Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

Неделна сутрин. Качвам се на такси:

– За Църквата на Богородица, на двата моста, сещате се...

– Днес ще да е някакъв празник, одеве наранина закарах една жена на тази на „Камъка“ (квартал).

– Всяка неделя е празник. Празнуваме Възкресението. На руски даже „неделя“ е именно „воскресенье“.

– А бе не знам, покрай клиентите научих кръчмите в града, но виж, църквите все не мога да ги оправя...

– Нищо, аз ще ви насочвам.

…………

Мълчание. Пръскачките ръсят вода върху зелените чимове трева, положени скоро върху поредното кръгово в градеца. Вдигат се пръски и пара. Красиво е, но и някак меланхолично. Заговарям:

– Я си дай номера, след литургията да ме закараш до механа „Чевермето“. Чувал съм, че там правят страхотно шкембе, джолан и капама. Но не знам къде точно се намира…

– Ще си докараш някоя подагра с толкова месо.

– Карай! В смисъл ти си карай, а какво аз ще си докарам, си е моя работа. Между другото, нали знаеш какво значи „карам“ на сръбски?

Смеем се съзаклятнически един на друг.

* * *

Пандемия. Седнал съм на задната седалка, каквито са изискванията. Зацапаната плексигласова преграда ме кара да се чувствам като престъпник, прибран в патрулка. На светофара надничам през нея, за да проверя брояча. Окей е обаче... Моят таксиметров „рандъм бакшо“ чете на монтирания върху таблото таблет статията за Одри Хепбърн в Уикипедия, а аз съм такъв:

Ок, бро, спокойно можеш да затвориш всички прозорци в жегата, запали си цигара, дай една и на мен, пусни „Вероника/Веселина“, карай с двеста по „България“ и знаеш ли – просто ни разбий у някоя стена, за да си отида обнадежден за тоя свят.

* * *

Такситата могат да бъдат университети. Таксиметровите шофьори могат да бъдат неизказани апостоли.

Качвам се при един бакшиш. Разговорът тръгва. Като дете били много бедни, живеели на село. Научил се да ходи по погребения.

– И кʾво, нагъваше от подавките в памет на покойника... – опитвам се да го жегна.

– Не, винаги носех кръста най-отпред.

За кръста, който щял да бъде забит в прясно засипания гроб, още преди да тръгне траурната процесия, всеки път била завързвана торбичка със стотинки. Атрибут на суеверното схващане, че така мъртвецът няма да „вампиряса“.

И така той си събирал стотинките смърт след смърт, за да преживява.

Сега някой тук ще открие диво езичество, кражба и кощунство.

Но друг може да открие Божията милост и грижа за малкия, изстрадал човек.

– От дете се уповавам на Него и Той никога не ме оставя – шофьорът кима към кръста, който се олюлява окачен пред нас на панорамното огледало за обратно виждане.