Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

„Съветският войник, чиито статуи все още белязват пейзажа на Европа от Берлин до София, не е бил освободител. Той е бил поробител.“ Реч, произнесена на Дебата за Европа в Хелзинки. Съвместна публикация между Vox Europe и „Гардиан“

Подписването на Хелзинкските споразумения на 1 август 1975 г. препотвърди неприкосновеността на границите, установени след Втората световна война. Съветският съюз обаче се разпадна и страните от Източна и Централна Европа си възвърнаха своята свобода и национален суверенитет.

Това, което изглеждаше като края на историята, се превърна в нейно завръщане, и то под най-бруталната ѝ форма чрез военната агресия на Русия срещу Украйна и претенциите ѝ за регионално господство. Бъдещето никога не е било по-проблемно през последните три десетилетия, а часовникът на Страшния съд бие по-тревожно от всякога.

Като руснак и като човек, който се рови из миналото на Русия почти през целия си живот, опитвайки се да открие корените на злото, което моята страна донесе на света, мисля, че е уместно да споделя моята гледна точка.

И двамата съпрузи на баба ми по майчина линия бяха съветски офицери. Моят биологичен дядо Григорий беше капитан от Червената армия, тежко раняван три пъти. Вторият дядо, за когото разбрах едва в по-зрелите си години, беше подполковник от съветската тайна полиция и началник на няколко лагера в ГУЛаг.

В началото, поне във въображението си, ги противопоставях един на друг: войник и палач, честен човек и убиец. Единият се сражаваше с нацистите, другият потискаше невинни хора. Единият е бил награден само с медала За победата, даван на всекиго, служил в Червената армия. Другият е получил орден Ленин, орден Червено знаме, орден Червена звезда – най-високите награди на СССР. Чувствах това като огромна несправедливост. Моралът сякаш беше обърнат с главата надолу.

Вече не го чувствам така. Всъщност и двамата са били част от една и съща машина за насилие. Войникът е разчиствал пътя и е завладявал земята. Служителят на Държавна сигурност я е съветизирал. Така че са били едно цяло.

Често чуваме, че неспособността или нежеланието на Русия да се справи с престъпленията от собственото си минало, да поеме отговорност и да възстанови справедливостта е довела до възстановяване на тиранията и до военната агресия, която наблюдаваме сега.

Подобен наратив обикновено се фокусира само върху вътрешносъветските дела: насилствената колективизация, Големия терор от 30-те години на миналия век, системата на ГУЛаг и т.н. Някои от тези неща бяха номинално признати за престъпления, но не беше направен опит извършителите да бъдат подведени под отговорност. Руските демократи от перестройката като цяло се противопоставяха на всякаква съществена лустрация или други мерки за преходно правосъдие. Но бих се осмелил да твърдя, че политически най-значимото съветско престъпление почти винаги се премълчава и че неспособността на Русия да се справи с това конкретно престъпление засяга съдбата на много народи.

Това престъпление е съветската окупация на Централна и Източна Европа, която продължи десетилетия и доведе до смърт и арести, до разрушаване на социалния и културен живот и лишаване от свобода.

Съветските престъпления вътре в страната останаха ненаказани, но поне бяха правно признати. Външната агресия и окупацията не бяха признати. И дори руските дисиденти и либерали никога не рискуваха да повдигнат този въпрос.

Ето защо спрямо Централна и Източна Европа съществуват две концепции за памет и история, които обикновено не могат да съществуват едновременно, тъй като се сблъскват и си противоречат.

Това е съветското освобождение срещу съветската окупация.

Истинското освобождение настъпи едва когато съветските войски се изтеглиха от Източна и Централна Европа – 45 години след края на Втората световна война. Тогава СССР се разпадна и окупираните народи получиха независимост. Но беше по-лесно да се възстанови държавността и независимостта, отколкото да се постигне суверенитетът на историческата памет.

Прогресивният образ на късния СССР и големите надежди по онова време предпазваха Москва от сериозни критики и обвинения, свързани с окупацията на Източна Европа. Тази сдържаност беше резултат от свръхдоверие или може би от предпазлив прагматизъм – желанието да не се дразни Москва и да не се подкопава добрата ѝ воля, да не се обременяват прекалено много загубилите Студената война. 

Но най-важната защита на Москва се дължеше на статута ѝ на победител над нацизма. Русия, като държава наследник на СССР, също успя да изгради международния си политически профил върху съветския мит за „освобождението“, който ѝ осигуряваше морален капитал и предписваше на бившите окупирани територии дълг на благодарност за тяхното „освобождение“ от нацизма.

