто след анексията на Крим през 2014 г. Русия започна с депортациите, се опитвам да разбера защо се обръща толкова малко внимание на това престъпление. Досега около 35 000 украински деца са отвлечени в Русия и малцина от тях са успели да се завърнат.

По време на съветската окупация на балтийските държави се опитвахме да се защитим, като използвахме евфемизми и четяхме между редовете. Заради Желязната завеса ние изгубихме петдесет години, без да успеем да закрепим нашата история, важните за нас събития, нашите големи разкази в западното съзнание.

След като естонците получиха своята независимост, те веднага започнаха да се освобождават и от езика на СССР, но междувременно стана ясно, че това не е достатъчно. Западните страни бяха възприели руската колониална гледна точка още в царската епоха и съветската ера нищо не беше променила. В балтийските страни разказите за депортациите бяха сред най-важните разкази за идентичността ни, ала за Запада те не съществуваха или просто бяха част от местната история. Бившият Източен блок – който представлява половин Европа – има опит с две различни тоталитарни системи, но този опит все още не е признат за част от общия разказ на европейския континент. Не е станал исторически спомен на цяла Европа.

Ясен избор на думи

Украинците с право определиха започналите депортации като отвличания и похищения. Това са ясни, точни и разбираеми думи. Умен избор, защото украинците трябваше да разпространят информацията за случващото се по начин, разбираем за хора, които нищо не знаят за украинската история и за предишните депортации, но и за хора, които несъзнателно са възприели руската гледна точка. Ако знаех, щях да избера точно тези думи преди двайсет години, когато започнах да пиша по темата.

Но не бих могла да го направя, защото когато след 2000 г. бяха публикувани първите ми книги, Русия вече беше започнала битката срещу историята и фактите. Един от руските подходи да се отрича истинската същност на депортациите е подигравката с жертвите. Когато започнаха съдебните процеси срещу замесените в депортации в Естония, руските медии ги превърнаха в цирково шоу, в което русначета носеха карамфили на извършителите и ги почитаха като герои. Вероятно ще разберете какво сме чувствали, ако ви кажа, че ние приемаме отричането на депортациите също толкова сериозно, колкото и отричането на Холокоста.

Ала имам чувството, че никой друг не се отнасяше сериозно към руските дезинформационни кампании. Когато нападна Украйна, Русия дори използва формулировки на путинските активисти от времето, когато започвах да пиша за депортациите през 40-те години. Те наричаха тогавашните лагери „летни лагери“, а отвличането – „лятна ваканция“. Днес Русия краде украински деца под предлог, че ги изпраща на ваканционни и летни лагери. Тя може да го прави, защото никой в международен контекст не се противопоставя на изопачаването на историческите факти…

През последните две години Путин лично е предложил законодателни промени, които облекчават бързата натурализация на украински деца, и е предоставил държавни средства за финансиране на тези инициативи. Децата са приютявани в институции под президентско управление, а президентската администрация е финансирала изграждането на база данни за осиновявания. Участието на службите за сигурност е интегрална част от операцията.

Три вълни на депортация

Не за пръв път Украйна е жертва на такива престъпления, извършени от същия агресор. Между 1925 и 1941 г. тя е подложена на три вълни на депортации, които имат за крайна цел „деукранизация“ и в които са отвлечени 10–20 процента от населението.

В Естония първите масови депортации са през юни 1941 г., при тях една трета от отвлечените са деца и младежи. В мартенските депортации, чиято жертва е моят чичо, съотношението е същото. Подобни операции са проведени по същото време и в другите окупирани от Съветския съюз балтийски държави, но и преди съветската епоха Русия е преследвала империалистическите си цели с помощта на мащабни депортации.

И от Финландия са били отвличани деца. Нашата приказка „Брезата и северната звезда“, написана от Сакариас Топелиус и публикувана през 1852 г., се основава на истинска история за деца, които по време на руската окупация на страната са отведени като роби в Русия. Тогава не е имало железници, по-късно използвани за масовите депортации. А през 40-те години не е имало достатъчно самолети, за да бъдат депортирани десетки хиляди души, но е имало влакове и вагони за добитък. Системата продължава да се развива: депортираните са изпращани там, където има нужда от тях. През 40-те години е имало нужда от работници в мините и жп строителството. Днес заради демографските проблеми интересът е насочен към децата и вместо депортираните да са изолирани в лагери или колонии, както преди, те са асимилирани в руското общество. Ала и двата метода имат една и съща цел – да се изличи националната идентичност на засегнатите групи – и поради това са геноцидни практики.

И днес насилствените преселвания са основна съставна част от имперската политика на Русия. След отстраняването на групи от населението, които са нежелани от окупационните войски, идва следващата фаза – руски заселници заменят депортираните общности. Този метод е използван при окупирането на балтийските държави. Същия метод Русия прилага и на териториите, отнети от Украйна.

През 1945 г., когато светът празнува края на Втората световна война, а в Естония е започнала втората съветска окупация, естонците са 97,3% от населението. През 1989 г. делът им е спаднал до 61,5%. Това показва колко ефективен е този руски метод на колонизация, ала по времето, когато аз бях ученичка, изобщо не се говореше за това. Когато правех проучвания за моя дебютен роман, не намерих нищо в Гугъл за руския колониализъм. Докато следвах в Хелзинкския университет, нямах лекции за руския колониализъм. Когато се занимах с науките за пола, деколонизацията беше актуално понятие, но не и по отношение на Русия и Източна Европа. Ставаше дума само за западния презокеански империализъм…

Когато попитах моя приятелка от Украйна защо според нея западната реакция срещу депортациите е толкова плаха, тя мрачно отговори: „Все още ни мислят за руснаци“. Ако това е вярно, влиянието на колониалната асимилаторска политика на Русия е по-голямо, отколкото се смята, защото засяга не само хората в контролираните от Русия територии, но и хора, които живеят извън Русия. Тя е повлияла и на тяхното мислене, на техния светоглед, ценности и морални критерии.

