Култура / Брой 1 (2954), Януари 2019

Социалните мрежи в настоящия дигитален свят повече от всякога се обособиха като пространство не просто за споделяне на емоции, чувства и снимки-спомени, а като поле за писано слово, слово критично, слово безмилостно. Да, днес човекът е по-критичен и по-пишещ от всякога. Всекидневно социалните мрежи са изпълнени с критици профани, които ръкомахат тревожно, постват трескаво, но не само за да придадат значение на собственото си изгубило смисъл битие, а водени от дълбокото убеждение, че от тях зависи да се определи кое е добро и кое – лошо. Захапали са своята детска свирка, мислейки си, че единствено те държат рупора на истината.

Всред масата на тези критици профани се е настанила комфортно и скромната група на българските интелектуалци, отдавна вписана в червената книга, в списъка с изчезващи видове у нас. Аристократи на духа, които, ако не са успели да си извоюват медийно късче пространство, в което да се изявяват, ползват социалните мрежи като трибуна, от която могат да обявят личната си позиция, при това често не само по теми от полето на професионалните си компетенции. Оплакват, жалеят, ронят сълзи, стенат, издигат лозунги, постват снимки от звездните си срещи, от пътешествия разни, жлъчно осъждат, надсмиват се. И всичко сякаш е в името на общуването с другите, в името на достигане на 5-хилядната приятелска листа, в името на набиране на все по-голям брой харесвания на отделна публикация или просто за да забележи някой, че и те са експерти, мислители, чиито думи имат някакво значение.

Като че ли никога пространството не е било изпълнено с толкова огромна и така широкоспектърна в компетенциите си критикарстваща маса от интелектуалци и профани в едно. Тълпа от мислители, която обособи критиката в инструмент за порицание или възторжена възхвала, в средство за полярни оценки – или „Осанна!“, или „Разпни го!“, вопли, зад които често прозира липсващата съдна способност, качество, което като че ли повечето хора, както изтъква философът, „притежават в толкова малка степен, колкото кастратите – оплождаща сила“. Но лелеяната от всички ни свобода на словото позволява всичко това, а призивите за толерантност към Другия, ограничават възможните противодействия срещу завоевателния поход на „новите критици“. Шествие на посредствеността, което помита всеки първокласен ум по пътя си.

Да, „новите критици“ са вече тук, навсякъде около нас. Колонизирали са всички културни полета, овладели са централни властови позиции. Когато им дадеш възможност за официално говорене – пред телевизионната камера, радиомикрофона, страниците на вестника, са политически коректни, предпочитат да не говорят с имена, конкретиката е заменена от говорене за нещата „по принцип“. Когато обаче приседнат край масата с приятели, ги връхлита духът на критика и смело и самоотвержено оповестяват от пиедестала на собствените си комплекси кое е добро и кое лошо. А сетне, в самотата на спалнята си, вторачени в дисплея на своя интелигентен телефон, „подострили критическото си перо“, трескаво движат палците си, пишат в социалните мрежи, за да порицаят събитие, човек или постъпка някаква или пък да обявят другаря си по дело за най-добрия в еди-какво си… Това е ярко видимо именно в полето на художествената критика, каквото и всъщност да означава това. Едно поле, запълнено от групирали се по интереси художници и теоретици на изкуството, интелектуалстващи и критикарстващи единствено в личното си, изпълнено с приятели пространство. Хленчещи аристократи, за които критиката не е инструмент за оценка и конституиране на едно по-смислено настояще и бъдеще на съдната способност, а като че ли само метод за придаване на значение на личното им, често безсмислено в собствените им очи съществуване. Това са малки групички елит, избрали да не бъдат на нивото на днешния ден. Друг е въпросът къде са – под или над него.