Този наратив представяше Русия като основна жертва на германското нашествие и бе подкрепен от високопоставени международни лидери, които присъстваха на честванията в Москва на годишнините от Втората световна война. Претенциите на Русия бяха подкрепени и от изградената от СССР мемориална инфраструктура в Европа, маркираща територията ѝ като завоевател.

Тук има и един трик, интелектуален трик, допълнително подсилващ „освободителната“ версия на историята. Можем да го наречем „страданието на потисниците“ или „жертвата на извършителите“. Това е силен акцент върху огромните военни и цивилни загуби, понесени от СССР. Жертвата е в такъв мащаб, че се представя като оправдание на каузата.

Да, загубите са реални. Но е наистина трагично, че тези загуби са спомогнали за подчиняването на копнеещите за свобода народи, за замяната на една диктатура с друга. Съветският войник, чиито статуи все още белязват пейзажа на Европа от Берлин до София, не е бил освободител. Той е бил поробител. И никаква кръв, пролята от СССР, за да бъдат победени нацистите, не може да извини ролята на Москва като окупатор.

Неслучайно СССР никога не е искал да признае за съществуването на пакта Молотов-Рибентроп. В съвременна Русия всякакво приравняване между СССР и нацистите е криминализирано. 

През 1939 и 1940 г. СССР окупира Литва, Латвия и Естония, както и части от Полша, Финландия и Румъния. В продължение на 22 месеца той е верен съюзник на нацистка Германия. Тази първа вълна от съветски окупации по никакъв начин не може да бъде прикрита като „борба срещу нацизма“, тя разкрива истинското намерение на СССР. Онова, което последва, всъщност е географски разширена повторна окупация. Става дума за отделна цел на войната, която не е непременно свързана с победата над нацистите.

За съжаление, разбирането за съветската окупация като престъпление не присъства достатъчно в съвременната европейска история. То географски се ограничава до Източна Европа, където е част от националните истории, но не формира мощен международен наратив, споделян от целия континент. А това разбиране има дълбоко значение за съвременния европейски живот, то е ключово за европейската сигурност. Само когато осъзнаете жестокостта и последиците от съветската окупация, можете да разберете тревогите на най-близките съседи на Русия, техните исторически обосновани страхове и нуждата им от сигурност.

Самото единство както на ЕС, така и на НАТО зависи от общото разбиране на тази история, доколкото включва готовност за защита на източните граници, ако това е необходимо. Без този консенсус разширяването на НАТО на изток може да изглежда като ненужен и провокативен ход, докато всъщност е отбранителна стратегия. 

Когато Русия нахлу в Чечения през 1994 г., използвайки военна сила, за да смаже претенциите ѝ за независимост, единственото, което защитаваше бивши съветски републики като Литва или Естония, беше „тънката линия“ на тяхното ново международно признание. Желанието им да се присъединят към НАТО бе напълно оправдано и разбираемо, предвид историята на насилието, идващо от Москва. И ако след това Русия се оплаква, че интересите ѝ се пренебрегват, тя може да вини единствено себе си, че е толкова плашещ съсед. 

Източните региони на Украйна и в момента са окупирани от руски войски. За първи път от 1989 г. насам големи райони на европейския континент, дом на милиони хора, са под контрола на държава агресор. Ала изглежда, че мнозина европейци вече са забравили какво означава окупация. Когато говорят за мир, за необходимостта от преговори и за отказ от територии, те избягват въпроса каква съдба очаква хората, които живеят там.

Русия не иска само територии. Самото население е изключително ценен трофей за мародерската държава на Путин. Настоящата окупационна зона е черна дупка. Случилото се с украинската журналистка Виктория Рошчина, която се опита да отрази злокобната реалност в окупираните територии и бе измъчвана до смърт от руските служби за сигурност, е доказателство за това. То е достатъчно за пряко сравнение с бруталността на ранната съветска окупация на Източна Европа.

Руското гражданство се налага насилствено. Всъщност това е програма за масово експулсиране, защото несъгласните биват третирани като чужденци и принудени да напуснат. Ето още едно тежко нарушение на международното право. То свидетелства, че Русия следва пътя на СССР по отношение на балтийските държави, че целта ѝ е да русифицира завладения регион, да пренареди националния му състав и да го направи част от своята държава.

