Култура / Брой 1 (2954), Януари 2019

Хората, които владеят света, са онези, които гледат само напред и нагоре, търсят обстоятелствата, които са им изгодни, и ако не ги намерят, просто ги създават.

Бърнард Шоу

Ако се вслушаме в думите на Шоу, Красимира винаги е гледала напред и нагоре. От момента, когато за пръв път взема цигулката в ръцете си. Защото преди да се посвети на пеенето, първата ѝ любов е цигулката! И първата ѝ професионална работа е като оркестрант в Държавна филхармония – Пловдив. Това не са загубени години, а безценен актив в бъдещото ѝ поприще на една от най-ярките оперни звезди на планетата, чийто изумителен глас критиците ще сравняват със съвършен инструмент. Заниманията с музика и дисциплината, насаждана от най-ранна възраст именно благодарение на цигулката, както и задълбоченият опит в ансамбловото музициране, наред с репертоарните натрупвания (солистични и оркестрови), не може да не са дали отражение в музикантския ѝ път. От днешната си позиция Красимира е убедена, че „всеки оперен певец е длъжен да свири на музикален инструмент, за да обогати и развие музикалната си култура“. Самата тя има късмета да направи своя професионален избор още в детската градина – баща ѝ е нейният „покровител“, нейният „ментор“, на когото се доверява безрезервно: „Тогава знаех – щом татко обича музиката и цигулката, значи и аз ги обичам! По някакъв начин той успя да вгради в мисленето ми, че изкуството е жизненоважно за човека, а музиката – най-високата му точка!“.

През 1998 г. изгряващото българско сопрано получава първото си международно признание – наградата за млад изпълнител на престижната Френска академия за изкуство. А на 13 септември същата година по покана на Йоан Холендер – директора на виенската Щаатсопер, се състои дебютът ѝ на прочутата сцена в ролята на Микаела („Кармен“), последван от незабавното ѝ назначение за солистка в операта. От този момент тя вече е стъпила на пътя, който води към върха. Тя е Красимира! Най-известната Красимира, както би се изразило сп. L’ Europeo, в историята на оперното изкуство.

Слушах голямата ни певица по радиото и от заимствани оттук и там записи много преди да я чуя наживо. Прима на виенската Щаатсопер, титулувана „камерзенгерин“ (най-високото звание за оперни певци в Австрия), жънеща триумф след триумф в най-величествените храмове на музиката, любимка на критиката. „Висока класа е най-точният израз за определяне на нейното пеене!“, пише един от многото покорени от Красимира Стоянова специалисти по повод превъплъщението ѝ в ролята на Татяна от „Евгений Онегин“ в Амстердам. А след триумфа ѝ като Даная на Залцбургския фестивал 2016 „Залцбургер Нахрихтен“ отбелязва: „Красимира Стоянова владее до съвършенство своя глас – не само блестящите височини, но и вокалната фразировка, която се разгръща в най-красивото пианисимо, за което можете да мечтаете. Тя е един интерпретатор във върховия момент на своето вокално умение“. И ето че точно тази знаменитост, за чиито гастроли публиката в чужбина се избива за билети, дойде в Пловдив, за да изнесе един рецитал – с „вход свободен“, по покана на „Дните на музиката в Балабановата къща“. Близо двучасовият песенен концерт, претъпкал къщата и лапидариума отвън със специално монтираната видеостена за неуспелите да влязат в „салона“, ни накара да забравим за времето, течащо в някакво друго, нереално измерение. Винаги когато се връщам към това сюблимно преживяване, си мисля дали хората, присъствали на събитието, със своите френетични ръкопляскания и викове „Браво“ си даваха сметка какво е да изпълниш десетки певчески партии в една вечер. Точно тогава, през вече далечната 2011 г., направих и първия си разговор с Красимира. Беше лесно, защото насреща си имах човек, чието себеуважение е равно на уважението към другите. И някак неусетно през годините минахме на „ти“. За да я почувствам близка, почти приятел… Следях кариерата ѝ с искрено съпричастие. Завоеванията на оперните сцени. Новите роли – Татяна, Маршалката, Аида… Забележителното ѝ присъствие в Реквиема на Верди по света, а неотдавна и в Софийската опера. Записите. След първия ѝ солов компактдиск – I palpiti d’amor (2008), отличен с наградата Le Diamant d’Opеra, през 2011 г. дискът със славянски арии получава Първа международна награда и Наградата на немската критика. А албумът с арии от Джузепе Верди с Мюнхенския радиооркестър и диригента Павел Балев (Orfeo, 2014) е номиниран за Международните оперни награди – 2015, смятани за аналог на филмовия „Оскар”.

