Какво е действието, което свързва художника от пещерата, египетския, гръцкия, ренесансовия период, барока и т.н. до наши дни? Дюшан го назовава – това е изборът. Изкуство се прави през милион избори. Избираш на коя точно стена в пещерата да рисуваш, какъв формат платно да избереш, с какъв материал да рисуваш. Всичко това са избори, които правиш непрекъснато, мълчаливо... Най-важният акт е изборът – това правят художниците през вековете. Следователно, каквото художникът избере, го превръща в изкуство. [...]
Думите са голям проблем, защото, когато казвам нещо, аз си го мисля, но естествено, вие и публиката може да разберете нещо съвсем различно. Думите някак не са достатъчни да кажат всичко, което искаме да изречем. И е много лесно да се лъже с думи. Обикновено образите лъжат по-малко. Без думи човек разбира повече. Понякога е много по-добре да говориш чрез образи. И ако разказваш една киноистория добре, не е нужно да се разбира какво хората казват. Това беше и концепцията на „Кокошка“ – хората да говорят празни приказки. [...]
В нашата представа читалището е място за хората. Неслучайно много държим на името „народни читалища“. И без никакво притеснение от потенциален упрек в популизъм аз повтарям фразата: читалищата са от народа и за народа. Ние искаме тази идея за читалището като гражданска организация, като дом за общността, място, където всеки може да отиде да учи, да се забавлява, да се развива, да твори, да я покажем, да я върнем в обществото. Читалищата са граждански организации, символ на модерността... [...]
Злоупотребата с езика, особено умишлената и безогледна злоупотреба с езика, е едно от нещата, които най-много ме дразнят. Забелязвам все повече във всякакви сфери, че хората стават все по-непроницаеми за същинския или евентуален смисъл на нещо казано, прочетено или изобщо за езика като цяло. Всички ние сме развили особен вид дебелокожие към звука, заключен вътре в думите... Тази нечувствителност е огромно самоограбване. Тази грубиянщина към езика и честото му незачитане са много печални. [...]