Имущество се краде и преразпределя. Привлечени са „заселници“, които формират гръбнака на окупационния режим. Политиката на паметта е обърната, паметниците, отбелязващи съветските престъпления, изчезват, улиците възвръщат съветските си имена. Всичко това е част от атаката срещу националната идентичност, опит за нейното заличаване.

Руските служби за сигурност мащабно използват т.нар. техники за филтриране и всеки, който се смята за политически ненадежден, може да бъде лишен от свобода. Мъченията и сексуалното насилие са широко разпространени. Украинските военнопленници, освободени от плен, съобщават, че са били подлагани на мъчения, малтретиране и умишлено недохранване с цел да бъдат сломени физически и психически.

Всеки, който познава историята зад Желязната завеса, веднага разпознава модела. Всичко това беше злокобната реалност в Полша и Литва, в Източна Германия, Румъния и други държави. Масови депортации, брутален контрол от тайните служби, лишаване от собственост и граждански права... Но това никога не се превърна в клеймо за СССР и впоследствие за Русия.

Окупаторът се завърна. И той воюва точно като СССР.

Ето и още една история, която искам да споделя. Тя е важна като пример за лично признание и поемане на отговорност. Моят дядо е бил войник в съветската армия, която нахлува във Финландия през 1939 г. Майка ми беше запомнила една негова конкретна история, разказана с тих и безстрастен глас. На един хълм имало малък бетонен бункер с важно стратегическо значение. Дълбоките блата отляво и отдясно, незамръзващи въпреки силния студ, не давали на руснаците възможност за маневриране. Финландският картечар вътре в бункера отблъснал няколко пехотни атаки; руснаците се оттеглили, оставяйки мъртви и ранени по заледения, хлъзгав склон. Командирът им поискал подкрепа. След известно време се появил съветски танк. Опитал се да се изкачи по хълма за пряк обстрел. Но заседнал по средата, накланяйки се на една или друга страна. Съветският командир от пехотата, бивш дървосекач, заповядал на разпръснатите си хора да намерят дървен материал и да го сложат под гъсениците. Но картечницата стреляла при всяко движение и по склона не се виждало нищо друго освен танка и войниците, живи и мъртви. Убитите при вчерашните атаки били вкочанени и твърди като дънери.

Тогава командирът заповядал да ги използват като дървен материал. Да съберат падналите и да ги пъхнат под гъсениците от двете страни на танка, за да може той да продължи напред. След кратко колебание войниците се подчинили. Танкът се изкачил нагоре по хълма, смилайки мъртвите тела на каша, и произвел смъртоносен изстрел. 

След като ми преразказа това, майка ми добави: „Дядо ти се завърна от тази война. Беше пленен от германците в края на юни 1941 г., тъй като поделението му попадна в обкръжение. Оцеля във военнопленническия лагер. Беше освободен, след което беше обвинен в антисъветска дейност и изпратен в урановите мини в Забайкалието. Пуснаха го през 50-те. Представи си какво е видял през всичките тези години. Но той настояваше, че най-страшното нещо, което си спомня, е звукът, толкова специфичният звук от вкочанените тела на другарите, смилани под тежестта на танка. Беше обсебен от това. Чуваше този звук навсякъде“.

Може да изглежда, че се опитвам да „хуманизирам“ съветските агресори, да представя и тяхната гледна точка. Но не е така. Опитвам се да насоча вниманието ви към една специфична черта на руската или съветската империя: изключително ниската цена на човешкия живот. Това не е просто вътрешен проблем. Ниската цена на живота е незаменимата валута на агресията, тя е суровината за войната. С нея агресорът може да „купи“ онова, с което не може да купи нищо друго: времето.

В продължение на десетилетия операция „Пустинна буря“, проведена през 1991 г., олицетворяваше революцията в съвременната война. Западните армии инвестираха сериозно, за да предпазят личния си състав от опасностите. Армията на Путин обаче е армията на вчерашния ден. В което е нейното ужасяващо предимство. Тя може да понесе загуби, абсолютно неприемливи за която и да е западна държава. Но тя е и достатъчно технически напреднала, за да противодейства на западните военни технологии. 

Западната наука първа „дронизира“ войната, за да сведе до минимум наземното участието на войските и да използва машините за нови задачи. Армията на Путин, макар да използва и истински дронове, „дронизира“ човешките същества. Тя превърна войниците в еднократни единици.