Тя определя себе си като консервативна по отношение на важните неща. Непремереният риск ѝ е чужд. И макар да не ѝ липсва смелост – доказала го е, и още как! – никога не се хвърля презглава и към най-примамливото изкушение с мъдростта, присъща на силните духом: „Мога да преживея без определен ангажимент, но трудно ще живея без гласа си“. Затова не е изненада, че приема да участва в Реквиема на Верди след редица откази на „многото покани“ и „многото възможности“. Изпяла е Реквием от Моцарт, Реквием от Дворжак, Миса ди Глория е Кредо на Доницети, Стабат Матер на Перголези, на Росини и на Дворжак, Немски реквием на Брамс… Но въпреки пристрастията ѝ към всички тези творби (винаги е обичала да пее духовни произведения с убеждението, че „след като Господ ни е дал гласове, ние трябва да Го възхваляваме“) Реквиемът на Верди за нея е Реквиемът!

„Това е нещо невъобразимо силно като въздействие. Да не говорим, че от техническа гледна точка изисква едно значително по-високо ниво, важно е естественото развитие в посока уплътняване на гласа. Певицата, способна да изпее сопрановата партия в Реквиема, би трябвало да може да изпее Аида и Елизабет от „Дон Карлос“. И слава богу, през 2010 г. дойде точният момент, когато направих Реквиема. И се почувствах на върха на щастието, защото то е едно усещане за полет, да се отпуснеш и да полетиш...“

За изработването на тази взискателна самопреценка Красимира дължи много на някогашния си учител Стоян Кисьов, чиито безценни съвети помни и досега. „Той ме учеше, че не бива да подражавам никому, учеше ме да се съобразявам единствено и само с гласа си и с неговите параметри. Казваше: „Мое дете, с твоя глас!“.

Впрочем темата за учителите днес, когато самата Красимира Стоянова се изявява и като педагог, ѝ е много по сърце. „Аз съм щастлив човек, защото съм имала най-прекрасните учители в живота си. Всеки един ми е дал частичка от себе си, която съм запазила в моята „житейска раничка“, както се изразяваше учителят ми по цигулка в Русенската музикална гимназия – Георги Вачев. Помня много от уроците им като на филм.“ А собствените ѝ възпитаници? Какви са най-важните неща, на които иска да ги научи?

„Да не се страхуват! Да се втурват напред в желанието си, в любовта си към операта. Да искат да учат, „сън да не спят“, да са смирени, за да могат да чуят своето вътрешно „аз“. Да се научат да казват „не“, да не се съблазняват излишно. И да са горди, че носят българската традиция в световната оперна история.“

Красимира Стоянова, както предвижда, изпява Вердиевия Реквием преди „Аида“. Дълго време е отказвала тази роля въпреки предложенията на диригенти като Даниеле Гати и Рикардо Мути, защото не се чувства „готова“ за нея… Изчаква дотогава, докато е напълно убедена, че „гласът ѝ, техниката и опитът биха позволили да я изпее“. И този момент идва през 2015 г., когато за първи път се превъплъщава в образа на етиопската принцеса в Мюнхенската опера. Следващата ѝ Аида стъпва в „Метрополитън“ през 2017 г., за да я видим през юни 2018 г. – в Миланската „Скала“. Там Красимира Стоянова е избрана да пее Аида сред съзвездие от прочути колеги в седемте поредни спектакъла в чест на 95-годишнината на легендата Франко Дзефирели, възкресили грандиозната му постановка от 1963 г. (копие на Марко Гандини). Блестящото ѝ представяне в тази емблематична партия на „най-емблематичната“ от оперните сцени в света я определя в листата на критиците като една от най-великите интерпретаторки на Аида за всички времена. А за самата нея Аида продължава да бъде „много специална роля“. „Аз вече смело мога да се нарека Вердиева певица, защото имам 13 Вердиеви роли. Познавам стила на този композитор доста добре. Чувствам се идеално в кожата на героините му.“ Като прибавим и Реквиема, и наградите за албумите ѝ Verdi и Verismo – записани с Павел Балев и Мюнхенския радиооркестър, Красимира Стоянова, наричана „Вердиева певица“, наистина носи палмата на първенството сред интерпретаторките на великия маестро.