Ефектът от руската колониална политика е толкова голям, че западното говорене не засяга основния аспект на войната, нейната същинска причина, с която депортациите са непосредствено свързани. Ето защо реториката за мир, която се фокусира само върху границите, няма да доведе до траен и справедлив мир. В сърцевината на войната е политиката на идентичност: украинците не са руснаци и не искат да станат руснаци, докато Русия иска да ги принуди на всяка цена да станат руснаци. Затова и отвличанията на деца са в центъра на конфликта – Русия краде украински деца, за да ги превъзпита в руснаци. И тя го прави съвсем открито.

В Съветския съюз депортациите лесно можеха да се скрият. Нямаше комуникация с външния свят, писмата се цензурираха, човек не можеше да се доближи до депортационните влакове, не можеше да се качи в тях, нито да ги снима. Днес целият свят може да наблюдава действията на Русия, сателитни снимки показват автобуси, които очакват на летището децата, докарани от президентския самолет. Русия обаче нарича депортациите „евакуации“ или „спасителни мероприятия“. Тази тактика – да се маскират отвличанията на деца като благотворителна дейност, съвпада с всеобхватния разказ на Кремъл, който представя Русия като спасител.

Посред бял ден

Тази информационна дейност вероятно е една от причините за слабата реакция на западните държави. Може би един президентски самолет е твърде необичайно транспортно средство за отвличане на деца? Или причината е в това, че тези престъпления се извършват посред бял ден? Защото кой би извършил безсрамно престъпление пред очите на всички, посред бял ден?

Или може би Русия експлоатира легендата за „голямата лъжа“: според Адолф Хитлер хората могат да бъдат накарани да повярват в една колосална лъжа просто защото не могат да повярват, че някой има нахалството да изкриви истината по толкова чудовищен начин.

Или слабата реакция произтича от това, че хората на Запад не разпознават престъплението. А който не е в състояние да идентифицира престъплението, не може и да реагира на него.

В балона на науката

През годините съм участвала в многобройни конференции за престъпленията на комунистите, ала едва при последните депортации ми стана ясно, че се движа в един балон. Изследванията в определена област не се превръщат във всеобща осъзнатост. Информацията не е знание. Знанието не е равно на всеобщо разбиране.

Без осъзнаване на тези престъпления не можем да видим предупредителните сигнали, а това не е възможно и ако не виждаме историческата връзка между настоящите и предишните депортации. Ако не знаете, че това вече се е случвало, не можете да разпознаете модела, не можете да видите контекста, традицията, която позволява такива практики. А ако не виждате това, тогава не разбирате, че не просто трябва да върнем отвлечените от Русия хора – трябва да спрем тази практика.

Женевските конвенции са създадени, за да гарантират, че деца няма да бъдат третирани като военнопленници и агенти. По-конкретно Четвъртата женевска конвенция съдържа разпоредби за особена защита на децата. Кремъл демонстрира, че правилата и споразуменията нямат никакво значение.

Всички сме чували политически лидери да повтарят като мантра думите на Доналд Тръмп Stop killing. Ала чули ли сте някой да казва: „Спрете депортациите“? Аз не съм. Масовите отвличания, откъснали моя чичо от родината му, се случват в балтийските страни през 1949 г. – години след като Западът е отпразнувал края на Втората световна война… Едно мирно споразумение или прекратяване на огъня няма автоматично да сложи край на отвличанията на украинци от Русия. Окупацията е продължение на войната. И макар да вярвате, че краят на „горещата“ фаза може да спре страданията, това не е така – просто ги прави невидими за вас.

Контрол върху населението

Русия непрекъснато използва инструмента на „демографското инженерство“, контрола и манипулацията на населението, защото тези престъпения остават ненаказани. Демографската ситуация в Русия не се подобрява и страната се нуждае от деца. Тя се нуждае от деца, които като мъже ще водят войните ѝ и като жени ще раждат бъдещи войници. Това е и ваш проблем.

Може би съчувствате на украинските родители, загубили децата си, но не мислите, че това може да се случи и на вас. Не виждате руски войници с маски, които да тикат под дулата на оръжия децата ви в автобуса. Не мислите, че нещо подобно може да се случи в Централна Европа. Но ако мислите, че това не ви засяга, тогава не разбирате мотивите на Русия.

Когато през 1939 г. започва зимната война и Съветският съюз нахлува във Финландия, голяма част от войниците на Червената армия не са руснаци. Те идват от колониите, мнозина са украинци, защото Кремъл пази централната си власт, пази московчаните и се стреми да държи колониите слаби. Затова изпраща етнически малцинства да водят войните му…

Русия отвлича украински деца, за да създаде ново поколение войници, които ще се бият срещу вас, срещу вашите деца и внуци. Тя превъзпитава отвлечените деца, учи ги да мразят Запада. Да мразят вас.

Текстът е публикуван в германския „Тагесцайтунг.

Превод от немски Людмила Димова