Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

Небивалата здравна криза, която преживяваме, поставя множество фундаментални въпроси. Един от най-острите сред тях е за подбора на онези, които се налага да бъдат лекувани. Удължаването на живота и демографската структура на много държави допълнително изострят проблема с оглед на принципите на ефикасност и рентабилност, от които се ръководят съвременните общества. Гръцката и римската цивилизация са „осветили“ семейството и мъдростта на възрастните, докато днес цари социален безпорядък, който привилегирова „живите сили“ пред „миналите сили“. В християнската визия за живота в случай на болест животът на детето се привилегирова пред този на майката. Това е победата на надеждата в живота пред напредналия живот. Тоест въпросът не се мисли в рамките на поколения, а в контекста, в който живеем, и спрямо идеала за общество, към който се стремим. Спасените през 1912 г. след корабокрушението на „Титаник“ – „първо жените и децата“ – въплъщават този избор на силното и непоколебимо доверие в бъдещето.

Проблемът, пред който сме изправени днес, е за смисъла на този подбор в широк политически контекст. „Човек за човека е вълк“, напомня Хобс в „Левиатан“. Какво това означава днес? Тук сме изправени пред възможно най-универсалните въпроси, с които се сблъскваме при подобни обстоятелства. Нашето недоверие към ценностите от миналото и краткосрочният ни подход към бъдещето пораждат съмнения в най-добрия избор. Жертването на едно поколение в името на друго поколение е нещо немислимо – дори в извънредно положение, война или епидемия – освен с оглед на надеждата, която носят спасените. Но ако не поставим ребром въпроса, би означавало да понесем сериозен ущърб или да отстъпим пред фаталността.

Тази криза свидетелства и за още нещо – за първенството на индивида над икономиката. Политическите решения в Китай, Европа или САЩ за щастие са насочени към излекуването на болните. Изправени сме и пред друг сериозен залог – дали индивидът и индивидуализмът ще надделеят над солидарността. Подобна криза е тест за човечеството. Индивидуалистичните и националистически изкушения, всякакви форми на егоизъм поставят на изпитание нашата човешка общност и нейната устойчивост.

Когато няколко милиарда души са обречени на изолация, става ясно, че онова, което сме приемали като очевидно вчера, днес не е такова. Предвидливостта е равнозначна на сигурност. Не е ли най-предвидливо да обединим средствата си, за да разполагаме всички ние с един по-добър живот? Коронавирусът изисква нещо повече от просто изплащане на здравните вноски. Трябва да започнем да мислим в съвършено нова парадигма. Настоящата криза оголи нашия здравен капитал и политиката ни в здравеопазването. Досега живяхме в социален модел, в който икономическото съвършенство надмогваше запазването на всеобщото благо.

Ако съумеем да извлечем необходимите заключения от тази криза, това би означавало да поемем по пътя на един нов хуманизъм. Наскоро Мирей Делмас-Марти, член на Академията за морални и политически науки, призова за такъв нов хуманизъм, тя заговори за „компаса от възможности“, регулиран от всеобщи ценности като братството, солидарността, гостоприемството и достойнството. През юни 2009 г. папа Бенедикт XVI в социалната си енциклика Caritas in Veritate („Любов в истината“) припомни, че безвъзмездността ще бъде маркерът на една преоткрита човечност. Настоящата криза взриви нашите очевидности. От нас зависи да я превърнем в Надежда.

Със съкращения, в. „Фигаро”.

Превод от френски Тони Николов