Художници, писатели и режисьори са си представяли бъдещите конфликти като сблъсък на роботи, на бездушни машини. Но истинската война на бъдещето настъпи, когато агресията превърна хората в пушечно месо точно по начина, по който СССР водеше война през ХХ век. С пълномащабната инвазия на Русия навлязохме в ерата на глобалните морални климатични промени. Както едно земетресение може да има последици по целия свят, а изригването на вулкан да замърси небето над няколко континента, така и руската агресия промени политическия климат в световен мащаб.

Чрез хилядите войници, изпратени да се сражават или избити от защитаващите се украинци, Путин не просто получава някои части от украинската територия: той ерозира политическия пейзаж по целия свят, разстройва съюзите, изчерпва търпението на избирателите в страните от НАТО и ни завлича в ада на моралния релативизъм. Не съм сигурен, че всичко е било планирано по този начин, очевидно Путин се е надявал на бързата капитулация на Украйна. Но той възприе този начин на действие, за да поддържа баланса между агресията и бремето, което войната наложи върху руското общество. 

Какво може да се направи?

Старата концепция за политика на паметта, свързана със събитията през ХХ век и основаваща се на омаловажаването на съветско-руската отговорност за окупацията на голяма част от Европа, вече приключи; това стана още през 2014 г., след незаконното анексиране на Крим и нахлуването в Донбас.

Западна и Югозападна Европа, които никога не са се сблъсквали с реалността на съветската окупация, сега ще трябва да се вслушат в гласа на онези, които са я преживели. Ще цитирам речта на Вацлав Хавел на срещата на върха на НАТО в Прага през ноември 2002 г.: Ако през вековете различни велики сили са си поделяли по-малките европейски държави, без да питат последните за мнението им, независимо дали това се е случило пряко, както с пакта Рибентроп-Молотов, или косвено чрез споразумения като тези в Ялта, сегашното разширяване на НАТО носи недвусмисленото послание, че ерата на подобни разделения е приключила веднъж завинаги. Европа вече не е и никога повече не трябва да бъде разделяна през главите на своите народи и против тяхната воля на каквито и да било сфери на интерес или влияние.

Русия води войната си срещу Украйна със съветски оръжия, създадени за сплашване на Европа – съветски танкове, съветска артилерия и ракети, съветски бомбардировачи и самолети. Оръжията имат дълъг живот, както акулите.

С тази война идва и предложението да сключиш сделка с дявола – да жертваш другите, за да спасиш себе си. Като агент на КГБ, обучен да пречупва хората, Путин знае, че пътят към пълна капитулация и морален провал започва с малки отстъпки, с малко предателство на собствените принципи.

Европейският съюз не е създаден за война. За агресора е лесно да се възползва от вътрешните дисбаланси и противоречия в ЕС, от факта, че кървавата история на дългите руски окупации и войни не е напълно интегрирана в общ исторически наратив.

Трудно е да се каже дали ще бъде възможно Русия да бъде подведена под отговорност за престъпленията си срещу Украйна в скоро време. Но за да се изгради бъдеще, истинско бъдеще, ще е от първостепенно значение да се разработи културна и историческа концепция, противостояща на опита на Русия да „разделя и владее“.

Ето защо датата 23 август се налага като отправна точка. По предложение на Вацлав Хавел, Йоахим Гаук и други видни бивши дисиденти 23 август, денят, в който е бил подписан пактът Молотов-Рибентроп, е утвърден за ден в памет на жертвите на сталинизма и нацизма, или Ден на черната лента. Трябва да превърнем този ден в символ на дългосрочна и координирана политика на възпоминание, да укрепим съществуващите институции като ENRS – Европейската мрежа за възпоминание и солидарност, включваща предимно източноевропейските държави.

Освен това цялостното отношение на ЕС към руската опозиция би трябвало да се определя от приемането от страна на последната на 23 август като ден на траур и изкупление, от готовността ѝ радикално да скъса със съветския мит за европейско освобождение и да приеме обвиненията на онези източноевропейски държави, които сега приютяват руснаци в изгнание.

Путин иска не просто да подчини и заличи Украйна като политическа единица. Той иска разпадането на ЕС като отмъщение заради разпадането на СССР. Смятам, че това е негова много лична мания.

Око за око. Съюз за съюз. 

СССР се разпадна, защото изкуственото му единство беше наложено чрез насилие и потисничество. Устойчивостта на ЕС зависи от постоянството на доброволното му единство. Но единството не е даденост. То е продукт на взаимно познание и състрадание, на множество културни мостове, свързващи хората.

Време е да започнем да строим.

Превод от английски Тони Николов

© Debates on Europe