Култура / Брой 1 (2954), Януари 2019

Шакире се загуби. Знаеше, че пътят от Маловец до Шабла е шейсет километра и че ако мине напряко – от Конаре през Травник и Белгун – ще спести около двайсет, но защо ли се оказа в село, в което и една къща нямаше. И името му беше такова – Бѝло. Или Билό. Само пътна табела и останки от зидове показваха, че някога, много отдавна, тук е имало живот. Дори и хоремаг – каквото и да значи думата – е имало. Обаче… Трябваше да излезе до Пролез и оттам – до Поручик Чунчево. След това беше лесно. Но път нямаше. Ами ако светецът се криеше? Ако не му беше до нея? А и какво ли да му каже? Че има една душа и едно колело? Душа, която пет пари не струва, и колело, за което дядо ѝ беше платил с живота си. Ами да… Понеже нямаше нищо, дори сандали на краката си, Шакире си мечтаеше за най-бързото колело. „Ферини, дядо! Така чужденците минават границата. И аз ще я мина!“ След седмица колелото се появило. Как точно, не стана ясно. Скоро старецът изгуби единия си бъбрек. Уж безобидно било. И без него се живеело. Шакире почти запомнила думата. Започваше с „екс“, но дядо ѝ умрял и… така… Затова се качила на колелото и тръгнала към Шабла. Трябвало да намери светеца. Да го пита за дядо си. Та нали, когато бил на нейните години, и той умирал за кино. Само че докато се накани, дошла демокрацията и съборили читалището. Свършило се с филмите… А може киното вече да е на оня свят; там, дето ангелите, италианките и дядо ѝ заедно си пият кафето. И тромпетът, онзи старият татарски тромпет, от Семизкасъмовото време, дето някога бил със златен мундщук, може пак да е засвирил. Защо да не може?! Нали свети Араламби бил приятел на циганите, нали чудеса правел. Казват, че малко преди Кръстовден иконата му в Шабла проговорила. Казала на Орхан от Горната махала, че майка му ще се върне от Холандия. И се върнала жената, не било лъжа.

Нямаше да зная за тази история, ако не я бях чул от момичето. Случайно или не, циганката беше на годините на малката ми дъщеря; същата, заради която тръгнах към добруджанското Било, селото на бившия ми тъст. До изнемога бяхме говорили с него за това уж приказно място, но никога не бях ходил там. Макар и късно, време беше. Длъжен бях да науча за тази земя, за калта ѝ, за тестото, от което се замесиха вечно недоволните ми дъщери. А и трябваше да се помиря с тъщата си, едно цвете да посадя на гроба ѝ, вино да прелея…

– И ти ли си мислиш, че мъртвите са жадни – сепна ме гласът ѝ.
– Всички сме жадни. За прошка, за обич, за малко внимание…
– И който не ги получи, отива на кино, а ?!

Така се заговорихме. За какво ли не. Но най-вече за това, че Шакире искала да стигне много, много далеч и да направи филм за дядо си. Но не знаела нито как да мине границата, нито как се правят филми...

– Хм… границата е тук, ето я – вяло посочих на север. – А що се отнася до филмите, някога и Чарли Чаплин не е знаел.
– А той кой е? – недоверчиво ме изгледа тя.
– Едно момченце. Когато било на твоите години, майка му – циганката Хана, влязла в психиатрия и повече не излязла оттам. Баща му също полудял и умрял, само че от пиене. Останал сам-самичък, малкият Чарли трябвало да живее в сиропиталище, но вместо да тръгне на училище, избягал с някакъв пътуващ цирк…
– После? Какво се случило с момченцето? – разпалиха се въгленчетата в очите ѝ.
– Ами дълго е за разказване. Но с две думи, появило се киното. И светът научил, че животът освен тъжен може да бъде и много, много смешен. Гледаш го и не спираш да се смееш. Цели сто години!
– А после? Когато хората умрат, какво ще стане? – тросна се тя.
– Тогава ще дойде друго циганче. Сигурно ще е още по-тъжно, а историите му – още по-смешни. И ще продължим да се смеем. Още сто години…