Култура / Брой 1 (2954), Януари 2019

С румънския кинорежисьор Раду Жуде разговаря Данислава Делчева

Един от най-ярките румънски режисьори – Раду Жуде, пристигна в България, за да закрие „Киномания” с последния си филм – „Не ме интересува дали историята ще ни запомни като варвари“, копродукция на Румъния, Чехия, Франция, България, Германия от 2018 г. Филмът, който спечели Голямата награда Кристален глобус от Карлови Вари, разказва за избиването на 20 000 евреи в Одеса през Втората световна война, за желанието на една млада театрална режисьорка да направи спектакъл, посветен на това премълчавано събитие от тъмното минало на Румъния, и трудностите, с които тя се сблъсква.

От наша гледна точка вие, румънците, сте по-честни в киното, което правите, не се срамувате да покажете идентичността си. На какво се дължи това?

Това наблюдение важи не само за балканските страни, а и за всички по-малки култури. Малките държави се страхуват, искат да изглеждат по-големи и по-добри, отколкото са. Това е форма на провинциализъм – да показваме на другите само добрите си страни, за да не ни съдят. Не искам да се чувствам провинциален поради това, че съм от малка и бедна държава. Всъщност аз не вярвам, че румънската или българската култура са малки култури. Единственият проблем е, че не са добре познати на света. Няма какво повече да се каже, защото е важно да продължаваш и да игнорираш този вид провинциално чувство, което е много опасно и глупаво. А що се отнася до филмите – трябва да се внимава как се използват думите „честен“ и „автентичен“. Това е трудна концепция, когато я отнасяме към изкуството. Ако трябва да съм откровен, не харесвам тези определения. Мисля, че твърде много се злоупотребява с тях.

Оправдавате ли балканския драматизъм и фатализма по нашите земи, или предпочитате рационалното и практично мислене на западния човек?

Балканският драматизъм е характерен и за Румъния, разбира се, но не мисля, че ако си от Балканите и Източна Европа, задължително трябва да си мързелив песимист. Начинът, по който хората се държат, докато са в задръстване, също е красноречив – ако си в Германия, всички са учтиви, ако си в Румъния, Гърция, Италия – хората полудяват. И това не е, защото немците са кой знае колко по-различни в същността си, просто е въпрос на култура. Много е трудно да промениш начина, по който човек гледа на нещо – не става за една нощ. Лично аз се опитвам да не се отчайвам, да не изпадам в песимизъм. Изкуството не може да промени обществото, но поне може да му покаже какво трябва да се промени. Това ми харесва.

Разсъждавате много и за начина, по който днес хората приемат истината. Какво е влиянието на изображенията върху обществените внушения и онова, което хората приемат за истина?

Истината е сложно понятие. Философът Ричард Рорти казва, че трябва да изоставим представата си за истината и да използваме определението „социално оправдан“. Вместо да кажеш: „Истина е, че има бар там“, казваш: „Социално оправдано е да кажем, че има бар там“. Това е трудно да се приеме. Нещата стават все по-сложни покрай новите медии, дори ние, които работим с изображения, понякога не знаем как да интерпретираме онова, което виждаме. От една страна, е очарователно, но от друга, е опасно. Вярвам, че е много важно колкото се може повече хора да са максимално образовани, що се отнася до изображенията, киното, медиите – да знаят как да гледат образи и каква е опасността в тях.

Можете ли да посочите пример за изображение, ситуация или текст, от които се чувствате застрашен?

Ще ви покажа една снимка колаж, създадена от десни националисти в Румъния, които направиха връзка между името ми Жуде и Jude (евреин на немски) – това съм аз с еврейска звезда на главата. Не бих казал, че се чувствам застрашен, по-скоро съм впечатлен и с приятелите ми се забавляваме с тази снимка, затова си я пазя. В Румъния често сме представяни чрез снимки в медии, употребени в тежък политически контекст, и това плаши, защото хората ги възприемат безкритично, не ги анализират. Те виждат една фалшива снимка на някого, докато прави нещо, и веднага са готови да ѝ повярват. И обратно – понякога, като видят една чисто документална фотография, казват, че е фалшива, и не ѝ вярват.

Как се променя във времето отношението на хората към расизма и към нацизма в Румъния?

Филмът ми „Аферим!“ изследва корените на този проблем, които според мен са в робството, под което нашият народ е бил 500 години. След това идва Освобождението с думите: „Сега сте свободни, правете каквото искате“. Но никаква земя не е дадена на хората, не е имало никакви условия за развитие и това е проблемът. По време на режима на Антонеску[1] през Втората световна война много цигани са депортирани в Транснистрия (Приднестровието) и избити. По комунистическо време те са пренебрегвани, дори не им е позволено да говорят езика си. Никой не е говорил за циганите като за друга раса, друга националност, напълно отхвърляна тема. И ето че след Революцията (1989 г.) те се появяват, някои от тях заявяват идентичността си, съответно стават още по-мразени. Румънците си казват: „Какво искат тези хора? Идват на земите ни, трябва да ги избием, да се отървем от тях“ – такива идеи все още могат да се чуят в Румъния.

Както и при вас, по-голямата част от нашите цигани не са интегрирани поради куп причини, но все пак основната отговорност пада върху румънците, които не ги приемат. Никога няма да видите по телевизията журналист, който да е циганин. Никога в рекламите не е имало актьор, който да е циганин. Направил съм доста реклами и клиентите винаги отказват такива актьори на кастинг. Има един много добър документален филм на Мона Никоара – „Нашето училище“. Той показва как в едно училище с румънчета има няколко циганчета, на които в началото не се обръща внимание, накрая ги определят за умствено изостанали и ги пращат да учат в съответното училище. А всъщност те са абсолютно нормални деца, без проблеми в развитието си.