Има ли предпочитани диригенти сред толкова много величия, с които си е сътрудничила на сцената? И как певецът излиза „сух“ от ситуации, при които е почти неизбежно да не те залее нечия „потапяща“ воля? Красимира далеч не е човек, който раздава присъди. Тя е миротворец и в живота, и в изкуството. Затова не е чудно, че предпочита „да влезе в обувките“ на другия, да погледне нещата от неговата камбанария. „Смятам, че диригентът и солистът би трябвало да са много съюзени партньори на сцената. Някои диригенти наистина са силно егоцентрични и не се доверяват на певеца, нужно е време, за да им докажеш, че може да ти се вярва. Но аз лично с годините се чувствам все по-близка с диригентите, с които работя, и все по-разбирана като музикант.“

Същевременно певицата съвсем не е така толерантна към самоцелното „осъвременяване“ на постановките, често и чрез скандални режисьорски приумици. „Режисьорската мания в днешно време е диагноза. Не мога да се съглася с факта, че хора, които нямат понятие от музика, от опера и специфика на оперното пеене, се подвизават като оперни постановчици на най-престижни сцени. За мен това се нарича „режисьорска мафия“. Тя е поставена на първо място, нейна е решаващата дума в една нова постановка – най-важното вече не са произведението и замисълът на композитора, а как го „вижда“ режисьорът!!!“

Периодът 2018–2019 е изпълнен с нови предизвикателства за Красимира Стоянова. „Точно този сезон ми предстои да изпея за първи път партията на Елза от „Лоенгрин“. Ролята е прекрасна и носи най-красивите Вагнерови хармонични цветове, меланхолия, романтика, драматизъм… една много богата психологическа палитра. Ще пея в тази опера в Байройт с Кристиан Тилеман – диригента, признат за най-големия интерпретатор на Вагнер днес! Този сезон пея много Рихард Щраус: „Ариадна на Наксос“ (нова постановка в Дрезден и в „Ла Скала“), през май 2019 г. предстои записът на компактдиск със сцени от опери на Щраус, както и концерт с част от тях, няколко изпълнения на „Четири последни песни“ под диригентството на Мюнг Вун Чунг и „Санта Чечилия“ със Зубин Мета и берлинските симфоници, „Кавалерът на Розата“ в Цюрих, „Аида“ с Рикардо Мути и Чикагския симфоничен оркестър, Реквием на Верди със Зубин Мета и Израелската филхармония (имам честта да участвам и в последните концерти на Мета преди оттеглянето му от поста главен диригент на филхармонията, с която го свързват десетилетия съвместна работа). Предстоят ми и много песенни рецитали – в Музикферайн, в Цюрих, в „Ла Скала“, в Загреб (ариен рецитал), Реквием на Верди с Мути в Залцбург, след което – „Луиза Милер“ в Чикаго и т.н.“

Може би защото е дълбоко вярващ човек, Красимира е спасена от суетата на съсловието, към което принадлежи. Смиреното служене на музиката, думи, които сме чували и от Калас, за нея е символ верую. Затова и призивът на Рикардо Мути, отправен към певците преди изпълнението на Реквиема на Верди: Andiamo a pregare, ragazzi!, отеква така силно в душата ѝ. Ние пък ще кажем, че извисяващото присъствие на нейния ангелски глас в интерпретацията на тази музика превръща слушателите ѝ в богомолци, участници в сакралното свещенодействие в Божия храм.