В кой момент решихте да направите „Не ме интересува дали историята ще ни запомни като варвари“?

Интересувам се от темата от много години и в един момент си казах, че вероятно мога да направя филм за това. Нямах никаква идея как може да стане, но през 2014 г. бях с моя 9-годишен син на възстановка на битка в Букурещ. Като видях възстановката, ми хрумна, че мога да използвам това средство за филма. Малко по малко тази идея се развиваше в главата ми и след една година написах сценария.

Как изглеждаше възстановката през очите на сина ви?

О, той се забавляваше много, приемаше я като шоу. Но ако говорим за децата, мога да кажа, че видеата в социалните мрежи на румънски деца, които под строй от училище дефилират на отявлен националистически марш, ме плашат. Опасно е, защото национализмът не е патриотизъм. Национализмът е да обичаш страната си, но да си срещу останалите, да ги приемаш като врагове.

Осъзнат ли е проблемът с антисемитизма в Румъния?

Зависи как се гледа на проблема – от песимистичната или от оптимистичната му страна. От песимистична гледна точка, въпреки че Румъния призна военните престъпления в официален доклад преди 15 години, всичко е замаскирано заради влизането в ЕС. В училище не се говори за това, а и мнозинството от хората го отричат и казват, че не е истина. Но от оптимистична гледна точка през последните 30 години се говори повече за това, пишат се книги и дори в някои гимназиални учебници има по няколко реда за тези масови убийства. Все пак има прогрес, появяват се паметни плочи, някой ден може да се направи и музей на Холокоста. Така че се опитвам да гледам от оптимистичната страна на нещата.

Кои са хората, до които стига филмът ви?

Публиката не е голяма. Важното е не да има голям успех за 2–3 седмици и след това да бъде забравен, а по-скоро да остане по-дългосрочно във времето. Предстои ми среща в Университета по социология, където ще има прожекция на филма за студенти политолози и аз ще дискутирам с тях по темата. Това е за мен също толкова важно, колкото да имаш успех с някой блокбъстър. Вярвам, че промяната може да се случи само по този начин, с малки стъпки. Така е и с „Аферим!“, който продължава да живее чрез излъчвания по телевизията, прожекции в училищата и прожекции като част от специални събития. Това е, което ме интересува, а не краткият успех, в който всички се опитват да се концентрират. Много е унизително да ти пука за успеха. В едно интервю журналистът казва на Хана Аренд: „Били сте много добра в училище“, а тя отвръща: „Не знаех това, майка ми никога не се интересуваше от оценките ми, защото считаше, че да се интересуваш от оценките е признак за малоценност“. Същото е и с успеха.

А от какво се интересувате?

Интересувам се от филмите, които искам да направя, от това, което уча, докато ги правя, и после – да ги забравя възможно най-бързо. Например в момента правя други два филма и мисълта ми е в тях. Не съм обсебен от филмите си. Знам, че има режисьори, които, като направят един филм, са обсебени от него 3–4 години. Опитвам се да работя колкото се може повече, за да не се превърна в невротик.

Историята и архивите ви вълнуват доста. Покрай проучването за филма направихте и още един документален филм – „Мъртва нация“, с архивни фотографии. Какво предстои?

Да, следващият ми филм също е свързан с архивни фотографии. Ще бъде дълъг – три часа. Темата е отново за убийствата на евреи – в Яш през 1941 г.[2] Историкът, с когото правя филма, е прекарал 10 години в създаване на архив за въпросните масови убийства. Негова беше идеята да направим филм с фотографиите и текстовете от архива. Наясно сме, че тричасов филм само с фотографии по такава тежка тема е нещо наистина огромно и е изключително важно да има такъв филм. Дори да бъде видян само от 20 души или да се покаже само по малки фестивали, за мен е съществено да го направя. В началото продуцентът ми каза да се огранича до час и половина, а аз му отвърнах, че не мога. За такова голямо събитие тричасов филм не е много, така или иначе.

В такъв случай как се справяте с натиска към художествения ви подход?

Понякога по-добре, друг път – по-зле. Опитвам се да не се предавам. И мисля, че ще се предавам все по-малко. Годар казва: „Ако имаш един долар, направи филм за един долар“. Винаги го имам предвид, така че ако нямам пари за проектите си, ще направя филм с телефона си, с това, което имам. Имаше опасност поради административни проблеми да загубим финансирането за филма. Тогава си казах – ако го загубя, ще направя филма на сцена с актьорите и ще използвам играчки войници, за да направя възстановката. Може и да е глупаво, но не съм склонен да се примирявам с нищо, което ме възпира. Ще намеря начин.

Раду Жуде е роден през 1977 г. в Букурещ. Завършва режисура през 2003 г., работи като асистент-режисьор още по време на следването си, включително на Коста-Гаврас във филма „Амин“ (2002), Раду Мунтян във „Фурия“, Кристи Пую в „Смъртта на господин Лазареску“. Режисирал е късометражни филми, за които има многобройни награди от фестивала „Сънданс“ и форумите за късометражно кино в Упсала, Краков, Хамбург, Виена, Оберхаузен, документални филми, както и игралните „Най-щастливото момиче на света“ (2009), „Всички в нашето семейство“ (2012), „Аферим“ (2015), за който получи Сребърна мечка на Берлинале.